1777 г. официално е утвърден Гербът на Сърбия от императрица Мария Тереза. Гербът на Сърбия се появява за първи път по времето на цар Стефан Душан, на чиито печати има изобразен двуглав орел, а също и на деспот Оливер.
По-късно по времето на династиите на Лазаревичите и Бранковичите в сборника на Улрих Райхентал и Конрад Грюненберг сръбският герб е представен като двуглав златен орел на червено поле. Според Павел Ритер-Витезович - Христофор Жефарович гербът на Сърбия е сребърен кръст на червено поле с по едно сребърно огниво (очила) във всеки ъгъл на кръста. Мавро Орбини сочи същия герб с очила, но поставен на гърдите на едноглав орел с корона и го представя като герб на крал Вълкашин Мърнявчевич.
Официално този герб се употребява през 30-те години на 18 в. като герб на карловацката митрополия и е утвърден от императрица Мария Тереза на 17 май 1777 г., а кръстът с очилата се разпространява широко сред сръбския народ като национален герб. И днес този кръст с очила е герб на Сръбската патриаршия. В щита на герба на Войводина от 1848 и 1861 г. е изобразен сребърен кръст на червено поле с очила във всеки ъгъл на кръста.
След утвърждаването на Кралство Сърбия е променен и сръбският държавен герб и чл. 2 в Конституцията от 21 декември 1888 г. гласи така: „Гербът на Кралство Сърбия е двуглав бял орел на червен щит. Над главите на двуглавия бял орел стои кралска корона. На гърдите на орела е гербът на Княжество Сърбия: бял кръст на червен щит с по едно огниво във всеки ъгъл на кръста”. Подобно е и описанието на герба в Коснтитуцията от 6 април 1901 и 5 юни 1903 г.
1792 г. е създадена Нюйоркската фондова борса - най-голямата фондова борса за ценни книжа на света и втората по брой компании.
Основите на Нюйоркската фондова борса са поставени от 24 брокери и търговци, събрали се според легендата под сянката на един чинар (платан) на Уол Стрийт 68, и сключват известното Платаново споразумение. До този момент посредниците търгуват, без да имат точно определено място, с облигации от федерални заеми, сключени за покриване задълженията от Войната за независимост, а също с акции на банки.
Разпространена е и версията, че срещата е станала в хотел „Кори”, за да бъде приет вътрешен кодекс за поведение и фиксирани комисионни, т.нар. Buttonwood Agreement. Необходимостта от такъв кодекс е предизвикана от първия за Уолстрийт спекулативен скандал и последвала финансова криза от началото на 1792 г., при който основни действащи лица са Уилям Дуър и неговият агент Джон Пинтард.
По-късно сделките се сключват в разположената по средата на Уол Стрийт сграда Tontine Coffee House, където брокерите създават офиси. Първият официален офис на борсата е стая, наета през 1817 г. на Уол Стрийт №40 за 200 долара и първоначално там се търгуват акции на железопътни компании, индустриални дружества, а също и стоки.
Пак през 1817 г. организацията се сдобива с устав и ново име - New York Stock and Exchange Board, а през 1863 г. то бива скъсено до днешния вариант New York Stock Exchange.
Първата сграда на борсата е построена през 1865 г., разширявана и реконструирана, а през 1901 г. е съборена с цел да се построи ново, просторно и модерно здание. През 1903 г. борсата се премества в новата 8-етажна внушителна сграда в неокласически стил на номер 11, където е разположена и до днес. Забележително е, че на фасадата й са изобразени 11 фигури, представляващи символите на американската търговия и индустрия.
Търговията на Нюйоркската фондова борса постепенно се разраства и управляващите разбират, че бързината и своевременното получаване на информация са задължителни елементи на борсовия пазар. Ето защо специално внимание се отделя на нововъведенията и техниката. През 1878 г. е инсталиран първият телефон на борсата, а три години по-късно - през 1881 г. монтирано и първото електрическо табло.
До 1870 г. сделките са извършвани по системата на т.нар. Call Market, като председателят на борсовия съвет два пъти дневно прочита листата на акциите, приети на борсата, а членовете на борсата, седнали на определените им столове, извикват гласно предложенията си за покупка или продажба. Оттогава до днес за допусканите в борсовата зала участници в сделките се казва, че те имат „стол” в борсата, макар че сега там нито има столове, нито на някого му идва на ум да сяда.
След началото на Първата световна война през юли 1914 г. борсата е затворена за няколко месеца и отваря врати отново едва в края на ноември, за да подпомогне военните усилия чрез търгуване на облигации.
