Във вторник пред блока, в който живея, едно момче се уби с мотор. Блъснало се в стълб и останало на място. Ужасна трагедия, която наблюдавах безмълвна от балкона цяла вечер, заедно с десетки съседи, които също пушеха и съпреживяваха по съседните тераси. Много е трудно, когато се докоснеш до подобно нещо, макар и само като един тъжен наблюдател от балкон. Докато не видиш линейката, която прибира загиналия, без никаква надежда, докато не се нагледаш на десетките притихнали и плачещи тийнейджъри, които само минути преди случката са карали моторите си редом до умрялото момче, докато не чуеш писъците на майката, няма как да разбереш, че всичко, което става по пътищата, не е просто статистика.

Какво се е случило в тая фатална вечер, не зная. Какво е причинило удара – също не си направих труда да разпитвам. Мога само да разсъждавам върху фактите на моята малка и отдалечена от центъра на София уличка. По нея естествено зеят огромни дупки, които едва ли някой в рамките на този век ще оправи. Дупки като пропасти, които всеки шофьор-слаломист от квартала се опитва да преодолява ежедневно, без да спука гума или картер. Преди години в средата на уличката се роди едно лъскаво кафене, което събира елита на махалата. Пред него непрестанно има паркирани автомобили, които задръстват едната половина на платното и ако случайно от другата страна също има спряла кола, минаването става наистина на бая разстояние. На всичкото отгоре местните тийнейджъри често си устройват състезания по същата тази малка улица – с мотори, с коли. Фучат насам-натам и така си запълват свободното време. Не съм забелязала мотористите да носят каски. И във вторник вечерта, докато сърцето ми се късаше, докато слушах писъците на майката на загиналото момче, се питах „Ами, ако е носело каска, дали нямаше да е живо?”.

Естествено, докато полицията правеше оглед на мястото, а близките на загиналия изживяваха ужаса и шока си всеки по своему, съседите от балконите кой по-тихичко, кой на по-висок глас, си припомняха други фатални истории от родната пътна действителност. Сещате се – наизлязоха какви ли не гадости – за някой си, който карал с 217 км в час и катастрофирал до еди-кое-си село и нито от него, нито от колата му останало нещо...За друг младеж, който преди години, пак в квартала, взел за едно кръгче мотора на приятеля си и се убил под носа на свои приятели-абитуриенти, които тъкмо излизали на път за голямото си празненство...За някакви мъртвопияни, които се състезавали на магистралата и така се състезавали, че не стигнали до финала на надпреварата...

Историите могат да продължат до безкрай, но те все не се отнасят до нас. Докато не се случи под носа ти, не дай Боже с някой близък, колко ли хора се замислят преди да запалят колата или мотора си? 

Та, патосът ми е, останете живи. Карайте внимателно. Никоя майка не заслужава това, което снощи се случи под моя балкон, на моята малка улица. Която уж е далече от центъра, но е все така окупирана от дупки и коли. Пък и знае ли човек, ако поне дупките изчезнат, може и да се спаси нечий живот...

Коментирай

Коментар