1555 г. Нострадамус публикува книгата „Столетия”. Томчето съдържа предсказания за събития от европейската история и всява смут векове наред.
Нострадамус е признат след като пророкува нещастието във френския кралски двор и кралят умира. Но дотогава трябва да мине през години на изпитания и да се срещне с инквизицията.
Още от малък показва изключителни математически способности и голям интерес към астрологията, наричана тогава „небесна наука”. На 14 години заминава да учи в град Авиньон, където се занимава с философия, граматика и риторика, а в свободното си време се отдава на астрологически и окултни книги. Дядо му успява да го убеди да следва медицина.
През 1537 г. градът е нападнат от чума и Нострадамус губи жена си и двете си деца от страшната болест. Репутацията му на лекар вече е подкопана и Църквата завежда дело срещу него. Той трябва да се изправи пред ужасяващите инквизитори в Тулуза, но под прикритието на нощта се насочва към Италия и следващите шест години обикаля Европа. Накрая се установява в градчето Салон де Прованс, където се жени повторно.
Нострадамус успява да изгради живота си наново. Той става един от най-уважаваните граждани на града, но не за дълго, защото ревностните католици забелязват, че лампата в кабинета му свети по цяла нощ, докато добрите християни спят. Но Нострадамус не спира и продължава да прави своите пророчества под въздействието на билкова смес, от която изпада в транс. Първият алманах излиза през 1550 г. и има голям успех. Мишел е окуражен и продължава с ново издание всяка следваща година.
Най-много слава му носи книгата „Столетия”, която се появява през 1555 г. Самият той публикува четири части - всяка, от които се състои от 100 картени (бел.ред. строфа от четири стиха). По-късно неговите синове пишат допълнения към работа на баща си. Творбата на Нострадамус е написана на старофренски език и е кодирана. Според изследователите му в първите букви на катретите е даден кодът за разчитане на датите и имената на предсказанията, като всеки стих означава определено число.
Любопитен факт е, че Ностадамус, за да избегне разследване от Светата Инквизиция, допуска няколко „грешки”, които допълнително затрудняват разчитането на текстовете. „Центуриите” имат 970 четиристишия, което означава, че предсказанията достигат до 7 хилядолетие - но картените, отнасящи се за събитията след 2300 г. са безвъзвратно загубени.
Допълнителна трудност при разчитането на предсказанията идва и от фактът, че Нострадамус не оставя писанията си в хронологичен ред, а нарочно разбърква подредбата на страниците, което дълго време кара изследователите му взаимно да се обвиняват в съотнасянето на дата и предсказание и до ден днешен си оспорват точността при подредбата на тълкованията.
Няколко са събитията, които се свързват с неговите абсолютно точни предсказания - смъртта на крал Анри ІІ Валоа и скоропостижната смърт на престолонаследника, безспорно новият крал Чарлс IX прави Нострадамус свой личен астролог и лекар
Другото най-известно предсказание е свързано с падането на колене на Нострадамус при млад монах от Францисканския орден - предсказанието наистина се сбъдва след 19 години, монахът става папа под името Сикст V.
Легендата разказва, че последното му прорицание е за неговата собствена смърт на 2 юли 1566 г.
1565 г. в Бразилия е основана колонията Рио де Жанейро. Обърнат на юг към океана, градът възниква около малкия залив Гуанабара, край входът на който се намира високата скала Пау ди Асукар, един от символите на Рио де Жанейро.
Заливът Гуанабара е открит от португалеца Гаспар де Лемос на 1 януари 1502 г. Той го нарича „Рио” (на португалски река), тъй като според него това е речно устие, а не залив.
Рио де Жанейро е основан на 1 март 1565 г. от португалеца Естасио де Са близо до хълма Захарна буца, за да служи като крепост и да защитава земята от нашественици след изгонването на френските заселници. Пълното име на града е Сао Себастиао до Рио де Жанейро в знак на почит към португалския крал Себастиан I.
През 1567 г. селището е преместено в Моро де Кастело, населението наброява 3000 души, повече от които са местни. Развива се риболовът и най-вече ловът на китове, както и производството на захарни продукти.
В края на 17 в. златната треска в Минас Жерайс, намиращ се на северозапад от Рио де Жанейро, дава тласък на развитието на града. Има приток на имигранти от Португалия, които превръщат града в най-важното пристанище в колонията. От своя страна това привлича мнозина френски пирати и контрабандисти, които нападат града през 1710 и 1711 г., но в крайна сметка са изгонени.
