Вълната от морбили през изминалата зима покоси 236 души. Въпреки опасенията не прерасна в епидемия, но по данни на здравните власти към момента заразените са 47. За сравнение, преди година по същото време от дребна шарка в страната е имало само трима болни.
Един лекар, който прави впечатление с разумност и достъпност на изказа си, внасяше успокоение и нормалност в шумната „война” между ваксинирани и т. нар. „антиваксъри”.
Д-р Бояна Петкова завършва медицина в Берлин, специализира педиатрия у нас - в София. Работи в педиатричната болница в столицата до 2016 г. Над 10 години е активист в областта на майчиното и детско здравеопазване, с фокус върху подобряването на системата за педиатрична грижа.
Потърсихме д-р Бояна Петкова, за да я попитаме:
Да започнем от там, че не всички родители и деца, които нямат ваксини, са непременно т. нар. "антиваксъри". Има причини някои хора да не се имунизират, но те не застрашават света от епидемични взривове, нали така?
Първо, има деца и възрастни, които не могат да се имунизират по медицински причини – това са някои пациенти с вродени заболявания, хронични и метаболитни заболявания, пациенти с автоимунни заболявания с потиснат имунитет, пациенти с онкохематологични заболявания на химиотерапия… Ако ние, останалите, здравите хора, сме редовно ваксинирани, можем да предпазим тях, уязвимите от потенциално фатални болести. Също така обаче има редовно имунизирани хора, които не развиват имунитет към патогените. Това са т.нар. non-responders (т.е. хората без имунен отговор). Техният брой е различен за всяка ваксина и за различните компоненти на многокомпонентните ваксини също. Например за морбили хората без имунен отговор на ваксинационния щам са 3-5% от всички имунизирани (за България средно 1000-1200 деца годишно, за десет години 10-12 000 души), а пациентите, които не развиват имунен отговор към коклюшната компонента на поливалентната ваксина, са до 40% от имунизираните... Като прибавим към тях и „антиваксърите” епидемията е на една искра разстояние...
Адекватни ли са според Вас мерките, които взимат здравните власти, за да се избегне разпространението на силно заразните морбили? Възможно ли е личните лекари да издирят всичките си неимунизирани пациенти, с оглед на това, че хората сменяват лекарите си, губят се картони, координати....
Не, за съжаление не смятам, че предприетите мерки са адекватни. Разбира се, личните лекари не могат да издирят всички неимунизирани, защото вписването на ваксини в картон на ръка е крайно ненадеждно. Също така знаем, че има практика да се вписват непоставени ваксини – по различни причини. Още повече – не се предприемат никакви мерки за идентифициране на хората без надежден имунитет, защото се приема, че всички ваксинирани имат доживотен имунитет, а това просто не е вярно (както обясних по-горе). В приятелския ми кръг доста възрастни си изследваха антитела (в това число и аз самата). В много случаи се вижда, че те са били имунизирани някога, но този имунитет е нетраен и в момента не е достатъчно активен, за да ги защити при среща с вируса. Тези хора подлежат на реимунизация. (Към това прибавяме и факта, че родените преди 1960 г. не са имунизирани изобщо, а тези между 1960 и 1987 г. са с несигурен ваксинационен статус.) В държавата обаче няма работещ механизъм за реваксинация на възрастни без наличен имунитет. Общопрактикуващите лекари препращат към РЗИ, РЗИ обратно към ОПЛ. В здравното министерство вдигат рамене. В болниците, в които според медиите уж има разкрити пунктове за имунизация в условия на заплашваща епидемия – за пръв път чуват за това и нямат никаква представа как да постъпят. Ваксината не може да се закупи свободно в аптечната мрежа. В крайна сметка се оказва, че ако искаш да си знаеш имунния статус, трябва да си заплатиш изследването в лаборатория. А ако искаш да се реваксинираш, трябва да си поръчаш ваксината от Гърция и да заплатиш поставянето ѝ (но и не е лесно да намериш лекар, който да се съгласи да я постави). Това със сигурност не е работещ механизъм за превенция.
