Предубеденото им отразяване на събитията подкопава доверието на зрителите към близкоизточните сателитни канали, които се появиха през 90-те години и началото на 21 век.
Преди 22 години баща ми, ливански имигрант в Сиера Леоне, купи огромна сателитна чиния с десетки канали вместо радиото, с което слушахме арабската емисия на Би Би Си. Тогава бях само на десет, но си спомням как хората се събираха у дома, за да гледат репортажите на Си Ен Ен за нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт. Хората продължаваха да възприемат Си Ен Ен като говорител на Америка, но въпреки това искаха да знаят какво се случва. Това продължи и по времето на ръководената от САЩ интервенция за освобождението на Кувейт.
В онези дни още нямаше надеждни арабски канали, които да отразяват войната. Имахме само държавните телевизии, които следваха целите на своите лидери и крале, пък ако ще цялата вселена да гори.
Няколко години по-късно нещата започнаха да се променят и повратният момент бе през 1994 година, когато Би Би Си реши да стартира своята финансирана от Саудитска Арабия арабска телевизия. Проектът привлече десетки арабски журналисти, които за кратко си мислиха, че са на прага на огромна промяна в арабския медиен пейзаж.
Две години по-късно саудитският проект на Би Би Си се изправи пред сериозна дилема, когато каналът излъчи документален филм за саудитска оръжейна сделка. Само след няколко седмици той беше спрян и журналистите останаха без работа, макар и не за дълго.
През 1996 година се появи нов канал. Катар пусна "Ал Джазира" и нае повечето от изхвърлените от Би Би Си журналисти. Този път ги увериха, че нищо няма да спре новата телевизия, главно защото няма никакви граници, никакви "червени линии", а бюджетът е неограничен. В арабските страни, където хората са свикнали да слушат всекидневно речи на лидерите си или на членове на управляващите династии, новият канал въведе дискусионни токшоу програми и документални репортажи от горещи точки, акцентирайки върху спорните проблеми. За първи път хората видяха опозиционни фигури от целия арабски свят, които казват на арабски това, за което преди се осмеляваха да говорят само по западни канали на английски или френски.
През изминалите 16 години "Ал Джазира" се издигна като най-надеждният източник на новини в региона, въпреки че се появиха и други канали като "Ал Арабия", иранския "Алалам", американската "Ал Хура", руската RT (Ер Те) и други.
Изглеждаше, че новите арабски телевизии процъфтяват и печелят доверие, докато не дойде Арабската пролет и те започнаха да отразяват всекидневно революциите. От Тунис до Египет, Либия, Йемен, Бахрейн и Сирия, хората очакваха телевизиите да защитават техните мечти и тяхната кауза, но изглежда големите новинарски мрежи решиха да приемат едни революции и да зарежат други.
Един от примерите е как се отнесоха към бунта в Бахрейн. Беше ясно, че финансираните от арабските монархии в Залива канали се интересуват повече от регионалната сигурност, отколкото от мечтите на жителите на Бахрейн за демокрация и свобода и от бунта им срещу тиранията.
Същевременно основните арабски канали отделиха голяма част от времето си на сирийската революция, но нещата се развиха другояче, когато започнаха да се месят в отразяването на събитията. Аз бях един от онези, които го преживяха, когато "Ал Джазира", телевизията, в която работех, отказа да излъчи репортаж на въоръжени бойци, сражаващи се със сирийския режим на границата между Ливан и Сирия. Видях десетки въоръжени бойци да преминават границите през май миналата година - ясно доказателство, че сирийската революция се милитаризира. Това не пасваше на очаквания от мен текст за чист мирен бунт и моите началници ме помолиха да забравя за въоръжените бойци.
Беше ми ясно, че тези инструкции не идват от самата "Ал Джазира", че решението е политическо и е взето от хора извън телевизията - същите, които поискаха каналът да потули ситуацията в Бахрейн. Усетих, че мечтата ми да работя за голяма новинарска телевизия в региона се превръща в кошмар. Принципите, които бях научил за десет години журналистика, бяха пренебрегнати от едно правителство, което (каквото и да гласяха редакционните правила) смяташе, че притежава шепа журналисти, длъжни да правят това, което им се казва.
Днес арабските медии са разединени. Медийните компании са заприличали на партии - политиката доминира над бизнеса и от двете страни на пейзажа и хората и не могат наистина да разчитат само на една телевизия, за да получат пълната картина на новините. Сякаш зрителите трябва да вършат работата на журналистите, като сверяват източници и да наблюдават двете страни в конфликтите, за да разберат една новина.
Проблемът не е кой лъже и кой е коректен. Медийните организации представят тази част от историята, която обслужва интересите на спонсора й, затова е ясно, че се разкрива само част от истината, докато другата се погребва. Очевидно е, че инвестирането в доверие през последните двайсет години е било напразно. Елитът отново се държи с арабските новинарски телевизии, както се държеше с арабските държавни медии.
Хората отново започнаха да разчитат повече на западните медии, за да научат какво става. Това е видно и от броя на зрителите, привлечени от арабския ТВ канал на Би Би Си през последната година - над 10 милиона според информациите, докато водещите арабски канали губят зрители.
Правителствата, които притежават медийни организации в Близкия изток и им налагат своите цели, ги тласкат към журналистическо самоубийство. Те връщат арабския медиен пейзаж към началото на 90-те години, вместо да го движат напред. (БТА)