На Нюйоркската борса се търгуват ценни книжа на над 1500 компании с пазарна капитализация над 10,1 трилиона долара (в тях работят над 25 млн. души). На нея се извършват около 80% от операциите с ценни книжа в САЩ. Борсата има 1366 члена, като в съвета на директорите участват 27 души. Местата се откупуват от желаещите да ги заемат, като през 2003 г. цената на място в директорския съвет се е търгувало за 1 350 000 долара.
Нюйоркската фондова борса поставя много строго регламентирани финансови и корпоративни стандарти към фирмите, желаещи да се листват на нея.
1846 г. белгийският майстор на музикални инструменти Адолф Сакс патентова саксофона. Той започва да прави инструменти от ранна възраст, като по-късно изучава флейта и кларинет в Кралското училище по пеене в Брюксел.
След като напуска училище, той започва да експериментира с нови видове инструменти. Първото му важно изобретение е подобрение на бас кларинета, което патентова през 1834 г.
През 1841 г. Сакс се премества за постоянно в Париж и започва да работи върху нова серия инструменти, които демонстрира през 1844 г. Те получават името саксхорни и се използват широко и днес. През 1845 г. изобретява не толкова успешните сакстромби, медни инструменти с по-тесен отвор от саксхорните.
Още около 1840 г. той изобретява кларинет-бурдон, неуспешен предшественик на контрабас кларинета. По същото време той разработва и инструмента, с който е най-известен - саксофона, патентован през 1846 г. С времето саксофонът придобива известност и през 1867 г. Адолф Сакс получава преподавателско място в Парижката консерватория.
От тогава саксофон се преподава в Парижката консерватория. Според една версия, през 1861 г. Рихард Вагнер в постановката на „Танхойзер” в Париж използва наведнъж 12 саксофона, тъй като в града не можело да бъдат намерени предвидените в партитурата 12 валдхорни.
Още през 1842 г. композиторът Хектор Берлиоз пише с въодушевление за новия инструмент, като отбелязва, че той, саксофонът несъмнено ще има революционно значение и че той, саксофонът, достига самите граници на тишината.
След конструирането си саксофонът се използвал главно във военните духови оркестри. В симфоничния оркестър е бил използван рядко. Включен е в творби на Бизе, Масне, Маербер, Барток и др. През 20-те години на миналия век навлиза в джазовата и танцова музика с типичен състав: два алт, два тенор и един баритон.
1890 г. в театър Констанци в Рим е представена премиерата на операта „Селска чест” на Пиетро Маскани. Произведението е първият представител на новото реалистично течение в оперното изкуство, известно като веризъм.
Преди да реши да участвува в конкурса за едноактни опери на издателя Сонзонио, Пиетро Маскани не е писал творба от този вид, а само малки произведения. Младият композитор се спира на новелата „Селска чест” (1884) от Джовани Верга. По това време особено популярна е нейната драматизация, в която играе и знаменитата актриса Елеонора Дузе. Либретото на операта написват двамата приятели на Маскани Джовани-Тоцети и Гуидо Менаши, които преработват драмата в едно действие.
След като Пиетро Маскани завършва операта, той почти не разчита на успех - на конкурса са представени 70 произведения, някои от които от известни автори. Ала журито присъжда първа награда на „Селска чест”. Интересно е, че в същия конкурс участва и Леонкавало с операта си „Палячо”, но тя е отхвърлена, тъй като е в две действия и не отговаря на условията на конкурса.
Премиерата на „Селска чест” е на 17 май 1890 г. в театър „Констанци” в Рим, заедно с класираните на второ място „Лабилия“ от Спинели и на трето - „Рудело” от Ферони. Операта на Маскани има огромен успех и само след няколко месеца е поставена в редица големи градове, като Хамбург, Берлин, Виена, Прага и др.
1913 г. е подписан Лондонския мирен договор, с който се слага край на Балканската война. На 17 май 1913 г. с подписването на мирния договор в Лондон между балканските съюзници (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) и Турция официално е сложен краят на Балканската война (1912-1913).
За съжаление подялбата на завладените територии не се очертава да стане според приноса на отделните държави за постигнатата победа, а въз основа на тайни клаузи на довчерашните съюзници, насочени срещу България.
Опасността от война между балканските съюзници активизира дипломацията на Великите сили. Докато Германия и Австро-Унгария полагат усилия да задълбочат противоречията и да разрушат съюза, то Антантата призовава за компромиси и се опитва да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближаващата световна война. Русия съветва всички страни, замесени в конфликта, да се въздържат от военни действия.
Виждайки назряващия нов балкански конфликт, под натиска на Великите сили британският външен министър Едуард Грей настоятелно приканва страните да подпишат договора, въпреки непреодолимите разногласия помежду им.
