Гледали ли сте „Непроследим”? Интересен филм, даже много интересен. Един разбиращ от компютърни технологии сериен убиец показва бруталните си убийства на собствен уебсайт, като съдбата на всяка от жертвите му е ръцете на публиката. Колкото повече посещения има сайтът, толкова по-бързо умира жертвата. И хиляди хора му стават съучастници в необяснимо жестоката, непобираща се в човешкия разум жестокост. И те (с ясното съзнание ) кликват в сайта… И броячът безмилостно се върти… До следващият път.
Днес в тежка катастрофа си отиде един от нас, колега от БГНЕС. Други двама колеги се борят за живота си. И си спомних за филма „Непроследим”, и почувствах, че всички ние живеем във филм. Гаден филм, в който ставаме съвсем съзнателно съучастници в престъпления, но не спираме да кликваме, докато броячът на мерзостта безмилостно върти ли, върти… До следващия път…
Ще кажете, това е открай време, сега ли се сети? И ще сте прави. Човек често реагира едва когато стане лично. Днес е лично. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха да оповестят името на загиналия колега без дори да се поинтересуват дали близките му вече знаят. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха да вземат снимки от личната му страница във Facebook, за да могат жалките им дописки да станат така малко „по-цветнички”. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха нашите съболезнования и искрена колегиална скръб да станат техни източници на информация.
И понеже сигурно пак ще се намери някой да каже, че Делян Пеевки (почти официален собственик) е виновен, да ви кажа, че това е лесното обяснения. Нали не си представяте как той се занимава с дописките, в който и да е от сайтовете му. Но има същества - не колеги, не журналисти и, определено не човешки създания, които съвсем съзнателно ровят днес в трагедията, утре в жълтото, утре в тинята. Защото им харесва, така изработват жалките си хонорарчета и защото така оправдават нищожното си съществуването…
Днес сме потресени, а утре? Утре тези „медии”, тези „колеги” ще продължат с друга история, не толкова лична. Нашите кликвания са техните алибита. Алибита да превръщат скръбта в ексклузивен триумф, а нещастието - в хонорар. Единият клик е Личен избор, но той ни прави съучастници в мерзостта. Но има и друг личен избор - да презираме тези, които вършат гадна работа заради нашите кликове - не само днес, а всеки ден, постоянно. А има и един друг, най-важният от всички личен избор - да помним и да не забравяме...