Най-известният акведукт в Рио, Аркос да Лапа, е открит през 1793 г. Конструкцията е толкова здрава, че днес се използва като трамвайна линия, свързваща квартал Санта Тереза с центъра на града. През 1764 г. Рио де Жанейро става столица на Бразилия.
Пристигането на португалското кралско семейство през 1808 г. превръща Рио във временна столица на Португалия, а населението на града набъбва на 70 000 души. По това време градът започва да се разделя на бедни и богати квартали. По-заможните семейства се заселват в района между океана и хълмовете, днес известен като Зона Сул, а по-бедните отиват в Зона Норте, зад хълмовете. По това време са построени и Ботаническата градина, Каза Франка-Бразил, Кралската библиотека и митницата.
През 1815 г. Рио де Жанейро официално е обявен за столица на Бразилия. През 1821 г. кралското семейство се завръща в Португалия, оставяйки управлението на колонията на принц дом Педро I. През 1822 г. дом Педро I обявява независимостта на Португалия от Бразилия след като не изпълнява заповедта да се върне в Португалия. Така той става император на Португалия, а Паласо Империал в Петрополис - негов дворец.
През 1831 г. дом Педро I абдикира, а синът му дом Педро II не е признат за управляващ император до 1840 г. По времето на Педро II Рио де Жанейро претърпява значителни подобрения. Между 1854 и 1862 г. градът се сдобива с газово осветление, водоснабдителни и канализационни услуги и с трансатлантическа телефонна линия и телефонни мрежи. Развива се и транспортът; появяват се първите трамваи, влакове и фериботи. През 1884 г. е открита жп линията, която отива до хълма Корковаду, а през 1892 г. е открит тунелът между Ботафогу и Копакабана.
Днес Рио де Жанейро е вторият по големина град в Бразилия след Сао Пауло. Любопитен факт е, че местните жители наричат себе си кариока. На местния диалект на народа на тупи, който говори гуарански език cari означава „бели хора”, а oca - дом, т.е. „домът на белите хора”.
1859 г. експедицията на английския полярен изследовател Френсис Макклинток достига северния магнитен полюс. Екипажът на кораба „Фокс” предприема четвърта експедиция за търсене на Джон Франклин, организирана и спонсорирана изцяло от вдовицата на Франклин Джейн Франклин.
Поради неблагоприятната ледова обстановка тогава първото зимуване извършват в Бафиновия залив, а второто в източната част на протока Бело. В началото на 1859 г., по време на подготовката за предстоящите походи, Макклинток и спътниците му виждат и закупуват от местните ескимоси много вещи на моряците от „Еребус” и „Тирър”. На 1 март 1859 г. откриват местоположението на Северния магнитен полюс.
В началото на април Макклинток заедно с лейтенант Уилям Хобсън и няколко матроси тръгва на поход за изследване на западното крайбрежие на полуостров Бутия и целия бряг на остров Кинг Уилям. На югозападния бряг на Бутия отряда се разделя на две групи. Макклинток продължава в южно направление, а Хобсън - на запад и югозапад.
На 20 април 1859 г., в най-северната част на острова (нос Феликс) Хобсън открива остатъците от последния лагер на експедицията на Франклин на остров Кинг Уилям и негово писмо, в което обяснява причините за гибелта на експедицията. Тези сведения са допълнени от информацията, дадена от местните ескимоси и съдбата на изчезналата експедиция е изяснена окончателно.
След завръщането си от своята последна, четвърта експедиция в Арктика Макклинток продължава да служи в Кралския военноморски флот. На 1 октомври 1871 г. става контраадмирал, на 5 август 1877 г. - вицеадмирал, а на 7 юли 1884 г. - пълен адмирал и излиза в оставка. Умира на 17 ноември 1907 г. в Лондон.
Любопитен факт е, че през март 2011 г. се появиха информации, че Северният магнитен полюс се придвижва от Канада към Русия със скорост от около 37 мили на година, което прави по компаса отклонение от около 1 градус на всеки пет години. Специалистите алармираха, че през последните години скоростта на това преместване се е увеличила с една трета, а сега това се случва по-бързо от всякога.
Според геолозите, движението на северния магнитен полюс е свързано с процесите, които протичат в разтопеното ядро на Земята.
1872 г. в САЩ е открит Йелоустоун - първият национален парк в света. Статутът на парка е обявен официално от американския президент Юлисис Грант.
