Как Стефан промени “Мъж на годината”
Как Стефан промени “Мъж на годината” / снимка: Sofia Photo Agency

Дойде времето на неизвестните герои, политиците да бъдат нащрек - такива работи се обсъждаха след церемонията на 5 януари, в която спасителят от автомагистрала "Тракия" Стефан Стойчев бе избран за "Мъж на годината".

Разбира се, възможно е от годишни награди да ви е дошло до гуша. Някъде от Никулден стрелбата започва - от "10-те най-вкусни банички" до "Провал на годината", всичко е включено, описано, оценено и закичено с подходяща титла, грамота и фойерверки.

Някои от призьорите са откровено фалшиви, натъпкани с изкуствено удължени форми и интелект. Едно време сте мислили, че онези които печелят трябва да бъдат огледало на мечтите, на това, което вие искате да сте - смели, мъдри, секси, умни, високи, стройни, успешни. Днес в повечето случаи печелившите привличат отрицателните ви емоции.

Продължавам да вярвам, че когато гледаш награждаване, независимо дали за медицинско откритие или стрелба с лък, вътрешно провокираш и нахъсваш себе си с благотворното "и аз ще стана по-добър, ще работя повече, ще бъда първи". Всеки би трябвало да минава през такива фази в живота си и това не го прави егоист, а мотивиран състезател. Желанието да бъдеш първи (защото като втори си просто първи от изгубилите), да задминаваш, да надскочиш границите на възможното, а не да стоиш безпомощен и оплакваш битието си, е хубаво желание. Да мечтаеш да откриеш лек против рака, да напишеш най-хубавата мелодия, да стартираш компанията на мечтите си, да те закичат с медал и получиш бурните ръкопляскания от залата, по време на поредната церемония по връчване на еди-какви-си-награда - и това е хубаво, какво пък.

Ясно, че в България наградите разделят и се ползват за всякакви цели, за един пункт мечтано одобрение в рейтингите или слабоумно закичване на грамоти в кабинета.

"Мъж на годината" е една от многото награди, която се връчва в България. Съществува от 1990 година, а от 2008 година се организира от "Дарик радио", спазвайки регламента журналисти от цялата страна да дават номинации, а чрез гласуване в интернет да се определя "Мъжът" от трима, събрали най-много журналистически гласове. Разумен регламент, ала с един мъничък пропуск - липсва персоналната отговорност. А такава трябва да има.

Така за първи път през 2011 година беше сформирана "Академия Мъж на годината", съставена само от журналисти в Дарик радио, която да определи номинираните за отличието. Нещо повече - всеки един от журналистите публикува открито списъка от хора, които е предложил. За председател на академията бе избран Радосвет Радев, а за почетен член Христо Пеев, създател на конкурса "Мъж на годината".

Да, възможно е членовете на академията да са пристрастни, но застават с имената си зад всяко предложение. Субективно е донякъде, но ние винаги сме вярвали, че хората носят глави на раменете си, за да зачитат малко повечко субективните от досадно скучните и статистически издържани обективни оценки. Тримата, събрали най-много номинации, се изправят пред народния интернет-вот и биват оценявани от всички.

Хвърлете едно око на класациите "Мъж на годината" до този момент и ще откриете едно - в първите трима присъстват основно политици и спортисти. Не че има нещо лошо, това е резултат на попълването на анкети навсякъде по света - връчват ви лист, първите трима, за които се сещате, са тези които най-често виждате по медиите, не е ли така? Президентите Желев и Стоянов са печелили два пъти конкурса, Първанов - през 2003 година, Филип Димитров и Иван Костов са си тръгвали със сабята за "Мъж на годината" през 1991 и 1998 година, Бойко Борисов през 2002 и 2006 година. Сред спортистите - Емо Костадинов, Таню Киряков, Йордан Йовчев, Веселин Топалов, Пламен Константинов, Димитър Бербатов, Матей Казийски.

В моето съзнание награда като "Мъж на годината" продължава да не е една от многото награди, продължава да не е приз, а признание. Оценка. Потупване по рамото, мъжкарско стискане на ръката, силна прегръдка. "Мъж на годината" не е "политик, спортист или физик на годината". Нещо друго е.

За да спечелиш наградата "Мъж на годината" трябва задължително да притежаваш едно качество, не съм сигурен дали останалите членовете на Дарик-академията ще ме подкрепят, аз обаче го чувствам така. Това е смелост.

"Смелост" е да си готов да се сблъскаш с болката, след като рискуваш. Да не стоиш на едно място, а да вярваш, че точно когато достигнеш предела на възможностите си, абсолютният лимит, можеш още малко, още една крачка. Да имаш онази особена сила на съзнанието, да си решителен, непоколебим в търсене на новото, да рискуваш инстинктивно, да искаш да летиш по-нависоко.

Да си смел е всичко мъжко, което може да притежава един мъж и това няма нищо общо с мускулите; килограмите, които вдигаш от лежанка или мачо-поведението, което демонстрираш в Син Сити. Смелият е храбър. Смелият е доблестен. Смелият е дързък. Смелият е кавалер. Смелият е рицар. Смелият е грижовен и сърцат. Понякога може да бъде авантюрист и дори безочлив. Друг път куражлия, който лакомо вкусва от живота. Но винаги е добър.

Такъв човек стана Мъж на годината тази година и наистина промени историята на конкурса. Не съм сигурен дали бих ви посъветвал да четете мнения под статии или да посещавате форуми, за да видите какво се случва там. Разбрах, че за тазгодишния избор на Стефан Стойчев, спасителя от автомагистрала Тракия, мненията са изцяло положителни, като мнозина буквално не вярвали на очите и ушите си, че не е отличен поредният политик или спортист. Неколцина били възмутени, че Стефан Стойчев бил наречен "обикновен" вместо "необикновен", други се вайкали за нещо си, трети - за друго.

Изразяването на мнение, за щастие, все още е аналогово занимание, което става лице в лице - казваш името си, показваш физиономията си и тогава може да се получи дебат, да бъде взето решение на база твоето мнение. Всичко друго е порнография.

Огромната преднина, с която Стефан Стойчев спечели (6084 гласа срещу 435 за втория) показва крещящата необходимост от обикновени/необикновени хора, на които останалите обикновени/необикновени искат да се възхищават. И то не чрез скрити интернет-форуми, а открито, на живо.

Днес е сигурно е, че в България идва времето на неизвестните герои. Сигурно е, че политиците биха направили всичко, за да ги привлекат към себе си. Дано не успеят.