Това твърди правнучката на Райна Княгиня- биологът Таня Попова
Визитка:
Тя е от онези жени, които не можеш да подминеш равнодушно, нито те могат да минат незабелязано край теб. Респектира с осанка и невероятне стил, от които струи безалтернативно достолепие. След такива жени се обръщат. Някак излъчват онзи неподвластен на времето респект, който те кара да се запиташ коя е. Така се роди и моето любопитство към нея. Преди близо две десетилетия. Така се случваше животът, че все отлагаше нашият дълъг разговор.Основно заради ангажиметните на съпруга й по света, който следваше неотлъчно и който бе част от българската политика.
За протокола: тя се казва Таня Дончева Попова. И е от Пловдив, но от няколко години дели живота си между Казанлък, розовните градини, София и внуците в Америка. Съпруга е на един от видните жители на Розовата долина, с дипломатическа история- бившият зам. министър на външните работи, първият пълномощен министър на България в Египет, бивш военен аташе в Мадрид, а отскоро и търговски представител на България в Катар о.р. полковник Радион Попово. От Скобелево.
Като съпруга на диломат , е свикнала да е незабележимо в прожекторите. Това, което не се знае обаче за Таня Попова е, че е правнучка на жената, ушила знамето за Априлското въстание- Райна Футекова, по-известна като Райна Попгеоргиева или Райна Княгиня, от Панагюрище.
Срещаме се с правнучката Таня, в кратката й пауза между полет за Санкт Петербург, където посреща Националния ни празник -3-ти март, в трескава подготовка за предстоящото на 4-ти март официално откриване на български магазин за козметика, етерични масла и българска парфюмерия - „България Beauty". Събrтието ще уважи генералният консул на България в Санкт Петербург.
Днес правнучката на жената, ушила знамето за Априлското въстание, със заветните „ Свобода или смърт" , се разкъсва между грижи по розовите си и лавандулови полета, работа в офиса и подготовка на докторската си дисертация, в която ще обобщи научен опит. Амбицията на Таня Попова е да докаже ,че има начин маслодайните ни рози да цъфтят не по 22-25 дни, както е обикновено, а по 55 дни.
Наследничката на Райна Княгиня има 3 дъщери, внук и внучка.
-Разкажете ни за вашата родова връзка с Райна Княгиня?
Да, такава кръв, от нейния род тече в жилите ми. Моята прабаба по майчина линия Анастасия Футекова, по принцип всичко върви по женска линия, е първа братовчедка на Райна Попгеоргиева, която всъщност се казва Райна Футекова. Тя и моята прабаба са от двама братя деца. Може би от нея е останало или е ген , не знам какво е, любовта към българската шевица. В моя род всички жени бродират и шият. Райна Попгеоргева е била учителка, а моята прабаба, е доста по-малка от нея, но именно тя, моята прабаба Анастасия е онова момиченце, което е помагало на Райна да ушият знамето за Априлското въстание, за да е готово , когато дойдат въстаниците. Затваряли са това момиченце в тайника, за да помага. Моята прабаба, от която нямам снимка, за жалост и моят прадядо, са били много интересни хора. Прадядо ми- Георги Балабанов, едва на 16 години се е записал като опълченец на Шипка. Това е съпругът на тази Анастасия. Той също като баба е от Панагюрище. Като опълченец се записва, но не под своето име, защото е малък и е нямало да бъде записан. Той обаче прави това. Майка ми е разказвала, че дядо е участвал в боевете, имал и награда с надпис от генерал Скобелев. Лично генерал Скобелев му е подарил сабя с инкрустация. За мен е учудващо и нямам информация защо са го направили така, но дядо е погребан с ордените си със сабята си, с калпака си, който е бил с руския кръст. Това са родителите на моята баба. Тази малка помощничка на Райна Футекова, Райна Княгиня - Анастасия и Георги Балабанов, са родителите на моята баба, по майчина линия. За жалост времената са били такива, че нищо от тях като семейни реликви не е останало на наследниците . Пазя единствено парче течно злато, което имам от моя дядо, известният като Иван Златния, от Пловдив. Той е държал ресторант „Астория" в центъра на града. Работил е известно време, след като се връща от лагер в Белене в една от пловдивските фабрики в района на т.н „Канапа". Там именно създава това течно злато и формулата за него. Тетрадката, в която той си води записките изчезва, вземат му я милиционерите, но това, което е в главата му, като формули, опит, си остава. Та само това имам от рода и ще го предам на децата си.