Йелоустон е разположен в северозападните части на САЩ, предимно на територията на Уайоминг, но обхваща и отделни части от Монтана и Роки Маунтийнс в Айдахо.
Първите бели изследователи в района на Йелоустоун се появяват през 1805 г. с известната експедиция на Люис и Кларк. През следващите години ловци разказват за „кипяща кал”, „реки от пара” и „вкаменени дървета”. През 1856 г. траперът Джим Бриджер също съобщава, че е виждал „врящи извори” и „планини от стъкло и жълта скала”. Разказите му събуждат любопитството на геолога и изследователя Фердинаннд Хайдън, който през 1859 г. организира двугодишна експедиция.
Тя достига реката Йелоустоун, но обилни снеговалежи принуждават участниците да се върнат. Избухналата гражданска война отлага проучванията за около 10 години, но след нея следват няколко успешни експедиции, които описват различни гледки и природни феномени.
През 1871 г. Хайдън се завръща в района с втора, по-многобройна експедиция, спонсорирана от правителството. Този път експедицията приготвя доклад, към който прилага снимки и рисунки и успява да убеди Конгреса на САЩ да оттегли решението си за продажбата му на търг. На 1 март 1872 г. президентът Юлисис Грант подписва закон с който провъзгласява създаването на националния парк Йелоустоун.
Паркът има 1000 археологически находки и 1106 исторически структури и места. Обявен е за Биосферен резерват на 26 октомври 1976 г. и влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО на 8 септември 1978 г.
Най-атрактивни за туристите са многобройните гейзерни групи и горещи води. Най-големият и най-високият гейзер е „Стиймбоут”, по-атрактивен обаче е гейзерът „Олд Фейтфул”, който се намира в горният гейзерен басейн. Името му идва от точността, с която стават изригванията му. Едно изригване може да изстреля между 14 и 32 000 л вода на височина от 30 до 55 м и трае обикновено между 1,30 и 5 минути. На територията на парка се намира и един действащ вулкан, който предизвиква средно на година около 2000 земетресения.
Водопадите в парка са около 290. Най-големият от тях е Долният водопад на река Йелоустоун с височина до близо 100 м. В резервата също така са открити и едни от най-големите вкаменени гори в света, както и една от най-огромните калдери, достигаща до размери 72 на 48 км.
Най-високата точка на района е връх Ийгъл, който достига до 3462 м височина, а най-ниската част е при Рийс Крийк, който се намира на около 1610 м надморска височина.
Любопитен факт е, че учените са установили, че всъщност природният парк Йелоустоун е един от най-големите супервулкани на Земята. Супервулканите се образуват, когато магмата се издига от мантията на Земята, но не изригва веднага. Когато изригне, неговата сила е огромна и може да предизвика световен катаклизъм.
1873 г. „Ремингтън” започва производство на първата пишеща машина. На тази дата е представен промишленият образец на първата достатъчно надеждна и удобна пишеща машина. Нейни конструктори са Кристофър Шоулз и Карлос Гиден, но над нея е работил също и Самуел Соул, а Джеймс Денмор е основен спонсор.
Окончателният промишлен образец е предложен за производство на известната фабрика „Ремингтън”, произвеждаща оръжия, шевни и земеделски машини. През 1874 г. са произведени първите 100 машини.
Идеята за това изобретение назрява отдавна в обществото. Още през 1714 г. в Англия е издадено кралско разпореждане, предписващо създаването на приспособление за печатане на различни текстове. Още същата година английската кралица Ана издава първият патент на Хенри Мил. За съжаление подробности за изобретението не са запазени.
Едва през следващото столетие хората отново проявяват интерес към възможността за изпълнение на бързо печатане. Например през 1808 г. Пелегрино Тури, известен изобретател на копирна хартия, създава своя печатна машина. Тя не е запазена до наши дни, но са съхранени текстове, писани на нея.
Печатната машина на Шуолз и Гиден, известна като „Ремингтън-1”, е първата серийно произвеждана и успешно продавана пишеща машина, трасирала пътя на следващите разработки.
Всъщност Шоулз я патентова още през 1868 г., но за нейното усъвършенстване са нужни още пет години. През това време са създадени над 50 модела, като постоянно се отстраняват конструктивните недостатъци и се изменя клавиатурата и разположението на буквите.
Формирането на разположението на буквите и знаците отнема почти 10 години и завършва към 1878 г. Това се отнася както за броя на редовете от бутони и съответно за механичните лостове за задействане на буквите, така и за разположението на самите букви.