Как могат и дали е възможно според Вас хората, отказали да се имунизират и застрашаващи по този начин т.нар. колективен имунитет, да бъдат убедени или накарани да го сторят? Защото е вероятно те да не прочетат разговор "за" ваксините.
Всъщност много (може би до 80%) от тези хора не са заклети „антиваксъри”. Те просто имат напълно легитимни въпроси и тревоги, на които работещите в системата не успяват да реагират адекватно. Първо, защото нямат времето да го направят, второ – защото културата на общуване с пациенти в България все още не е достатъчно добре развита, така че да гарантира партньорство и доверие между лекаря и пациента/родителя. Личният ми опит сочи, че тези хора си ваксинират децата след дълъг и спокоен разговор, в който срещат разбиране, а не обвинения или заплахи.
Има ли реално някакъв риск за детето, когато то се ваксинира? Много пъти е повтаряно, че е нужно то да е здраво. Как обаче лекарят да знае дали именно ваксината няма да отключи неговата, да речем, генетична предразположеност към дадено заболяване?
Да, децата трябва да бъдат здрави при поставяне на ваксина. Също така трябва да се снема обстойно фамилна анамнеза (тоест да се събира информация за заболяванията в семейството, доколкото са известни), за да може да се подхожда отговорно и индивидуално. Например, ако родителите имат заболявания от определени групи – епилепсия, автоимунни – детето ще се ваксинира с повишено внимание за реакции към ваксините. Никоя медикаментозна намеса в хомеостазата на организма не е напълно безопасна. От друга страна боледуването от морбили, полиомиелит, дифтерия и т.н. е доста по-рисково (като честота на усложненията и възможния фатален изход) от възможните рискове от имунизацията.
Чух коментар, че когато приемаме лекарство за обикновено главоболие, което по никакъв начин не застрашава околните, не се интересуваме чак толкова от страничните му ефекти. Когато обаче става дума за страничните ефекти на ваксините, които предпазват цялото общество, вдигаме шум до небето. Това народопсихология ли е? Защото не само у нас е така, неимунизирането е модерно и по света.
Рядко има шокиращи съобщения за увреждания, причинени от аналгин (а нежелани лекарствени реакции има). От друга страна аз съм виждала като лекар фатални реакции към ибупрофен и парацетамол поради генетични особености при метаболизирането на тези вещества. Онзи ден прочетох много некоректен материал в онлайн медиа относно поливалентната ваксина, напълно лишен от факти и статистически данни, но за сметка на това фино (и непочтено) експлоатиращ родителското чувство за вина и страх. Всеки родител, виждайки снимка на пострадало дете, веднага си представя на негово място своето. Изведнъж хипотетичният (и недоказан) риск става много по-реален от безличната статистика за риска от заболявания, които (не на последно място благодарение на ваксините) никога не сме виждали „на живо”... (Освен това всички пием лекарство за главоболие и понеже на нас нищо ни няма, приемаме, че и на детето нищо няма да му стане – това е неоснователно, тъй като няма как да знаем какви генетични обременености то носи, преди те да се проявят или да не се проявят.)
И последно, болестите, срещу които има ваксини, ако ни сполетят днес, с днешните възможности на медицината, ще бъдат ли така смъртоносни, както са били преди години?
Да вземем дифтерията – с всички възможности на съвременната медицина – антибиотично лечение, апаратна вентилация, интензивно лечение – все още си остава смъртоносна в 20% от случаите. Полиомиелитът обичайно няма да доведе до смърт от задушаване (поради парализа на дихателната мускулатура), но може да остави трайно увреждане на периферните нерви – състоянието, познато ни като „детски паралич”. Морбили се разпространява мълниеносно и има сравнително стабилна честота на усложнения, независимо от възможностите на медицината – пневмония в 30% от случаите, енцефалит 1:1000, смъртност 1:1000. В развиващите се държави тези цифри са многократно по-високи. Коклюшът е ужасно опасен за малки бебета – може да доведе до гърчове, хипоксия (недостиг на кислород) на мозъка и дори смърт. Да, вероятно не биха били точно толкова смъртоносни, както „едно време”, но със сигурност рискът от тях все още надхвърля потенциалния риск от ваксините.