Казахте, че във вашия род всички жени бродират. Вие какво бродирате?
О, много неща. Но нямам вече време за тези работи.Баба беше ми направила за завършването на 8-ми клас една бяла копринена блуза, с бяла бродерия. Беше много красива. Майка ми, за завършването ми на 11-ти клас, ми направи една страхотна рокля, която все още е „жива".
И пазите тази рокля?
Да. Моята дъщеря също облече тази рокля за един празничен повод, докато бяхме в Испания. / бел. авт. в Испания Таня Попова е по времето , в което съпругът й о.р. полковник Радион Попов е военен аташе/. Пазя я, защото тя ми е много скъпа. Роклята беше бяла, с българска бродерия. Тази рокля, ушита ми от майка за бала, ми послужи и за годежна рокля. Исках да е дълга и тогава я срязохме в талията, за да я удължим с шифон.
Всъщност вашата майка Пенка, е внучка на Райна Княгиня?
Да.
А името Райна носи ли се още в рода ви?
Нямам информация за това. Нашият род по принцип е доста голям. Името на баба ми, от този клон на рода, Анастасия, е доста популярно в рода ни. Самата Райна, която е била омъжена за Васил Дипчев, който е бил кмет на Пловдив, е имала петима сина.На двама от тях не се знаят гробовете им. Въобще децата на Райна Княгиня имат трудна съдба. Най- големият й син -Иван Дипчев, е осъден на смърт от Народния съд и умира в лагера в Ловеч. Вторият й син- Васил, е бил машинист на торпедоносеца „Дръзки" по време на Балканската война и участва в торпелирането на турския крайцер „Хамидие". И за него нищо не се знае, нито гроб, нито място
Нещо останало ли ви е в рода от тези славни предци?
Да съжаление само спомените ми от майка ми и баба ми. Дори баба ми, която е била много хубава и са й казвали „ханъм беат"- финна, хубава жена, нямаше много време да ми разказва, понеже си отиде твърде рано от живота ми. Дядо ми също. Бях едва на 5 години, когато той почина, въпреки това и спомените са много живи. Доколкото знам от тези разкази на баба и майка ми, Райна е страдала много от освободена България. Въпреки това е била щастлив човек, макар и измъчена, защото сама е отгледала децата си. Останал е вдовица млада, когато най- голямото й дете е било само на 13 години. Сама се е борила ,сама се е справяла с живота. Доколкото знам е поддържала тесни връзки с вдовицата на Христо Ботев- Венета. Спомням си, че майка ми беше горда, затова че носи в кръвта си такава частица от този род, защото тя не се губи. Майка ми рисуваше и бродираше хубаво. Спомням си как тя изрисував началото на 60-те годиин една шлиферна рокля с избродирани кученца. Това си беше нещо невиждано дотогава. Някъде в едно списание майка ми видя такава рокля и си нарисува върху черен шлиферен плат, с маслени бои, китайските мотиви. Стана една невероятна рокля . Много съжалявам, че тази рокля така не доживя тези времена. На мен също ми бе направила подобна рисувана рокля с маслени бои, с етюди от приказки. Всички ми завиждаха за тази рокля.
На вас какво ви е останало от духа на този род?
Навярно войводският, бунтарски дух. Биткаджия съм, макар и зодия Рак. Кръвта вода не става.
Как, в това време сега, да си опази човек корените?
Като в онова време. С въстание и байраци.
А учители има ли в рода ви, като Райна княгиня? Макар и учила за акушерка, тя всъщност става учителка и видна общественичка.
Да. Даже дъщеря ми също е учителка. И родът ни е с повече жени.
А защо България бързо забравя героите си?
