„Безкрайно наивен човек. Безкрайно притеснителен човек. Който крие тая своя притеснителност с чувство за хумор.“ Така актьорът Дънди описва версията си пред Мариян Станков - Мон Дьо.
„Може би затова съм станал и актьор“
„Тоест прикривам я. Може би затова съм станал и актьор. И чрез Дънди може би успявам така да кажа наистина това, което мисля и чувствам“, разказва той.
По думите му реалността е била по-силна от чувството му за хумор в периодите, когато е живял в мизерия като студент, както и по време на паническите атаки, които е получавал.
„От притеснение от това какво всъщност става с теб и ти на правилния път ли си? Ти възприемаш ли се? Добре ли си? Да, ама аз съм правил много лошо на себе си. Това са редовни недоспивания, консумация на алкохол, цигари. Мен храната ми беше най-важното нещо, бе. И аз сега съм като претръпнал, като наркотик. Това е най-хубавото“, казва Дънди.
„Много е трудно“
За отношенията си с жените и влиянието на килограмите върху тях той признава, че „хич не беше добре“.
„Не, не мога да се оплаквам. Като за дебел човек имах попадение. Да бъда честен. Имах. Но много е трудно. Много показвах чувството за хумор. Има много случаи, в които съм имал така несподелена любов, като съм бил по-пълен“, разказва той.
Дънди казва, че винаги е имал самочувствие като човек, какъвто е бил.
„И някак си това е било нещото, което да накара в началото... Тоест, пречупвал съм много пъти жени, които не са искали да бъдат гаджета с мен. Именно да станат гаджета, именно заради това.“
„Аз и като малък си бях олигофрен“
На въпроса какво се случва с чувството му за хумор, след като вече ги няма „тези сто и тридесет килограма“, той отговаря, че то винаги е било част от него.
„Аз винаги съм го имал това. Аз и като малък си бях олигофрен. Кретен, да кажем. Смисъл, аз напълнях. Впоследствие нещо стана там в тинейджърските години и така нататък. Но... Винаги съм бил този, дето я забавлявал учителките в училище в началото. Не всичко съм свалил.“
За Емилия: „Тя видя в мен един добър човек“
В живота му има човек, който не е с него просто заради чувството му за хумор – Емилия. Дънди разказва какво според него тя е видяла в него.
„Тя видя моята първичност и наивност. И тя видя в мен един добър човек. Един така странен човек с човек, който иронизира всичко, което в началото много ги харесваше. Моето чувство за хубавото. Тя ме призабреше, че не можеш всичко да се шегуваш.“
Двамата понякога се карат, но по думите му причините обикновено са незначителни.
„Караме се понякога за много незначителни неща. Слава богу, караниците бързо, сравнително, минават. Тя е толкова чиста и някакси сериозна. Прямо в ситуацията е, че аз им чувствам, че аз не съм някакъв толкова сериозен и че аз бих биха наранил отколкото налетях.“
Той признава, че му е трябвало много време, за да приеме факта, че Емилия е с него заради самия него.
„Мен ми трябваше много време да приема факта, че тя е с мен за това, че е с мен.“
„При мен никога не е ставало лесно“
Дънди описва пътя си като труден.
„Моят път е бил винаги никога не е ставало лесно. В момента, в който съм си мислил, че аз съм нещо малко повече от другите или че нещо имам в повече от другите, Господ или Съдбата винаги так ми е отрязвало краката. Ръцете, краката, всичко по много лесен начин.“
„Винаги при мен не е ставало. Постепенно, постепенно и сигурно и все по градивно, и все по градивно, и все по градивно“, допълва той.
Първата среща със Стефан Данаилов
Дънди си спомня и за първата си среща със Стефан Данаилов – по време на консултации преди изпитите в Академията.
„Мисля, че беше на консултации преди въпросните изпити. Преди въпросните изпити. Да, винаги в Академията има консултации. Аз тогава се готвех за към да съм медицина.“
Той разказва, че тогава е тежал над 115-120 килограма.
„Коленцата ми се разтрепериха и тръгнах да излизам. Над 115-120 кг. Подстриган на паничка, без брада, с кръгло лице, с всичките ми плавници. Тотално нестандартно изглеждаш от абсолютно всички. Те там бяха исполини. Красавци и такова. Свирят на китари и свалят девойки. Супер захлупен отивам.“
При влизането се спъва в подсветка.
„Влизам и той вече се разсмя. Вика, здравей, моето момче. Викам, здравейте. Той само ме погледна и ми каза я клекни. Аз клекнах. Добре.“
По думите му Данаилов се е шегувал с него, а в един момент му е ударил шамар.
„Правише ме на ненормален. Аз бях единствено отнесъл шамар. От него. Тогава министерски шамар ми е ударил. Тогава беше министър на културата. Той даже се разиграваше да ми показва някакви неща. И той няма забравя. Тогава беше казал, всякакви хора съм приемал.“
Дънди признава, че през годините често е имал усещането, че е бил подценяван.
„Много често през годините съм си мислил, че съм бил подценяван. А и съм и бил подценяван.“
„Бих много искал да се общувам с него“
На въпроса какво би казал на Стефан Данаилов, ако беше жив, той отговаря:
„Ох, бих много искал да се общувам с него. Той е виждал и сериозното, и тъжното. И никога не ми е спрял безумната идея, която съм имал. Винаги ми е помагал.“
„Харесваш ли живота си?“
На въпроса дали харесва живота си, Дънди отговаря кратко:
„Да, много. Не бих го живял по друг начин.“
А какво още му липсва?
„Липсва му още един като мене. Много искам да се общувам с още един като мен. Или поне да го науча на те неща, които аз съм се научил от живота. И да му дам смелост на този човек.“
„Да се... да се разплодя. Може би и съм готов да стана баща. Прокрадват се вече такива мисли“, казва Дънди.