Отначало буквите и цифрите са наредени в два реда клавиши по азбучен ред. Цифрите са във възходящ ред, като са икономисани знаците за 1 и 0 и вместо тях е решено да се ползват буквите I и О. Това разположение обаче се оказва непрактично за работа, като често води до „зацепване” на съседни лостове.
Така постепенно се оформя разбирането, че клавиатурата трябва да бъде по-компактна. За целта Шоулз през април 1870 г. изменя формата на клавишите от дълги на кръгли, което позволява да се направят три реда клавиши.
През юни 1872 г. е публикувана фотография на машината с четириредна клавиатура. Фактически точно тази машина постъпва в серийно производство, впоследствие я наричат Remington No.I, като от нея са пуснати около 5000 броя. Сред първите купувачи на машината е знаменитият американски писател Марк Твен.
1878 г. е направено първото зимно изкачване на връх Ането - най-високият връх в Пиренеите. Ането се извисява на 3404 м на територията на испанската провинция Уеска в Северен Арагон.
Всъщност първото изкачване на Ането е направено още през юли 1842 г. от Платон де Чихачов, бивш руски офицер, придружаван от гидовете Пиер Санио дьо Люз, Люшоне Бернар Аразо, Пиер Редоне, и норманския ботаник Албер дьо Франквил с неговия гид Жан Сор. На 18 юли те започват похода си от Хоспис де Франс, минават през прохода Бенаск и прекарват нощта в заслона Ла Ренклуза.
На следващия ден групата прекосява пътя до прохода Алба, но загубва пътя си при южния склон, близо до езерото Грегеня. По-късно през деня, на ръба на силите си шестимата се подслоняват в хижа край долината Валибиерна.
В утрото на 20 юли потеглят към прохода Короне. Въпреки страха си от пукнатините, решават да минат по ледника, за да достигнат върха. Изкатерват широкото едва няколко метра било, наречено от Франквил „Моста на Мохамед” и когато достигат върха струпват камъни и оставят бутилка с имената на шестимата.
Първото зимно изкачване е направено през 1878 г. от Роже дьо Монт, Б. Куреж и Б. и В. Паже.
1896 г. Анри Бекерел открива радиоактивността. Научната му дейност се заключава предимно в изследвания в областта на магнитооптиката, фосфоресценцията и радиоактивността.
Откритието на радиоактивността става случайно. Бекерел изучава фосфоресценцията на уранови соли. Според историята, един ден той поставя върху завитата с черна хартия плака уранил калиев сулфат (уранова сол) и след това я оставя в едно от чекмеджетата в кабинета си и забравя за това.
След няколко дни се сеща и решава да прояви платката. На нея с голямо учудване открива неясно изображение. Достига до извода, че урановите соли излъчват спонтанно силно лъчение. Така Анри Бекерел открива естествената радиоактивност.
През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други луминесцентни материали и установява, че само ураниевите смеси излъчват спонтанното лъчение, което е открил. Нещо повече, нелуминесцентни ураниеви смеси произвеждат същия ефект, следователно новооткритото лъчение не е свързано с луминесценцията.
През май 1896 г. Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по-интензивно излъчване, отколкото от ураниевата сол. Това мистериозно лъчение, явно свързано е вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел.
По нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че лъчението не намалява с времето. През 1900 г. Мария Кюри открива, че вторият също излъчва откритото от Бекерел лъчение и го нарича радиоактивност.
През 1903 г. Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност”. Другата половина от наградата получават Мария Кюри и Пиер Кюри за изучаването на естествената радиоактивност.
1912 г. американецът Албърт Бери извършва първият парашутен скок от самолет. Всъщност идеята за парашута е много стара. Още Леонардо да Винчи е рисувал дизайн за подобна джаджа в бележниците си, но до 1797 г. никой не е тествал скок с... подобно нещо.
Любопитен факт е, че за изобретател на парашута е смятан Фауст Вранчич от Хърватия. Още през 1597 г. той скочил от камбанария с височина 87 м на пазарния площад в Братислава. Първият човек, който доброволно скача с парашут (от балон), е французинът Андре-Жак Гарнерен на 22 октомври 1797 г. Неговият скок от самоделен водороден балон от височина 400 м над парижкия парк Монсо, е първият парашутен скок в Европа.
В началото на 20 в. парашутистите вече скачат от много по-високо, тъй като се издигат не с балон, а със самолети. Съществуват обаче сериозни спорове кой пръв е скочил с парашут от самолет.