Наскоро прочетох мисъл на Атанас Буров и много ми хареса: че българинът може би ще тръгне по- стремглаво напред тогава, когато изостави онази си черта, свързана с намерението му да мине малко по-леко, гратис, за да върви напред. Трябва да се спазват законите, но не само от някои, а от всички и да ги уважаваме. По-добре един лош закон, отколкото беззаконие.
А вие вярвате ли в българското правосъдие?
Да, колкото и да звучи невероятно и противно на всеобщото мнение, аз вярвам в българските закони и правосъдие. Знаете, че семейството ми бе доста потърпевшо от куп несправедливости, но българският съд се произнесе безпристрастно и отсъди, според нас, справедливо. Не знам дали е случайност, но до този момент сме попадали на съвестни представители на съдебната ни система. Имам предвид битката ни за правосъдие с двама бивши министри - на външните работи, и на отбраната. И те си получиха заслуженото. Съжалявам само, че в България няма регресивен иск, всеки да си плати за стореното.
Наследничка сте на фамилия, ушила знамето на най- важното българско въстание- Априлското. Знаме или кръст носи сега родът ви?
Не знам. Аз обичам една друга приказка, че всеки трябва да си носи раницата.
Вие сте биолог по професия, дълги години сте работили като хематолог, но в момета се занимавате със земеделие. Отглеждате рози и лавадула,изграждате и семейна розоварна, а сте градско чедо. Откъде тази страст към земята?
Никога не съм си представяла, че ще се занимавам с рози. Никога не съм живяла на село. Навремето, като деца, имахме поръчения лятото да имаме по 10 дни в селското стопанство. Аз ходех при моя дядо, по бащина линия, за да работя. Спомням си, че нижехме тютюн, но понеже бял малка, аз все оставах в каруцата, за да спя. Затрупваха ме в каруцата, за да не ми е студено, после нижех с тях тютюн. Иначе нямам опит в селското стопаство. Розите и лавандулата се появиха в живота ми преди няколко години.
И как?
Това е благодарение на моя съпруг. Аз съм тук снаха от много години. Обичам цветята, а този бизнес го поех след като почина братът на моя съпруг- Иван Попов. В началото не знаех как ще се развият нещата, всичко беше като в един сън. Загубихме един много скъп човек. Между двамата братя имаше много силни чувства, а за мен бе като един по-голям брат. Той бе първият от семейството, който ме видя и ме одобри. Имахме едно много хубаво приятелство. Иван Попов бе инженер и работеше в „Арсенал". Има сериозен принос за Базата за развитие на „Арсенал".
Ако човек не ви познава и ви види през активния период на полето, сред комбайните и тракторите, трудно би повярвал каква кръв тече у вас, какви хора сте, що за биография имате. Българите робуваме на клишета. Леко стъписващо е в началото да видиш зам. министър или военен аташе, запретнал крачоли в полето, при розите. Вие нееднократно сте показвали, че сте над всички тези клишета. Това пречи ли ви?
На полето човек трябва да изглежда, като човек на полето. Имаме над 210 декара рози, 120 декара с лавандула. А тази година трябва да тръгне и розоварната ни. Градим я вече няколко години.
Следвали сте вашият съпруг в неговата дипломатическа работа на много места в света: в Кюрдистан, в Мадрид, в Египет. Имате 3 дъщери, две от тях са в Америка. Внуците ви също. Сега вие се стягате за пътуване до Русия. Къде ви е мястото?
Очевидно някъде в света. Не смятам, че човек трябва да стои на едно място. За да може да се развива, човек трябва да пътува, да се движи. Да вижда различни хора, светове, култури.
Наблюдатален човек сте. Какво ви харесва и какво не, в днешната българка? И има ли бъдеще тази българка?
На днешното българка й е трудно. Тя самата малко трудно може да се сложи в един образ. Но жените, които аз харесвам, защото искам да принадлежа към тях, са амбициозните,отмерени, умни възпитани, интелигентни, които не се дават лесно. Аз се радвам, че имам възможност и сега дори, за първи път да се срещам с много стойностни жени. Не знам чия е тази работа: на Господ или някой друг, но приказката, че Бог среща човек с човека, много ми харесва. И се радвам, че имам възможност да имам част от качествените хора в България като приятели, познати, съмишленици.