Един лекар, който прави впечатление с разумност и достъпност на изказа си, внасяше успокоение и нормалност в шумната „война” между ваксинирани и т. нар. „антиваксъри”.
Д-р Бояна Петкова завършва медицина в Берлин, специализира педиатрия у нас - в София. Работи в педиатричната болница в столицата до 2016 г. Над 10 години е активист в областта на майчиното и детско здравеопазване, с фокус върху подобряването на системата за педиатрична грижа.
Потърсихме д-р Бояна Петкова, за да я попитаме:
Да започнем от там, че не всички родители и деца, които нямат ваксини, са непременно т. нар. "антиваксъри". Има причини някои хора да не се имунизират, но те не застрашават света от епидемични взривове, нали така?
Първо, има деца и възрастни, които не могат да се имунизират по медицински причини – това са някои пациенти с вродени заболявания, хронични и метаболитни заболявания, пациенти с автоимунни заболявания с потиснат имунитет, пациенти с онкохематологични заболявания на химиотерапия… Ако ние, останалите, здравите хора, сме редовно ваксинирани, можем да предпазим тях, уязвимите от потенциално фатални болести. Също така обаче има редовно имунизирани хора, които не развиват имунитет към патогените. Това са т.нар. non-responders (т.е. хората без имунен отговор). Техният брой е различен за всяка ваксина и за различните компоненти на многокомпонентните ваксини също. Например за морбили хората без имунен отговор на ваксинационния щам са 3-5% от всички имунизирани (за България средно 1000-1200 деца годишно, за десет години 10-12 000 души), а пациентите, които не развиват имунен отговор към коклюшната компонента на поливалентната ваксина, са до 40% от имунизираните... Като прибавим към тях и „антиваксърите” епидемията е на една искра разстояние...
Адекватни ли са според Вас мерките, които взимат здравните власти, за да се избегне разпространението на силно заразните морбили? Възможно ли е личните лекари да издирят всичките си неимунизирани пациенти, с оглед на това, че хората сменяват лекарите си, губят се картони, координати....
Не, за съжаление не смятам, че предприетите мерки са адекватни. Разбира се, личните лекари не могат да издирят всички неимунизирани, защото вписването на ваксини в картон на ръка е крайно ненадеждно. Също така знаем, че има практика да се вписват непоставени ваксини – по различни причини. Още повече – не се предприемат никакви мерки за идентифициране на хората без надежден имунитет, защото се приема, че всички ваксинирани имат доживотен имунитет, а това просто не е вярно (както обясних по-горе). В приятелския ми кръг доста възрастни си изследваха антитела (в това число и аз самата). В много случаи се вижда, че те са били имунизирани някога, но този имунитет е нетраен и в момента не е достатъчно активен, за да ги защити при среща с вируса. Тези хора подлежат на реимунизация. (Към това прибавяме и факта, че родените преди 1960 г. не са имунизирани изобщо, а тези между 1960 и 1987 г. са с несигурен ваксинационен статус.) В държавата обаче няма работещ механизъм за реваксинация на възрастни без наличен имунитет. Общопрактикуващите лекари препращат към РЗИ, РЗИ обратно към ОПЛ. В здравното министерство вдигат рамене. В болниците, в които според медиите уж има разкрити пунктове за имунизация в условия на заплашваща епидемия – за пръв път чуват за това и нямат никаква представа как да постъпят. Ваксината не може да се закупи свободно в аптечната мрежа. В крайна сметка се оказва, че ако искаш да си знаеш имунния статус, трябва да си заплатиш изследването в лаборатория. А ако искаш да се реваксинираш, трябва да си поръчаш ваксината от Гърция и да заплатиш поставянето ѝ (но и не е лесно да намериш лекар, който да се съгласи да я постави). Това със сигурност не е работещ механизъм за превенция.
Как могат и дали е възможно според Вас хората, отказали да се имунизират и застрашаващи по този начин т.нар. колективен имунитет, да бъдат убедени или накарани да го сторят? Защото е вероятно те да не прочетат разговор "за" ваксините.
