1305 г. Бертран де Го е избран за папа под името Климент V. Той е 195-ият папа и остава на поста до смъртта си.
Гасконец по рождение, Климент V е под силно влияние на френския крал Филип Хубави. В историята остава като папата разпуснал Тамплиерския орден. Премества папската столица в Авиньон, започвайки Авиньонското папство.
Като младеж Бертран изучава изкуство в Тулуза както и Канонично и Гражданско право в Орлеан и Болоня. Назначен за архидякон на Бордо, където, въпреки че е поддръжник на английския крал, той остава близък приятел на френския крал Филип IV Хубави.
Избран е от десет от петнадесетте кардинала, свикани на конклав в Перуджа. Конклавът е свикан скоро след смъртта на Бенедикт IX (наследникът на Бонифаций VIII) през юли 1304 г. и продължава близо 11 месеца поради неединодушието на френските и италиански кардинали. Тъй като Бертран не е нито французин, нито италианец, изборът му за папа може да се сметне за компромис в знак на примирие между двата лагера.
Бертран е известен за избора в Бордо, и е призован при кардиналите в Перуджа, от където да потеглят заедно за Рим, където да бъде коронован. Вместо това, Бертран настоява папската колегия да дойде в Лион, за встъпването му във власт. Той е коронован на 14 ноември 1305 г. в Лион, избирайки името Климент V. Началото на управлението му е отпразнувано с великолепие - между присъстващите са както кардиналите, избрали го за водач на християнския свят, така и видни представители на европейските кралства, представители на английския крал Едуард I Дългокракия и лично присъстващия френски крал Филип IV Хубави.
През март 1309 г. целият папски двор се премества от Поатие, където е установен от възкачването на Климент V, в Авиньон, тогава част от Френското кралство под феодалството на сицилианския крал Карл II. Преместването на папската столица е оправдано от французите с безбройните опасности на Рим, разногласията и честите публични боеве между враждуващи фамилии, политическата нестабилност и опасност, както и наскоро избухналия пожар изпепелил Базиликата Сан Джиовани Латерано.
Тази неочаквана стъпка от страна на папата се оказва почти фатална за католицизма, подлагайки на съмнение идеята за върховенството на Папството. Преместването на папската столица от Рим в Авиньон, наричано понякога Авиньонски плен продължава 69 години до управлението на папа Григорий XI, който премества столицата обратно в Рим през 1378 г.
Също така Климент V взема известно участие в дипломатичните отношения с Монголската империя за установяване на Френско-Монголски съюз срещу мюсюлманите. През април 1305 г. монголския илханатски владетел Олзет Хан изпраща свой посланик до Климент V, Филип IV Хубави и Едуард I Английски. Посланици пристигат и през 1307 г., но не е взето никакво сериозно решение за военни действия.
1817 г. Фронтенак става първият параход пуснат на вода в Големите езера. Това са най-голямата група от сладководни езера на Земята с обща площ на повърхността от 244 106 кв.км, която се равнява по големина на половин Черно море.
Всъщност според исторически документи бригантината „Грифон”, поръчана от Рене Робер дьо Ла Сал и построена в Каюга Крийк, в близост до южния край на река Ниагара, на 7 август 1679 г. е първият ветроход, който плава по горната част на Големите езера.
По време на заселването им от европейците, Големите езера и реките им са единственото реално средство за придвижване на хора и товари. С отварянето на канала Ери през 1825 г., баржите от Средна Северна Америка са в състояние да достигнат до Атлантическия океан от Големите езера.
През 1848 г., с откриването на канала Илинойс-Мичиган край Чикаго, става възможен и директния достъп до река Мисисипи от езерата. С тези два канали се осигурява изцяло вътрешен воден път между Ню Йорк и Ню Орлиънс.
1849 г. Дания става конституционна монархия с подписването на нова конституция. Дания е парламентарна монархия, в която министър-председателят е главата на правителството, и на многопартийна система. Върховният орган на законодателната власт в Дания е еднокамарен парламент, избиран за срок от четири години, от гражданите на страната навършили 18-годишна възраст.