Този мирен договор не предвижда начин на разпределение на отстъпените от Турция територии между балканските съюзници. Единственото конкретно постановление относно новото териториално устройство на завладените от съюзниците земи се отнася до остров Крит и останалите егейски острови, признати за територии на Гърция.
Подялбата на ново завладените територии се предвижда да бъде договорена между съюзниците с един отделен договор или с двустранни договори между заинтересованите страни.
Лондонският мирен договор не урежда дори размяната на военнопленници или дължимите на победителите военни репарации. Постановява се само създаването на специални съюзнически комисии по тези въпроси. Това е предпоставка за избухналите противоречия между съюзниците и съответно за избухване на Втората Балканска война.
Договорът в Лондон слага край на Балканската война, но не и на конфликта на Балканите. Османската империя отстъпва почти всичките си територии върху европейския континент, но победата струва скъпо на съюзниците.
1928 г. официално са открити Деветите летни олимпийски игри в холандската столица Амстердам. Игрите се провеждат в Амстердам, Холандия, до 12 август 1928 г. Единственият опонент на Амстердам през 1928 г. е Лос Анджелис, преди това холандският град и отхвърлян два пъти за домакин - 1920 и 1924 г.
В тази година Международния олимпийски комитет приема две важни решения - в годините на Олимпийските игри да няма световни първенства, а самите игри да не продължават повече от 15 дни. По късно и двете решения отпадат.
Любопитен факт е, че за пръв път на тези игри олимпийският огън гори на олимпийския стадион до края на олимпиадата. За пръв път и парадът на страните започва с Гърция, като традицията продължава и до днес.
На тези игри освен това за първи път в леката атлетика участват и жени. Полякинята Халина Конопака става първата жена олимпийски шампион в атлетиката.
46 страни с 3014 спортисти се състезават в холандския град Амстердам. На Деветите летни олимпийски игри България се представя само с петима спортиста - трима ездачи и двама фехтовачи. Причината за това е голямото земетресение в страната през април. Един от ездачите ни - Крум Лекарски, пада от коня, счупва си таза, но въпреки това пресича финала в безсъзнание.
1930 г. френският министър на външните работи Аристид Бриан се обръща с призив за създаване на Европейски федерален съюз. След Първата Световна война се лансират и конкретни политически проекти, които имат обща цел - обединяването на континента на федерален принцип да гарантира европейския мир и сигурност срещу опасността от избухването на нова война.
Между 1923 и 1927 г. Паневропейското движение на граф Ричард Куденхоф-Калерги си спечелва широка популярност в повечето европейски страни и получава подкрепата на много общественици и дейци на науката и изкуството, които се обединяват в проевропейски дружества, клубове и асоциации. Всички те провеждат конгрес през 1926 г. във Виена, на който си поставят задачата да привлекат към паневропейската идея не само обществеността, но и политическите лидери на Европа.
Паневропейското движение подготвя почвата за една важна политическа инициатива на френския външен министър Аристид Бриан - да бъде създаден Европейски съюз като регионална организация в рамките на Лигата на нациите (или Обществото на народите, предшественик на ООН). През септември 1929 г. той произнася пламенна реч пред Общото събрание на Лигата в Женева и получава задачата да изложи вижданията си в синтезиран стратегически документ.
На 1 май 1930 г. Аристид Бриан представя пред Лигата на нациите своя Меморандум за Европейски съюз от 26 европейски държави. Така трябва да започне процес на политическа интеграция, която да стигне до образуването на европейска федерация. Заедно с това участието на победена Германия ще доведе до помирение с Франция и другите воювали срещу нея държави.
Първоначално проектът на френския външен министър е приет с интерес и симпатия, но постепенно в реакциите проличават опасенията на по-малките страни в Европа. Те се страхуват, че чрез политическо обединение Франция ще гарантира своята сигурност и ще се опита да наложи господстващата си роля на континента. В началото на 30-те години за повечето европейски страни по-важни стават проблемите не на политическото, а на икономическото развитие.
Вече почти навсякъде в Европа се усеща световната икономическа криза - “великата депресия”, започнала от САЩ през 1929 г. Накрая призивът за помирение с Германия идва твърде късно. Френската политика на възмездие над победения противник след Първата световна война провокира сред немците настроения на реванш и желание за отхвърляне на Версайския договор и засилва популярността на крайно десни националистически сили.
Ето защо проектът на Аристид Бриан е блокиран, а след смъртта му през 1932 г. е и забравен. През 30-те години само отделни групи на английските федералисти обсъждат въпроса за обединението на Европа. Оказва се, че политическите кръгове във водещите европейски страни не са узрели да се откажат от Версайската система от междудържавни отношения. Ето какво довежда на власт фашистки и нацистки партии, сред които най-ярък пример са националсоциалистите на Хитлер.