Всъщност много (може би до 80%) от тези хора не са заклети „антиваксъри”. Те просто имат напълно легитимни въпроси и тревоги, на които работещите в системата не успяват да реагират адекватно. Първо, защото нямат времето да го направят, второ – защото културата на общуване с пациенти в България все още не е достатъчно добре развита, така че да гарантира партньорство и доверие между лекаря и пациента/родителя. Личният ми опит сочи, че тези хора си ваксинират децата след дълъг и спокоен разговор, в който срещат разбиране, а не обвинения или заплахи.
Има ли реално някакъв риск за детето, когато то се ваксинира? Много пъти е повтаряно, че е нужно то да е здраво. Как обаче лекарят да знае дали именно ваксината няма да отключи неговата, да речем, генетична предразположеност към дадено заболяване?
Да, децата трябва да бъдат здрави при поставяне на ваксина. Също така трябва да се снема обстойно фамилна анамнеза (тоест да се събира информация за заболяванията в семейството, доколкото са известни), за да може да се подхожда отговорно и индивидуално. Например, ако родителите имат заболявания от определени групи – епилепсия, автоимунни – детето ще се ваксинира с повишено внимание за реакции към ваксините. Никоя медикаментозна намеса в хомеостазата на организма не е напълно безопасна. От друга страна боледуването от морбили, полиомиелит, дифтерия и т.н. е доста по-рисково (като честота на усложненията и възможния фатален изход) от възможните рискове от имунизацията.
Чух коментар, че когато приемаме лекарство за обикновено главоболие, което по никакъв начин не застрашава околните, не се интересуваме чак толкова от страничните му ефекти. Когато обаче става дума за страничните ефекти на ваксините, които предпазват цялото общество, вдигаме шум до небето. Това народопсихология ли е? Защото не само у нас е така, неимунизирането е модерно и по света.
Рядко има шокиращи съобщения за увреждания, причинени от аналгин (а нежелани лекарствени реакции има). От друга страна аз съм виждала като лекар фатални реакции към ибупрофен и парацетамол поради генетични особености при метаболизирането на тези вещества. Онзи ден прочетох много некоректен материал в онлайн медиа относно поливалентната ваксина, напълно лишен от факти и статистически данни, но за сметка на това фино (и непочтено) експлоатиращ родителското чувство за вина и страх. Всеки родител, виждайки снимка на пострадало дете, веднага си представя на негово място своето. Изведнъж хипотетичният (и недоказан) риск става много по-реален от безличната статистика за риска от заболявания, които (не на последно място благодарение на ваксините) никога не сме виждали „на живо”... (Освен това всички пием лекарство за главоболие и понеже на нас нищо ни няма, приемаме, че и на детето нищо няма да му стане – това е неоснователно, тъй като няма как да знаем какви генетични обременености то носи, преди те да се проявят или да не се проявят.)
И последно, болестите, срещу които има ваксини, ако ни сполетят днес, с днешните възможности на медицината, ще бъдат ли така смъртоносни, както са били преди години?
Да вземем дифтерията – с всички възможности на съвременната медицина – антибиотично лечение, апаратна вентилация, интензивно лечение – все още си остава смъртоносна в 20% от случаите. Полиомиелитът обичайно няма да доведе до смърт от задушаване (поради парализа на дихателната мускулатура), но може да остави трайно увреждане на периферните нерви – състоянието, познато ни като „детски паралич”. Морбили се разпространява мълниеносно и има сравнително стабилна честота на усложнения, независимо от възможностите на медицината – пневмония в 30% от случаите, енцефалит 1:1000, смъртност 1:1000. В развиващите се държави тези цифри са многократно по-високи. Коклюшът е ужасно опасен за малки бебета – може да доведе до гърчове, хипоксия (недостиг на кислород) на мозъка и дори смърт. Да, вероятно не биха били точно толкова смъртоносни, както „едно време”, но със сигурност рискът от тях все още надхвърля потенциалния риск от ваксините.