Според някои това е Грант Мортън, който скача по този начин в Калифорния през 1911 г. Според Smithsonian National Air and Space Museum обаче капитан Албърт Бери извърша първия в света успешен скок с парашут от самолет на 1 март 1912 г. Бери осъществил скока си от 457 м височина.
1934 г. крайцерът „Аякс” е спуснат на вода. Британският лек крайцер от клас „Леандър” служи в Кралския флот на Обединеното кралство по време на Втората световна война. Корабът е известен със своето участие в битката за Ла Плата, битките за Крит и Малта и като поддържащ ескорт при обсадата на Тобрук.
Построен в корабостроителницата на „Викерс Армстронг” в Бароу ин Фърнес, Англия, като килът е положен на 7 февруари 1933 г., крайцерът е завършен на 12 април 1935 г. След завършването си, „Аякс” служи в Западноиндийската станция, а през септември 1939 г., в началото на войната, е прехвърлен към Южноатлантическата станция. Потопява германският търговски кораб „Олинда” и пресреща търговския „Карл Фрицен” и пътническия „Усукума”. И двата кораба са потопени от екипажите си, за да избегнат плен.
Крайцерат е флагман на Съединение „G” на комодор Хенри Харууд, по време на преследването на германския линеен кораб „Адмирал граф Шпее”. „Аякс” е уцелен седем пъти от германците, но причинява сериозни щети на немския кораб по време на битката за Ла Плата на 13 декември 1939 г.
Крайцерът след това е в Чили и помага при възстановителните работи след земетресението в Консепсион - години по-късно, живите членове на екипажа на „Аякс” са наградени с медали от чилийското правителство за неоценимата си помощ.
След ремонт, продължил до юли 1940 г., крайцерът е преместен в Средиземно море. На 11 октомври корабът влиза в сблъсък с италианските сили край нос Пасеро, където потопява торпедните катери „Аироне” и „Ариел”, и тежко поврежда разрушителя „Артилиере”, който по-късно е потопен от „Йорк”.
По-късно крайцерът взима участие в битката при Таранто. „Аякс” е един от ескортните съдове при тази успешна операция, която е първата изцяло въздушна атака над морски сили в историята. Корабът участва и в битката при Матапан, където на 21 май е уцелен от бомби от Юнкерс 87. До 29 май, крайцерът евакуира голям брой войници след битката за Крит. После участва в операциите в Сирия през юни, а през ноември 1941 г. се присъединява към Съединение „К” в Малта, откъдето е изтеглен обратно през февруари 1942 г.
Крайцерът е ремонтиран в Англия от май до октомври 1942 г., а после се завръща в Средиземноморието, където отново е повреден от бомби. След ремонтни работи в Ню Йорк между март и октомври 1943 г., „Аякс” се завръща в Средиземно море. Като част от Съединение „К”, корабът обстрелва плажа „Голд”, по време на десанта в Нормандия, а по-късно поддържа десанта в Южна Франция.
След това крайцерът действа в Егейско море, по време на освобождаването на Атина и гражданската война в Гърция.
Корабът е отписан от служба през февруари 1948 г. Първоначално плановете за крайцера са да бъде продаден на индийските Военно-морски сили, но сделката не се осъществява поради несъгласието на Уинстън Чърчил, който смята, че такъв важен кораб е по-добре да бъде унищожен, за да бъде запазена историята му. Съответно „Аякс” пристига в Нюпорт на 18 ноември 1949 г., където да бъде нарязан за скрап.
Любопитен факт е, че град Аякс в Онтарио, Канада, е наименуван в чест на крайцера, след битката за Ла Плата. В града има улици, наречени на членове на екипажа на кораба. В допълнение на това, много от табелите на улиците носят очертанието на кораба, а корабната котва лежи пред местния клон на Кралския канадски легион.
1946 г. Английската централна банка е национализирана. Разгромната военноморска загуба на Англия от Франция при Бийчи хед (1690 г.) по време на Деветгодишната война става движеща сила за стремежа на Англия да възвърне позициите си като морска сила.
Англия няма друг избор, освен да създаде могъщ флот. За съжаление публични средства липсват, а кредитът на доверие на народа към правителството на Уилям III е толкова нисък, че е невъзможно да се намерят над един милион паунда, от които правителството се нуждаел за нови кораби.