Изпълнителната власт принадлежи на правителството на Дания, начело с министър-председателя. Кралят назначава министър-председателя, въз основа на мнението на хората, както е представена от лидерите на парламентарните партии.
Кралство Дания е най-малката скандинавска страна. Намира се в Северна Европа и граничи по вода с Балтийско и Северно море. Състои се от полуостров Ютланд и много островчета.
През 1915 г. са приети поправки в конституцията на страната, които дават избирателни права на жените.
1851 г. романът „Чичо Томовата колиба” на Хариет Бичър Стоу започва да се публикува в подлистник във вестник „Национална ера”. Смята се, че романът допринася към напрежението, довело до Американската гражданска война. Преведен е на 37 езика и само за пет години от него са продадени половин милион бройки.
В него се разказва за робството на всички негри в САЩ като едни от негрите са Джордж Харис,Елиза Харис Том Сам,Анди и др.Един път в гостната при Шелби влиза един търговец на роби-мистър Хейли. Той иска от Шелби да му продаде някой от неговите роби. Първоначално Шелби не е съгласен, но под настояванията на Хейли и той се съгласява да продаде чичо Том и детето на Елиза. Скоро актът за продажба бил готов, но те съвсем не подозирали, че Елиза Харис подслушва техния разговор. Тя стегнала багажа на детето си и веднага побягнала. Щом Хейли разбрал, че е загубил детето си казал на Сам и Анди, които били роби, веднага да се приготвят и да тръгват да преследват детето. Преследването завършило разочароващо и Хеили трябвало да се задоволи само с чичо Том.
Хариет Бичър Стоу написва книгата като протестна реакция срещу нововъведения Закон срещу бягството на роби (1850), според който помогналите на избягал роб се считат за престъпници. Моментът съвпада с лична трагедия за авторката - смъртта на едно от децата ѝ от холера.
Идеята за романа „Чичо Томовата колиба” я осенява по време на църковна служба. Внезапно тя получава видение на окъсан, измъчен роб, когото бият жестоко. По-късно казва, че романът е вдъхновен и написан от Бог.
Книгата е публикувана първо в подлистник в „Национална ера” - вестник, ангажиран с борбата срещу робството. Сюжетът е отчасти базиран на истински случай, известен на Хариет Бичър Стоу, а също и на други подобни случаи.
В романа робството се разглежда не от политическа или философска гледна точка, а от гледната точка на семейните и християнски ценности. Робството е жестоко, според Стоу, защото разделя семействата и така прекъсва естествените връзки между родители и деца и - преди всичко - защото противоречи на християнското учение.
1947 г. по време на реч в Харвардския университет държавният секретар на САЩ Джордж Маршал призовава за оказване на икономическа помощ на следвоенна Европа. Планът „Маршал”, известен официално като Програма за възстановяване на Европа, е програма на САЩ за възстановяване на неокупираните от червената армия страни в Европа след Втората световна война. Турция също е включена в програмата.
Планът за възстановяване е разработен на среща на европейски държави през юни 1947 г. по инициатива на американския президент Хари Труман и генерал Маршал. Съветският съюз и държавите от Източна Европа също са поканени, но Йосиф Сталин намира плана за „много опасен” и не позволява участието на нито една държава под съветски контрол.
Планът влиза в действие за четири фискални години, започвайки от юли 1947 г. През този период 13 млрд. долара са отпуснати в помощ на възстановяването на европейските страни, които са се присъединили към Европейска организация за икономическо сътрудничество. Генерал Джордж Маршал и Хари Труман са обзети от опасения, че отпускането на финансови помощи на Испания, която по това време се управлява от генерал Франко, може да предизвика въздигане на фашизма и поради това парични средства на страната не са отпуснати.
Това е политическият подтекст на плана Маршал, който в официалната си част е икономически. В плана е записано и условието, че за да получат помощи, в правителството на страните не трябва да има комунисти. По тази причина Франция и Италия изгонват комунистическите представители, които печелят изборите след Втората световна война, за да получат помощи по плана Маршал. Той се реализира за западните държави и довежда до бързото им възстановяване и бъдещ просперитет.
