Всеки, който гледа телевизия, вече знае: Ливан преживя месец на ужас, бяха убити над 1000 души, повечето мирни граждани. В Ирак обаче положението бе още по-страшно. От юни насам там загиват над 3000 души на месец и техният брой продължава да расте. И докато Ливан днес се опитва да събере парчетата, то Ирак се разпада, при това с положително ускорение.
В момент когато американците обмислят какво да предприемат в Ирак оттук нататък, трябва да е ясно едно: запазването на досегашния курс до края на мандата на президента Буш след 29 месеца изобщо не е решение. Да не говорим, че вече не се знае какъв точно е курсът, поддържан от Америка. По-голямата част от работата, която Щатите твърдят, че вършат, не може да издържи и най-елементарния тест на реалността.
Тъкмо тази седмица Буш заяви, че целта на Америка е да подкрепи в Ирак едно правителство на националното единство, включващо представители на всички партии. От ден на ден обаче става все по-очевидно, че правителство на единството не съществува, че никога не е имало и отделните крила в иракското ръководство не се и опитват да създадат такова правителство.
Надмощие в избраното правителство на Ирак имат две поддържани от Иран шиитски фундаменталистки партии. Те получават подкрепа по улиците на Багдад и в шиитския юг от две подобни на Хизбула въоръжени милиции. В парламента властта им се подсилва от две кюрдски сепаратистки партии, разполагащи също със свои милиции и на които бе позволено да управляват населената с кюрди североизточна част на страната като независима държава в държавата.
Вашингтон не изказва на твърде висок глас недоволство от тези милиции, тъй като без тях иракското правителство би било по-слабо дори и от днес. Но докато им е позволено да прилагат своя смъртоносен вид справедливост на терора, е нелепо да се твърди, че иракчаните се радват на демократично управление, подчинено на закона.
Някои сунитски партии също влизат в състава на правителството, само че без каквато и да било реална политическа власт. Тази седмица сунитският председател на парламента възнамеряваше да напусне поста си в знак на протест срещу изолирането му.
Като изключим шиитските и кюрдските райони, авторитетът на иракското правителство в другите части на страната е трудно доловим. Там сунитските бунтовници водят боеве и убиват американски воини. След залавянето на Саддам Хюсеин бунтовете не отслабнаха, както се надяваше на времето Буш.
Те не затихнаха след изборите и след като бе приета конституцията, нито пък след сформирането на правителството или след убийството на водача на местния клон на Ал Каида - Абу Мусаб аз Заркауи. Бунтовете продължават да бушуват и никой не знае кога, как или дали изобщо ще престанат.
Друг ключов елемент от политиката на Буш е обещанието му, че когато иракските сили поемат контрола, американските войски ще се оттеглят. Но дори и в редките случаи, когато са се справяли със ситуацията, иракските сили са се оказвали ненадеждни и слабо ефективни. През юни иракският премиер Нури Камал ал Малики съобщи за подсилване на иракските и американските войски с цел да бъде повишена сигурността в Багдад. Само че Багдад стана още по-несигурен и там пристигнаха нови американски сили, когато вече се предполагаше, че постепенно ще започнат да се изтеглят. През юли бяха убити повече иракчани, отколкото когато и да било от началото на войната.
А безчинствата в Багдад продължават с нестихваща сила. Местното управление в действителност е работа, с която единствено иракчаните могат да се справят успешно. Три години и половина след падането на Саддам Хюсеин обаче все още не съществуват иракски сили, способни да се нагърбят с тази задача. Трудно е също да си представим как сегашното иракско правителство ще се справи изобщо със създаването на такива сили, след като властта му зависи от въоръжените религиозни милиции, които подклаждат насилието в иракската столица.
Нещата в Багдад няма да се оправят от само себе си. Отговорът обаче не се състои в сляпото и упорито поддържане на курс, претърпял явен провал.