А съзирате ли в този кръг и сред тези срещи онези българки, които днес могат да извезат важно за народа ни знаме?
Да. Определено да. Има такива хора . И не бива да губим надежда, че ще продължава да ги има.
И могат да му платят цената на това знаме?
Да. Могат. И могат да отговарят за това: със здраве, с живот, с цената си. Така, както са го правили други преди нас.
С какво трябва да се гордее днешният българин: с миналото, с настоящето си или с това, което е той самият?
Най- вече с това, което е. Миналото, много хора за съжаление, не го ценят. Имаме личности, които могат да бъдат за пример, но винаги се намира някой по-умен, за да ги направи черни. В целият им образ. Нещо, което не ми харесва. Вярно, не е добре да си идеализираме героите, но сме длъжни да им отдадем заслуженото.
Оптимист ли сте за България, за нейното Утре?
Искам да вярвам, че моите внуци, правнуците ми, ще живеят в една хубава България. Не бива да изричам това аз , но държавата не ми харесва. Това е моята България, но не е моята държава.
Защо?
Защото се нагледахме на чудеса и чудесии.
Вашата прабаба е извезала знаме, на което пише: Свобода или смърт! Ако вие сега трябва да извезате знамето, какво ще пише на него?
А дали ще ми стигне знамето за това, което искам да има на него? Когато Райна е везала знамето, е имало много повече светини, а сега светините ги няма. Но от позицията на днешното време, бих избродирала това, което ми се ще да видя в родината си: Малко повече скромност, малко повече интелект, малко повече загриженост за другия. Ценностите, с които някога хората са умирали на уста. Не съм сигурна обаче дали това звучи на днешните ми съвременици и колко ценно е за тях. Сега са модерни други работи.
Как съхранявате паметта на славния си род за вашите внуци?
Имам едно такова обещание, да напиша книга за рода. Организирала съм вече работата за написването на тази история, на моя род и на рода на моя съпруг Радион Попов, един род, дал много имена за българската военна история. Има доста интересни неща, които стават за книга и ще намерят място в нея. Внуците ни трябва да знаят кои са, независимо къде ще живеят. Затова искам да я има тази книга. Така, както аз съм живяла с разказите за дядо ми, който ми даде много любов. И която любов още ме държи. До ден-днешен живея със спомена за него.
Ако сега трябва да си избирате живот, този ли бихте си избрали пак?
Да. Със същия съпруг, същите деца, същите внуци искам. Някои неща може би ще променя, но козметично. Но хората, с които искам да живея, са тези. Бих искала, ако можеше да удължа живота малко на моите родители, защото те твърде рано си отидаха от живота. И щях да задавам повече въпроси. Малко въпроси сме задавали някога. И сякаш не бяхме научени да си признаваме, че обичаме някого, нещо. А човек като че ли има нужда точно това да чува по- често. И да си знаем повече родовете. За да ни е по-интересно да живеем и да сме тук. И да сме по-паметни. Гледам, че се втурват младите хора с много по-голям ентусиазъм към чалгата в живота, във всичките й измерения, вместо към светите ни неща. Вземете един Левски, например. Прясна е дискусията сега . Левски, който е бил предаден от четирима българи от съдебния състав. Били са само четирима българи в целия съдебен състав и те са го предали. Турци са се въздържали, но българите са го предали. Невероятно е това нещо. Няма дума за него. И сега е същото.
Райна Футекова, известна като Райна Княгиня, е българска революционерка и национална героиня, ушила знамето за Априлското въстание. Когато получава задачата за това от Георги Бенковски, тя е само на 20 години. Родена на 18 януари 1856 година в Панагюрище. След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, малтретирана многократно и оставена на хляб и вода повече от месец в затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания".
След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в 3 години медицина в Москва. Тя е първата дипломирана акушерка в България. Нейната „Автобиография" излиза първо на руския, а след това се превежда и у нас, като това е първата книга върху Априлското въстание.Имат 5-има синове - Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Райна осиновява и едно момиченце - Гина.
Умира през 1917 година, на 61 години.