Любопитен факт е, че Западна Европа е наричана още „Маршализирана Европа”. Планът довежда до разделянето на европейската икономика на два типа - пазарна (западна) и социалистическа (източна).
1963 г. британският военен министър Джон Профумо подава оставка след секс скандал, в който е замесена танцьорка. Английският политик и италиански барон, който въпреки важните държавни постове, които заема през 50-те години на 20 в., остава в историята именно заради „Аферата Профумо”.
Скандалът избухва през 1963 г. заради танцьорка и води до оставката на Профумо и оттеглянето му от политиката, като за малко не се стига и до падане от власт на консерваторското правителство на Харолд Макмилан.
Политическата му кариера започва през 1940 г., когато още като военнослужещ е избран в Камарата на общините. 25-годишният консерватор е най-младият народен представител в английския парламент. Първият му успех на политическата сцена идва по време на парламентарните избори през 1950 г., когато току-що напусналият армията Профумо е избран за депутат от Стратфорд-он-Ейвън, Уоруикшър (родният град на Уилям Шекспир).
Профумо сменя няколко поста в кабинета на консерваторите - той минава през Министерството на гражданската авиация (1952 г.), Министерството на транспорта и гражданската авиация (1953 г.), Министерството на колониите (1957 г.) и Министерството на външните работи (1958 г.), а през 1960 г. е назначен за Военен секретар (правителствен пост, подобен на министър, в Обединеното кралство) и член на Кралския съвет.
През януари 1961 г. Джон Профумо се забърква в секс афера с танцьорката Кристин Кийлър, с която се е запознал на празненство. Военният секретар прекратява връзката си с нея след няколко седмици, но слуховете вече са плъзнали. Скандалът придобива национален мащаб, когато случайно става ясно, че момичето е имало сексуални отношения и с Профумо, и със съветския военноморски аташе Евгений Иванов, което поставя на дневен ред въпроси за националната сигурност.
И въпреки че англичаните по принцип уважават правото на личен живот на политиците си, депутатът лейбърист Джордж Уигс раздухва случая под предлог, че е накърнена националната сигурност и Профумо е принуден да отговори на обвиненията. Той признава за познанството си с Кийлър, но отрича да е имал непристойни отношения с нея. Пресата обаче задълбава аферата и правителството на Макмилан започва да губи позиции.
На 5 юни 1963 г. Профумо е принуден да признае, че е излъгал Камарата на общините, което в британската политическа етика е непростима обида. Той се оттегля от Министерството, от Парламента и от Кралския съвет. Никой не успява да докаже, че аферата с Кийлър е представлявала заплаха за националната сигурност, но въпреки това тя става една от причините за загубата на консерваторите на изборите през 1964 г. и оттеглянето на Макмилан.
Профумо запазва пълно мълчание за аферата до края на живота си. След оттеглянето си от властта той работи за една благотворителна организация, използвайки връзките си да набира средства, и така успява да възстанови доброто си име.
1967 г. в шестдневна война Израел разгромява арабска коалиция. Самоувереността на египетският президент Насър подвежда йорданския крал Хюсеин и сирийския държавен глава да се включат във войната. Именно високото самочувствие донасят на арабските съюзници загубата, а светкавичният първи удар на Израел му носят успеха в цялата война.
Първите битки обаче, са няколко месеца преди началото на войната. На 7 април 1967 г. сирийски минохвъргачки започват нападение срещу кибуца Гадот. В отговор израелските изтребители Мираж свалят за минути шест вражески бойни самолети МиГ 21. След като губи тази битка, Сирия протестира, че Израел се готви за война. Президентът на Египет Насър се вживява като защитник на целия арабски свят и струпва многобройни войски на Синайския полуостров. От там девет години по-рано Израел се е изтеглил, за да остане демилитаризирана зона - охранявана от ООН и даваща сигурност.
