Преди 23 години на днешния ден се провежда последният митинг от предизборната кампания на Съюза на демократичните сили. Точно три дни преди българите да дадат вота си за пръв път след падането на тоталитарния режим.
Над един милион българи се събират в столицата, обединени от идеята за свобода и демокрация.
До настоящия момент няма по-масово събитие в съвременната история на България, в подкрепата на политическа партия или убеждение. За събитията от 07 юни 1990 г. разказва учителят по история Александър Кертин.
Това е едно от събитията, което е може би най-масово в историята на прехода, в последните 23 години. Вашите лични спомени какви са?
В онези дни да вървиш по улиците и да викаш „Долу БКП" беше свързано с известно смущение дали това е автентично, дали като викаш „Долу БКП" от това ще излезе нещо. И не е лесно да кажеш „Долу БКП" в първите дни и да вървиш по централната улица. От една страна ти се иска, казваш го. Но си казваш и: това да не е поредният сценарий, по който да трябва да играем ние масовката, а пък някои хора са отзад, както всъщност се получава. От друга страна, в интелектуално отношение аз съм бил подготвен и то още отпреди епохата на перестройката. Ние сме говорели за тази система с понятия, разбира се, в много тесен кръг, с мисълта, че може би не е много сигурно, като говорим така.
Мога ли да Ви попитам на колко години бяхте тогава?
Аз съм стар. Аз съм роден 48-ма година и бях точно в тази възраст, в която човек може да продължи по някакъв начин, но да започне съвсем отначало не може, освен ако не си емигрирал. Вече си направил някои неща - написал си нещо, например, може да си издал книга, не можеш да задраскаш това, което си направил.
И по някакъв начин си свързан малко или много с режима.
Свързан си с режима в такъв смисъл, че когато някой нагнетява черното по отношение на този режим, това означава, че той по този начин казва, че ти си живял по един абсолютно позорен начин, само че не си го съзнавал. И тогава се поява някаква съпротива. Затова тези години бяха наситени в емоционално отношение. Трудно беше да се овладеят по рационално-критически път, дори и за хора, които иначе са подготвени.
Разкажете за емоциите точно на този ден преди 23 години.
Помня лицата на хората, които бяха там. Всички лица бяха доста по-различни. Изказванията знам, че бяха като цяло гръмки, но си спомням много добре една фраза само на Радой Ралин - той я повтори два или три пъти. С неговия напевен глас каза: „Бъдете нащрек, защото много са ни лъгали" и повтори пак: „Много са ни лъгали". Това е единственото, което си спомням, може би защото предупреждението на Радой Ралин тогава, или неговото поведение беше най-адекватно на трибуната горе.
Говорите за политическите фигури. Вие обаче сте били сред хората на улицата. Толкова много хора са присъствали и са участвали в това нещо.
Елементи на това, което наричаме гражданско съзнание, гражданско мислене има в отделни индивиди и групи, но като цяло това беше масова психология. Израз на това, че се отърсваш за последен път от един режим, който се възприема като тоталитарен, насилнически. Това изкарва на улицата хора с най-различни очаквания. Всякакви илюзии бяха обединени от определени символи и определени събития и привличаха хора с противоположни възгледи и нагласи.
Цялостните нагласи и настроение как бихте ги определили?
Просто ти се появява една буца в гърлото от този ентусиазъм, изблик на свободолюбие, което ти мислиш, че е идентично с твоето лично. Усещаш се изпълнен с вяра в нещо, което не знаеш дали ще се случи, но важното е, че го преживяваш. Този ентусиазъм, за който говори Кант, свързан с френската революция. Той казва, че никой не би искал да повтори френската революция сега. Но самата тя поражда ентусиазъм от това, че хората могат да си създадат своята Конституция. Крещяха най-различни неща - „Да си направим нашата демокрация". Днес повече участието в революцията е виртуално и няма хора, които така ентусиазирано биха продължили да стоят толкова дълго време с вътрешната убеденост, че не може да няма резултат от това, което правят, че резултат ще има. В някаква степен, без да твърдя, че това е някакъв диктаторски режим на Бойко Борисов, ние опряхме дотам да разчитаме на волята главно - и то на волята на един човек, който персонифицира някакви желания на много хора. Това е точно мека форма на това, което наричаме бонапартизъм. Една личност персонализира въжделенията на много и различни хора, защото демократичните ни традиции са бедни и плитки.
А срещате ли разбиране в децата, в младежите?
Миналата година, когато завършиха 12-ти клас, им казах: „Знам, че някои от вас въобще не са ме разбрали, но знам, че ще ме разберат след време".
Как гледате на факта, че тази десница, политическите фигури, които тогава са допринесли толкова много хора да излязат на улиците, в момента не присъстват в парламента и в управлението на страната?
Една моя позната, дясна активистка, беше казала: аз съм толкова дясна, че се движа само по десния тротоар. Стесняването на разбирането за дясно и това, което по-късно наричаха сектантското самочувствие за избраност, постепенно лишаваше тези, които наричат традиционна десница, и така, като се движеха по десния тротоар, сега са в канавката. Аз и сега съм готов да ги подкрепям, но ги няма.