През това десетилетие в много европейски държави се установяват авторитарни режими, с които неминуемо се приближава катастрофата на Втората световна война 1939-1945 г.
През 60-те години на най-разрушителната война в човешката история Хитлер „обединява” Европа със силата на оръжието и с цената на много жертви и страдания. Но сред дейците на съпротивата в някои европейски държави отново се утвърждава необходимостта от отхвърляне на бъдещите войни чрез изграждане на федерална многофункционална държава. Един от най-изявените привърженици на федералните принципи е италианският политзатворник Алтиеро Спинели.
Изработените от него документи посяват семената на многобройните усилия за интегриране на Европа след завършване на войната. След края на Втората световна война в съзнанието на всички европейци отеква фразата „Никога повече това”. Трябва да бъде избегната опасността от повтаряне на преживения ужас. Даденият урок е достатъчен, за да се утвърди стремежът към мир чрез обединение.
1956 г. Народна република България е приета за член на ЮНЕСКО. Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура е създадена на 16 ноември 1945 г. в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН.
Целта й била да насърчи сътрудничеството между нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникациите. Мотото на организацията гласи, че „мирът e създаден, не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството”.
През 1959 г. ЮНЕСКО създава международен комитет за запазване и възстановяване на световното културно наследство.
В Списъка на световното наследство са 9 културни и природни паметници от България, имащи изключителна световна стойност: Мадарският конник, Боянската църква, Казанлъшката гробница, Старият град на Несебър, Рилският манастир, Скална църква в Иваново, Тракийската гробница в Свещари, Национален парк Пирин и Резерватът Сребърна.
1969 г. съветският космически апарат „Венера 6” започва навлизане в атмосферата на Венера. Апаратът предава данни 51 минути, след което е смачкан от атмосферното налягане.
„Венера 6” е изстрелян от СССР на 10 януари 1969 г. в 6.28 ч. стандартно време с цел изследване на Венера. Изстрелян е с помощта на ракетата носител „Мълния-М”. Спускането е забавено с помощта на парашут. Правят се измервания на температурата, налягането, осветеността и химичния състав на атмосферата.
При спускането на два пъти са взети проби за анализ на атмосферата. Спускаемият апарат спира изпращането на информация към Земята, когато налягането достига 27 атмосфери, това става на височина 18 км над повърхността.
Спускаемите модули на „Венера 5” и „Венера 6” навлизат в атмосферата на планетата откъм нощната и страна в два района отдалечени на 300 км един от друг. Според измерванията на двата апарата е определен приблизителния химичен състав на атмосферата на Венера: 97% въглероден двуокис, азот и инертни газове не повече от 2%, водна пара около 1%.
1991 г. Тим Бернърс Ли представя „интернет” в научна комисия в Европейския център за ядрени изследвания. 17 май е обявен за официалната рождена дата на интернет.
През лятото на с.г. проектът WWW, покорил вече учените в Европа, пресича океана и се влива в проекта Internet. Първият уебсайт, направен в CERN, се появява онлайн на 6 август 1991 г.
Създателят на интернет, Тимъти Джон Бърнърс-Лий, дори не си е направил труда да получи патент за своето откритие по онова време. Любопитен факт е, че на 16 юли 2004 г. кралица Елизабет II удостои Тимъти Джон Бърнърс-Лий с рицарско звание с формулировка, която е прецедент: „за служба в името на благото и на глобалното развитие на интернет”.
1995 г. след като 18 години е кмет на Париж Жак Ширак встъпва в длъжността президент на Франция. Преди това играе важна роля в президентските кампании на Шарл де Гол през 1965 г. и Жорж Помпиду.
След смъртта на Помпиду подпомага президентските избори на Жискар д’Естен, за което е назначен за министър-председател (1974-1976). От 1977 до 1995 г. е кмет на Париж. През този период е замесен в редица корупционни скандали, но поради имунитета му те остават неизяснени. Повторно е избран за министър-председател на парламентарните избори през юни 1986 г., като съвместява двете длъжности - премиер и кмет.
Следва либерална политика по подобие на Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър в Англия. През 1988 г. президентът Франсоа Митеран разпуска Народното събрание и Жак Ширак вече не изпълнява функциите на министър-председател. Печели президентските избори през 1995 г.
През 2000 г. съкращава мандата на президент на пет години като по този начин го изравнява с този на депутатите от Народното събрание. През 2002 г. отново печели президентските избори. През 2007 г. е заменен от Никола Саркози.