В Кайро започва пропаганда за война, като се твърди, че Египет е готов да хвърли всичките си ресурси в една тотална война, която да доведе до края на Израел. Президентът Насър обаче, се стреми да всява напрежение и на 16 май 1967 г. иска от ООН да изтегли силите си. Противно на очакванията и без да се допита до Съвета за сигурност, Генералният секретар на ООН У Тан еднолично се съгласява и изпълнява искането на Кайро. Само три дни по-късно Египет вече има пълен военен контрол над Синай.
Всички тези събития предизвикват яростен дебат в Израел. Висшите армейски офицери и водещите политици спорят за изпреварващ военен удар срещу Египет и Сирия. Мнението на Началника на Генералния щаб на армията Ицхак Рабин и на премиера Леви Ешкол, който е и военен министър, надделява. Те не са сигурни, че Дамаск и Кайро са решени да воюват. Правителството осъзнава, че най-голямата опасност би бил всеки опит на Египет да затвори Тиранския пролив и да отреже достъпа на израелските кораби до Ейлат през международни води. С цел печелене на време и укрепване на юг, Леви Ешкол дава ясно да се разбере, че Израел не желае война.
Несигурността в гласа му обаче, дава увереност на Насър, който приема тази реч като знак, че Тел Авив не е готов да воюва. На 22 май Египет въстановява блокадата на пролива. Реакцията на гарантите САЩ, Канада, Великобритания и Франция е незабавна, но не и единодушна. На следващия ден политическото и военното ръководство на Израел се събира на извънредно заседание в Тел Авив.
От Вашингтон е получена телеграма, в която се изразява желанието на САЩ да се дадат 48 часа, за да се опита решаване на проблема чрез дипломацията. Всички решават, че този срок е разумен, но и приемат блокирането на пролива като акт на агресия, срещу който Израел има право да вземе отбранителни мерки.
Така започва търсенето на дипломатическо решение с цел да се избегне войната. На 27 май ръководството на Израел се събира на заседание, след като искания от Вашингтон срок е изтекъл. Решението е отложено, тъй като равен брой министри се обявяват „за” или “против” военния удар. На следващият ден идва новина, която дава известно успокоение на правителството в Тел Авив - САЩ и Великобритания се готвят да създадат международни военноморски сили, които да отворят отново Тиранския пролив.
Чувството за международна подкрепа на толкова сериозно равнище повлиява на израелския кабинет и така се стига до решението за двуседмична пауза, в която да се даде възможност на международните сили да действат. От 29 май настъпва период, известен в Израел като хамтана (изчакването).
На този ден Насър обявява, че проблема не е в блокирането на Тиранския пролив или изтеглянето на ООН, а е в агресията на Израел срещу Палестина през 1948 г. Насър обявява, че пристанището Ейлат е окупирано нелегално от Израел и дава знак, че това е първия град, който възнамерява да обсади. Единствената възможност да се избегне войната са международните военноморски сили. Края на периода на изчакване слага израелският посланник във Вашингтон Авраам Хармън, когато докладва, че „президентът Джонсън не вижда изход от кризата”.
На 1 юни настроението в Тел Авив е коренно различно - щом САЩ смятат, че няма какво да се направи - може би е време за военна инициатива. Новият министър на отбраната Моше Даян одобрява военен план да се нанесе удар дълбоко в Синай, съставен от командващия южния фронт бригаден генерал Йешаяу Гавиш.
В неделя сутринта, на 4 юни 1967 г. се събира правителството на Израел. Единодушно е решено, че оптималният момент за нанасяне на първия удар е дошъл. След края на заседанието военният министър Моше Даян остава насаме с премиера Леви Ешкол. Той предлага за началото на израелската атака да бъде 7.45 ч., в понеделник, 5 юни.
1968 г. американският кандидат-президент Робърт (Боби) Кенеди е смъртоносно прострелян в хотел „Амбасадор” в Лос Анджелис. През май 1969 г. палестинецът Сирхан Сирхан е признат от съда за виновен и осъден на смърт за убийството на Робърт Кенеди. Впоследствие присъдата му е заменена с доживотен затвор.
