Смелото решение на американския президент Джордж Буш да изпрати в Ирак още 20 хиляди войници в Ирак доведе дебата за войната до решаваща фаза. Няма да има възможност за друга преоценка.

Комисията Бейкър-Хамилтън убедително описа положението на място. То е резултат от множество решения /някои от тях взети от президента/, при които основните американски ценности и цели се сблъскаха с регионалните и културните реалности.

Съединените щати разчитаха на предсрочни избори като ключов фактор за политическото развитие в една страна, която страда от липсата на национална идентичност. Това накара хората да гласуват почти изключително за партии на религиозна основа, задълбочавайки историческите разделения и превръщайки ги в пропаст.

Разбираемата, но както стана ясно по-късно, преждевременна стратегия за заменяне на американците с местни сили, отклони американските въоръжени сили от тяхната военна мисия. Съединените щати не можаха да се справят и с най-очевидния проблем на иракските сили – да се определи за какво се предполага, че ще се бият те, и под чие знаме. 

Тези обстоятелства доведоха до истинска буря от взаимно свързани кризи. В Ирак религиозните милиции участват в гражданска война или нещо толкова близо до нея, че на практика почти няма разлика.

Освен това иракските кюрди искат пълна автономия както от сунитите, така и от шиитите. Тяхната независимост може да доведе до намесата на Турция и евентуално на Иран.

Войната в Ирак е част от друга война, която се преплита с шиитско-сунитския проблем: нарушенията на международния ред, извършвани от радикални групи и от двете течения на исляма. Такива организации като Хизбула в Ливан, Армията на Махди в Ирак и свързаните с Ал Кайда групи в Близкия изток искат да утвърдят отново една ислямска идентичност, която според тях е била погребана от западните светски институции и ценности.

Най-важната мишена са Съединените щати като най-силната страна в западния свят и като задължителен елемент от всяко усилие за установяване на нов световен ред.

Разочарованието на американското общество заради бремето, което САЩ носят сами вече близо четири години, доведе до засилване на исканията за някакъв вид едностранно изтегляне. Но при сегашните условия изтеглянето не е вариант.

Американските сили са необходими. Те не са в Ирак като услуга за своето правителство или като награда за неговите действия. Те са там като израз на американския национален интерес да се попречи на иранската комбинация от империализъм и фундаменталистка идеология да доминира в един регион, от който зависят енергийните доставки на демократичните индустриални държави.

Едно спешно американско изтегляне ще усложни значително усилията да се задържи терористичната вълна далеч от Ирак. Някои от крехките правителства от Ливан до Персийския залив ще бъдат изкушени да се съгласят на превантивни отстъпки. Това може да доведе религиозния конфликт в Ирак до мащабите на геноцид.

Поетапното изтегляне няма да намали тези опасности, докато не бъде приложена една различна стратегия, която да покаже известен напредък. Засега поетапното изтегляне се възприема в самия Ирак и в региона като предшественик на едно пълно изтегляне. Затова решението на президента Буш би трябвало да бъде смятано за първата стъпка към една нова мащабна стратегия, която да разчита на силата на дипломацията в целия регион, в идеалния случай без да се влияе от партийни пристрастия.

Целта на новата стратегия би трябвало да бъде да се покаже, че Америка е решена да остане ангажирана с развитието на събитията в региона, да се приспособят американските военни мисии към новите реалности, и да се предостави пространство за маневриране за една мащабна дипломатическа инициатива за стабилизиране на региона.

Настоящите заплахи за сигурността в Ирак са намесата на чужди държави, присъствието на бойци от Ал Каида, изключително голямата престъпност и междурелигиозния конфликт. В интерес на Съединените щати е да се справят с първите две предизвикателства. Същевременно Америка не бива да допусне да бъде въвлечена в междурелигиозния конфликт за никакъв продължителен период, а още по-малко да бъде използвана от някоя от страните за нейните собствени цели.

В много райони в Ирак силата на милициите надхвърля тази на иракската национална армия. Ако влиянието им бъде елиминирано или намалено до голяма степен, правителството в Багдад ще има по-добра възможност за прокарването на една национална политика. Наред с разоръжаването на сунитските милиции и "отряди на смъртта", багдадското правителство трябва да покаже същата готовност да разоръжи и шиитските милиции и наказателни отряди. Американската политика не бива да се отклонява от целта за създаването на една държава, в която всички граждани имат достъп до политическия процес.

С развитието на тази мащабна стратегия трябва да бъде предприето предислоциране на американските сили от градовете в отделни зони, така че те да могат да се дистанцират от гражданската война и да се съсредоточат върху гореописаните заплахи.

Принципната задача би трябвало да бъде да се защитят границите, да се предотврати изграждането на зони за обучение на терористи или преминаването на отделни райони под контрола на екстремисти. На този етап ще бъде възможно и значително намаляване на американските сили в страната.

Една такава стратегия ще обвърже изтеглянето с условията на място. Тя ще предостави и време за една основаваща се на сътрудничеството дипломация за промяна на региона, включително за решаване на израелско-палестинския конфликт.

Малко дипломатически предизвикателства са толкова сложни, колкото обкръжението на Ирак. Дипломацията трябва да посредничи между иракските религиозни течения, които, макар в много отношения да са смъртни врагове, са събрани в едно общо

правителство. Тя трябва да обвърже този процес с една международна стратегия, включваща съседите на Ирак и по-далечните страни, които имат значителен интерес от изхода на събитията.

Необходими са две нива на дипломатически усилия. Създаването на контактна група, в който да влизат съседни държави, чиито интереси са пряко засегнати и които разчитат на американската подкрепа. Тази група би трябвало да включва Турция, Саудитска

Арабия, Египет и Йордания. Нейната функция би трябвало да бъде да дава напътствия за прекратяване на вътрешния конфликт и за създаване на обединен фронт срещу една външна доминация.

Паралелно с това трябва да бъдат проведени преговори със Сирия и Иран, за да им се даде възможност да участват в един регионален ред, основаващ се на мира.

Двата типа консултации трябва да доведат до международна конференция, включваща всички страни, която могат да играят стабилизираща роля, включително постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, както и държави като Индонезия, Индия и Пакистан.

Трябва да бъде създаден баланс между рисковете и възможностите, така че Иран да трябва да избира между значителна, но не и доминираща роля, и това да възседне вълната на шиитския фундаментализъм. Във втория случай той трябва да плати сериозна, а не символична цена заради това, че е избрал насилието.

Във всичко това Съединените щати не могат да носят неопределено дълго сами тежестта както на военните резултати, така и на политическите процеси.

На даден етап Иран трябва да бъде възстановен в международната общност, а други страни трябва да бъдат подготвени да споделят отговорностите за мира в региона. (БТА)
Коментирай

Коментар