За да стане възможен заемът, заемодателите основават банка като търговска компания с гуверньор - оттам и името „Гуверньор и Компания на Банката на Англия”. На банката се дават изключителни права да управлява бюджета на правителството и тя е единствената, която има право да печата банкноти.
Съдружниците имали право да дават на правителството пари в брой и да издават банкноти срещу държавни облигации, които от своя страна също са могли да бъдат давани назаем.
Сумата от 1,2 млн. паунда била събрана за 12 дни, като половината от нея е използвана за флота. Като страничен благоприятен ефект се развива индустрията, защото възстановяването на флота изисквало много доставчици - от ковачи до земеделци. Всичките това помага на икономиката да се трансформира и помага на кралство Великобритания да се превърне в доминираща световна сила в края на 18 и началото на 19 в.
Създаването на Английската банка през 1694 г. става по план, предложен от шотландския финансист Уилям Патерсън три години преди това, но неосъществен. Кралската харта е утвърдена на 27 юли с приемането на Тонидж Акт от 1694 г. Инвеститорите получили акции на банката в количества, пропорционални на вложените от тях пари.
Великобритания се придържа към златния стандарт до 1931 г., когато златните резерви и тези в чуждестранна валута се преместват формално в Министерство на финансите, но управлението им е остава поверено на банката.
По време на управлението на Монтагю Норман, от 1920 г. до 1944 г., банката прави умишлени опити да се оттегли от банкирането на дребно и да се превърне в централна банка. През 1946 г., скоро след края на мандата на Норман, банката е национализирана по времето на управлението на лейбъристите.
Централата на банката се намира в Лондон от 1734 г. насам. Първоначално банката се намира в Уолбрук, където през 1954 г. по време разкопки археолози разкриват останките от древен римски храм на Митрас. Останките от храма са може би най-известните римски останки в Лондон за целия 20 в. и са изложени публично.
Първият гуверньор на банката е сър Джон Хублън, който е изобразен на банкнотата от 50 паунда, издадена през 1994 г. Любопитен факт е, че настоящият гуверньор на банката Марк Карни (1 юли 2013 г.) е първият гуверньор на банката, който не е британец.
През 1998 г. става независима публична организация, която е притежание на Ковчежника, който представлява правителството и има пълна независимост в провеждането на паричната политика.
1947 г. започва работа Международният валутен фонд. Идеята за учредяване на международна финансова институция с относително широки правомощия възниква след Голямата депресия в началото на 30-те години на 20 в.
На организираната Монетарна и финансова конференция под егидата на ООН, от 1 до 22 юли 1944 г., в американския град Бретън Уудс се стига до съгласие за учредяването на Международен Валутен Фонд (МВФ) и Международна банка за възстановаване и развитие (МБВР). В конференцията участват 44 страни и Дания като наблюдател.
Договорът за МВФ влиза в сила на 27 декември 1945 г. Фондът официално започва да функционира през 1946 г., а първите валутни операции осъществява през март, 1947 г., като специализиран орган на ООН.
Централният апарат за управление на МВФ е във Вашингтон и има свои подразделения в Париж, Токио, Женева и в щаб-квартирата на ООН в Ню Йорк. На съвременния етап в него членуват 185 държави. България е член на МВФ от 25 септември 1990 г.
1950 г. Клаус Фукс е обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз. Немският физик Емил Юлиус Клаус Фукс е обвинен в доставянето на информация относно английските и американските разработки за създаване на атомна бомба.
Фукс е член на Комунистическата партия на Германия и при идването на нацистите на власт през 1933 г. успява да избяга в Англия. През 1937 г. защитава докторат по физика в Бристолския университет и е поканен да продължи с научните си занимания в Единбург.
Когато избухва Втората световна война, като немски гражданин, Фукс е интерниран в лагер в Квебек, Канада. Проф. Макс Борн от Единбургския университет се застъпва за него и в началото на 1941 г. Клаус Фукс се завръща в Единбург, където е привлечен от Рудолф Пайерлс към британската програма за създаване на ядрено оръжие. През 1942 г. получава британско поданство.
В края на 1943 г. Фукс е прехвърлен в Колумбийския университет в Ню Йорк, където започва работа по Проекта Манхатън. През 1945 г. с посредничеството на Хари Голд предава подробна информация за проекта на руснаците. През 1947 г. дава сведения за разработката на водородната бомба.