През 1968 г. президентът Джонсън се включва в президентската надпревара с тенденцията да бъде преизбран. През януари 1968 г. Боби заявява, че няма да се кандидатира за президент. Той посещава по това време един от водачите на движението за граждански права, Сесар Чавес, в Калифорния, който е в гладна стачка. След като президентът Джонсън едва печели предварителните избори срещу тогава непознатия Йожийн Маккарти, Боби обявява на 16 март 1968 г., че ще се кандидатира за президент. Две седмицислед това (31 март) президентът Джонсън обявява, че се оттегля от надпреварата за президентския пост.
На 4 април 1968 г. сенатор Кенеди научава за убийството на Мартин Лутър Кинг. В Индианополис той говори пред огромно мнозинство от хора за това колко важно е в този момент да има расова търпимост и разбирателство. В много градове на Америка избухват бунтове, но не и в Индианополис. Много хора са на мнение, че причината за това е именно речта на сенатора. В предварителните избори Робърт Кенеди печели Небраска и Индиана, но губи Орегон. Неговата цел сега е да спечели Калифорния.
След като печели Калифорния, сенатор Кенеди се обръща с приветствена реч към своите привърженици малко след полунощ на 5 юни 1968 г. в хотел „Амбасадор” в Лос Анджелис. В 00.15 ч. (по Гринуич) Боби слиза от платформата, на която изнася речта и се отправя към кухнята, като се здрависва с хора, които му пожелават успех. В 00.16 ч. пред него се изправя 24-годишният палестинец Сирхан Сирхан с 22 калибър пистолет и започва да стреля в него и антуража му. Няколко човека се хвърлят срещу нападателя да помогнат за обезоръжаването му.
Докато Робърт Кенеди лежи на пода в кухнята, помощник-келнерът Хуан Ромеро хваща главата му с ръце и слага молитвена броеница в ръката му. Тази сцена обикаля света и става символ на убийството на сенатора. Два куршума са изстреляни в гърба му и един зад дясното му ухо. Четвърти само леко докосва дрехата му. В този момент настъпва паника, хаос и викове огласят целия хотел. В 00.26 ч. новината е огласена по телевизията. При атаката са ранени още петима.
Кенеди е откаран в болницата Гуд Самаритън и в следващите 25 часа радиото и телевизията предават на живо от там. Той умира в 1.44 ч. сутринта на другия ден.
Веднага след отслужената литургия тялото му е пренесено във Вашингтон с влак. На гарите по пътя хората се събират за да отдадат последна почит. Робърт е погребан в близост до своя брат Джон в националното гробище Арлингтон. Това е единственото погребение, което се състоява през нощта.
Любопитен факт е, че след това убийство в задълженията на ЦРУ е включена защитата и запазването на живота на президента на САЩ.
1984 г. индийската армия щурмува сикхските сепаратисти в Златния храм. Армията започва операция „Синя звезда” против базите на сикхските сепаратисти в Златния храм в Амритсар.
През 1981 г. индийското правителство се сблъсква с проблема на сикхския тероризъм. Екстремистки организации на сикхите искат автономия на щата Пенджаб и създаване там на държавата Халистан.
За религиозен лидер на сикхския екстремизъм е считан Джарнаил Сингх Бхиндранвале, формално не членуващ в никакви организации. През 1982 г. Бхиндранвале се заселва на територията на Златния Храм в Амритсар, главна светиня на сикхите. В него е организирано производство на оръжие и гранати. Според индийското правителство Златният храм се е превърнал в база на сикхския тероризъм.
В края на май 1984 г. индийската армия започва да се разполага и подготвя в Пенджаб за предстоящата операция. Подразделения на 9-а пехотна дивизия обкръжават Златния храм, между тях и намиращите се вътре сикхски сепаратисти периодично избухват престрелки.
На 3 юни в Пенджаб е въведен комендантски час, прекъсната е телефонната връзка и електроподаването - щатът се оказва отрязан от външния свят. В средствата за масова инфоирмация е въведена цензура. Вътре в Златния храм са блокирани 10 000 богомолци, събрани там, за да отбележат поредната годишнина от мъченичедството на Гуру Арджан Дева.
Индийското правителство взема решение за силова операция по изчистване на Златния храм от терористи. Щурмът е ръководен от командира на 9-а дивизия генерал-майор Кулдип Сингх Брар. Участието в щурма е доброволно за всички военнослужещи, желаещите могат да се откажат.
След обед на 5 юни на сепаратистите и на богомолците е предложено да напуснат храма - навън излизат само 129 души. Според официалната индийска версия екстремистите задържат вътре поклонниците като жив щит.
Основната фаза на операцията „Синя звезда” започва вечерта в 22.30 ч. В нея вземат участие 6 пехотни батальона, подразделение със специално предназначение и бронирана техника. Отбраната на Златния храм е организирана от военния съветник на Бхиндранвале и бивш генерал от индийската армия Шахбег Сингх. Намиращите се на територията на храма сгради предоставят на бунтовниците възможност за множество огневи точки.
Индийската войска започва щурма от три страни, но веднага се натъква на отчаяна съпротива и започва да понася големи загуби. Опитът да се използва от южната страна бронетранспортьори не е сполучлив - един е улучен от гранатомет. За унищожаване на огневите точки са привлечени танкове „Виджаянта”, които отначало водят само картечна стрелба. Когато става ясно, че това не е достатъчно, е дадено разрешение за използване на танковите оръдия.
В утрото на 6 юни основната съпротива на сикхските бунтовници е сломена. Прочистването на цялата територия от отделни снайперисти продължава чак до 9 юни. Част от екстремистите успяват да пробият кордона и армията ги преследва из околностите на Амритсар.
Според официална индийска информация, по време на щурма загиват 83 военнослужещи и 492 души в храма - бунтовници и мирни поклонници, включително 30 жени и 5 деца. Сред загиналите са лидерът Бхиндранвале и генерал Шахбег Сингх.
Според неофициални данни жертвите са многократно повече (до няколко хиляди). Златният храм сериозно пострадва в хода на боя, особено от танковия обстрел. Позитивните последствия от операция „Синя звезда” е трудно да се изброят, негативните са по-очевидни. В индийската армия е отбелязано масово дезертьорство на военнослужещи-сикхи. Непосредствено отмъщение за щурма на Златния храм е убийството на премиера Индира Ганди, извършено от нейните телохранители-сикхи на 31 октомври с.г. В следващите години сикхския тероризъм само се усилва.
Индийските военни обаче си правят изводи от несполучливото провеждане на операция „Синя звезда”. Когато след четири години (май 1988 г.) Златният храм отново е овладян от екстремисти, армията прибягва до обсада и принуждава противниците си да се предадат практически без кръвопролитие.
На 14 януари 2014 г. британският премиер Дейвид Камерън призовава да се разследва ролята на Маргарет Тачър в щурма на Златния храм. Депутатът от Лейбъристката партия Том Уотсън заявява, че е получил достъп до документи, от които следва, че Тачър се е разпоредила британски спецназ да окаже помощ на Индира Ганди в борбата с разбунтувалите се сикхи. Става дума за преписка между Брайън Фол и Хю Тейлър, секретари съответно при министрите на външните и на вътрешните работи Джефри Хау и Леон Бритън.
В един меморандум от 23 февруари 1984 г. Фол пише, че неговият шеф изпраща в Индия служител от спецназа, който да помогне на местните власти при щурмуването на храма. В посланието се подчертава, че изпращането на спецназовеца е лично одобрено от Маргарет Тачър и трябва да се запази в най-строга тайна. В противен случай Великобритания я заплашват вълнения сред имигрантите от индуски произход.
На 4 февруари 2014 г. външният министър на Великобритания Уилям Хейг признава, че Великобритания е консултирала властите в Индия преди щурма на Златния храм: „Проведената реално операция „Синя звезда”представлявала наземен щурм. В нея не са задействани вертолети. Следователно британският военен съветник е имал ограничено влияние върху подготовката на операцията”.
Според Хейг премиерът Маргарет Тачър е изпратила в Делхи офицер от елитно подразделение на ВВС - Специалната въздушна служба - за подготовка на атаката от въздуха. Хейг подчертава, че офицерът само давал съвети, като неговата дейност в Индия приключва три месеца преди щурма.