През 1948 г. е установено изтичането на информация по проектите и през 1949 г., Фукс е задържан от служители на разузнаването в Англия. Разпитан е и е обвинен в шпионаж. През януари 1950 г. Фукс прави самопризнания, съден е на 1 март 1950 г. и на следващия ден получава присъда 14 години затвор.
На 7 март с.г. СССР прави официално изявление, в което отрича, че Клаус Фукс е бил съветски шпионин. Показанията на Фукс пред британските и американските служби довеждат до процесите срещу Дейвид Грийнглас и Юлиус и Етел Розенберг в САЩ.
На 23 юни 1959 г. Клаус Фукс е освободен от затвора и му е разрешено да емигрира в Дрезден, Източна Германия, където възобновява научната си дейност.
1954 г. САЩ извършват опит с 15-мегатонна водородна бомба в Тихия океан. Опитът е извършен на атола Бикини, който е част от Маршаловите острови. В периода между 1946 г. и 1958 г. там са извършени 23 ядрени опити от американските въоръжени сили.
Първият, който открива атола в средата на 1820-те години, е руският капитан и откривател Ото Коцебу, който го кръщава атол Ешолц по името на руския учен Йохан Фридрих фон Ешолц. Атолът обаче винаги е наричан Бикини от местното население, което на местния език означава „кокосово поле”.
Името е популяризирано от САЩ не само чрез ядрените опити, но чрез плажния костюм „бикини”, кръстен на острова през 1946 г. Плажният костюм се състои от две части и е обявен дни след първия ядрен опит, извършен на атола. Представен е само няколко седмици след представянето на целия бански костюм „Атома”.
Новият бански костюм е рекламиран като „най-малкият плажен костюм в света” като се говори, че бикините „разделят атома”.
На 1 март 1954 г. на атола е взривена първата водородна бомба под кодовото название Castle Bravo. Експлозията е най-мощната ядрена експлозия, извършвана от САЩ. Бомбата се оказва много по-мощна от очакваното и предизвиква повсеместно радиоактивно замърсяване.
Сред засегнатите от радиоактивното замърсяване са 23 японски моряци на рибарския кораб „Щастливия дракон 5”, попаднал в замърсената зона. Всички се разболяват, а един умира през септември 1954 г. Последвалият скандал в Япония е голям и намира отражение във филма от 1954 г. „Годзила”. Във филма американски ядрен опит събужда мутирало подводно чудовище, което напада Япония, преди да бъде обуздано от японската находчивост.
През 1968 г. САЩ обявяват Бикини за обитаем, а в началото на 70-те като част от експеримента канят малка група местни жители да се завърнат по домовете си. През 1978 г. жителите отново са евакуирани, след като екип от френски учени установява опасно високи нива на стронций-90 в телата им.
През 1997 г. Международната агенция за атомна енергия решава, че е безопасно да се ходи по островите, въпреки че остатъчната радиоактивност на островите от атола Бикини все още е по-висока, отколкото на другите атоли от Маршаловите острови, няма опасност за здравето при тези нива. През август 2010 г. атолът Бикини е добавен към Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
1961 г. президентът на САЩ Джон Кенеди учредява Корпуса на мира. Независимата правителствена агенция има за цел да подпомага мира, разбирателството между народите, да изпраща доброволци, които да живеят и работят сред хора в страните домакини.
След Втората световна война, няколко членове на Конгреса на САЩ предлагат създаването на доброволчески организации в третият свят. Някои частници от неправителствени организации започнали да пращат доброволци отвъд океаните през 50-те години. През 1959-1960 г. няколко конгресмени и сенатори обърнали по-сериозно внимание на програми свързани с доброволци.
Президентът Джон Кенеди споделя идеята си за създаването на Корпуса на мира за пръв път в Мичиганския университет през 1960 г. Отначало ефекта от организацията бил незначителен.
През 1966 г. повече от 15 000 доброволци са включени в програмата. През юли 1971 г. президента Ричард Никсън, опонент на програмата, довежда Корпуса на мира под чадъра на организация „Действие”. Президентът Джими Картър възвръща автономността на организацията. През 1981 г. Конгресът на САЩ прави Корпуса на мира независима федерална агенция.
Днес Корпусът на мира работи със 70 държави от целият свят. Доброволците работят с правителства, училища, неправителствени организации, в среди на образованието и здравеопазването, бизнеса, информационните технологии, земеделието, и с околната среда.
1966 г. съветската космическа сонда „Венера 3” се разбива на повърхността на Венера. Апаратът става първият обект с човешки произход достигнал повърхността на друга планета.
„Венера 3” е изстреляна от СССР на 16 ноември 1965 г. 4.16 ч. стандартно време. На 26 декември 1965 г. е извършена корекция на траекторията. Тогава станцията е на разстояние около 13 милиона км от Земята. На 1 март 1966 г. апаратът се разбива на място от повърхността на Венера с координати приблизително -20º до 20º с.ш. и 60º до 80º и.д.
Програмата „Венера” продължава с още мисии. Общо осем сонди от програмата се приземяват успешно на планетата и събират информация от нейната повърхност. В допълнение три апарата от програмата изпращат информация за атмосферата на Венера.
На същата дата (1 март) през 1982 г. спускаемият модул на съветския космически апарат „Венера 13” достига повърхността на планетата.
„Венера 13” е изстрелян от СССР на 30 октомври 1981 г. в 6.04 ч. стандартно време с цел изследване на Венера. Осъществено е меко кацане в осветената част на планетата, като Слънцето се намира близо до зенит. Апаратът каца на повърхността в 5.17 ч. в близост до издигната област наречена регион Феба.
Данните от спускаемия модул биват предавани към орбиталния модул на орбита около Венера, който ги ретранслира към Земята. Проведените измервания включват химичен и изотопен анализ на газовете в атмосферата на Венера, профили на осветеността и установяване на наличността на светкавици.
Снимките на повърхността разкриват плоски скални плочи и тъмен фин материал. С помощта на механичната сонда част от този материал е анализиран спектрографски във вътрешността на апарата, разкривайки алкални габроиди.
Апаратът функционира в продължение на 127 минути, въпреки че първоначално са предвидени около 32. Измерено е атмосферно налягане от 84 атмосфери (8,5 MPa) и температура от 457 °C. „Венера 13” е първият от общо два апарата (другият е сондата Хюйгенс), предал звуци от друго небесно тяло.
1978 г. ковчегът с тялото на Чарли Чаплин е откраднат от швейцарско гробище. В нощта на Бъдни вечер 1977 г. Чаплин затваря очи завинаги на 88-годишна възраст. Погребан е в малкото местно гробище. Само девет седмици след погребението му в швейцарския град Корсие сюр Веве двама мъже от Източна Европа разравят гроба на прочутия покойник и отмъкват ковчега му с идеята да поискат откуп от неговата съпруга Уна.
Първоначалната идея на похитителите била ковчегът с тленните останки да си остане на оригиналното място - в гробището на градчето Корсие сюр Веве, близо до Лозана. Само че трябвало да бъде заровен по-дълбоко - така че семейството да остане с впечатление, че наистина е откраднат.
Пороят обаче бързо запълнил трапа и похитителите минават на план Б - изтеглят 240-килограмовия сандък и го натоварват в автомобилен фургон. Оттам го извозват на двайсетина километра и го закопават в нива с пшеница до Женевското езеро. Веднага след това се свързват с вдовицата на Чаплин - Уна, за да й поискат откуп от половин милион швейцарски франка. Тя заявява: „Съжалявам, моят мъж е на небето и в сърцето ми”.
Тандемът й звъни няколко пъти, но госпожа Чаплин не е склонна на преговори и ги реже с мотива „Чарли щеше да го намери за нелепо и смехотворно”. Тогава наглите източноевропейци стават още по-груби и заплашват да посегнат на двете й най-малки деца. Уна обаче не се хваща на изнудването.
От самото начало тя е алармирала полицията и швейцарските ченгета подслушват телефона й. Наблюдават и 200 телефонни будки в Лозана. В един момент вдовицата привидно се съгласява да плати откупа. Уговаря си среща с похитителите, на която естествено отиват ченгетата.
Швейцарската полиция залавя осквернителите на гробове, които се оказват автомонтьори - 27-годишен поляк и 38-годишен българин. Признават си всичко. Следва съдебен процес и присъди.
Полякът се признава за организатор на сензационната кражба и разказва, че се бил вдъхновил от подобно престъпление, за което чел в италианската преса. Той е осъден на 5 години затвор с тежък физически труд. Българинът получава 2 години условна присъда, тъй като се смятало, че носи ограничена отговорност за престъплението.
Любопитен факт е необяснимото несъответствие в имената на двамата осквернители на гробове в западните и българските медии. Западната преса ги идентифицира без колебание като Ганчо Ганев и Роман Вардас, но в българските медии те често се спрягат като Кунчо Кунев и Роман Старек.
