Всеки път, когато западни лидери се запитат защо сме в Афганистан, те си отговарят по един и същ начин - „за да попречим Афганистан да се превърне в престъпна държава и убежище за терористи". Докато Афганистан не се стабилизира, казват те, не можем да рискуваме да се изтеглим. Има обаче твърде малко доказателства, че Афганистан става по-стабилен. Дори напротив, боевете стават все по-интензивни, жертвите растат и талибаните стават все по-уверени.
Така че вероятно е дошло времето да зададем въпроса по друг начин. Вместо да питаме „Защо сме в Афганистан?", ние трябва да попитаме: „Ако сме в Афганистан, защо не сме и в Сомалия, Йемен или Пакистан?". Тези три страни са вероятни бази на потенциални терористи.
Сомалия започва да прилича все повече на Афганистан преди 2001 г. Тя е почти напълно провалена държава и е известно, че западни граждани са обучавани там за терористи. Централното правителство на Сомалия контролира няколко района около президентския дворец в Могадишу и летището. Останалата част от страната е дом на радикални ислямистки бунтовници, както и на пиратски флоти, които атакуват международното корабоплаване. Сомалия също така изнася тероризъм в съседите си, както показа неотдавна кървавият атентат в Уганда.
Йемен, който граничи със Саудитска Арабия и е от другата страна на морето срещу Сомалия, също предизвиква все по-голяма загриженост у западните разузнавателни служби. А и отдавна се знае, че оцелелите лидери на Ал Кайда сега са базирани в Пакистан, а не в Афганистан. Западът води война срещу тероризма в Афганистан. Терористите всъщност са другаде. Междувременно нашата способност до се борим със заплахи по света е обезкървявана от огромното източване на ресурси, причинен от войната в Афганистан.
Това наблюдение води в две възможни посоки. Първата е да се приложи афганистанския модел в Сомалия - да се извърши масова интервенция, за да се пребори тероризмът и да се помогне за изграждане на функционираща държава. Втората възможност е да се приложи сомалийския модел в Афганистан. Това ще означава да се приеме, че външната военна намеса е често дава обратни на очакваните резултати, че човешката цена е твърде висока, че изграждането на държава е малко вероятно и че западът трябва да се концентрира върху ограничаването на тероризма, вместо върху опити той да бъде разгромен на бойното поле.
Западни политически стратези се мръщят при мисълта, че ще затънат в още една кървава операция срещу бунтовниците в Сомалия. Историята на страната през последните 20 години показва последователни неуспешни чужди интервенции, след всяка от които страната е в още по-лошо състояние от преди. Вместо това Западът се готви за несъвършена алтернатива: да наблюдава потенциалната терористична активност в Сомалия от разстояние, като използвайки смесица от сателитно разузнаване и шпиониране на място. И, където е възможно и необходимо, да се намесва с военни удари по набелязани цели.
Същият модел бе приложен с някакъв успех в племенните райони на Пакистан. Американците твърдят, че ракетни удари от безпилотни самолети са нанесли тежки загуби на лидерството на Ал Кайда и са попречили на организацията да използва електронни устройства и да обучава членовете си. Вярно е, че при ракетните удари загиват и невинни, но това се превърна в ежедневие за войната в Афганистан.
Поуката от Сомалия и Пакистан е, че борбата с тероризма и борбата с бунтовници са различни неща. Възможно е да се води борба срещу терористични групи, без да се влиза в голяма война и да се правят опити да бъде създадена държава от вида, с който Западът се ангажира в Афганистан. Това, на свой ред, предполага, че НАТО трябва да се стреми да изтегли войските си от Афганистан по-бързо, отколкото се предвижда сега, и да съсредоточи мисията си повече върху борбата с тероризма.
Има аргументи и „за", и „против" този курс на действие. Най-добрият аргумент е, че след като се ангажира да изгради прилична държава в Афганистан, западът е морално задължен да не спира. Истина е, че има много смели и свестни афганистанци, които възложиха големи надежди на водената от НАТО война. Но сега със сигурност е ясно, че защитата на човешките права в Афганистан не може в крайна сметка да стане под дулото на чуждо оръжие. Само вътрешната еволюция на афганистанското общество може да даде дългосрочни гаранции за добро управление.
Другият основен аргумент срещу изтеглянето от Афганистан е, че доверието във Запада е на карта. Ако се провали в Афганистан, НАТО може да се разпадне, а враговете на Америка по света ще станат по-смели. Представете си падането на Сайгон през 1975 г. Сега си го представете отново с влизане на талибаните в Кабул. Този аргумент обаче също е преувеличен. Сериозно съкратени чужди сили може да помогнат на афганистанското правителство да запази контрола върху Кабул - почти по същия начин, по който силите на Африканския съюз успяват до момента да опазят Могадишу от ръцете на ислямистите. Дори падането на Сайгон не бе за САЩ такъв катастрофален удар, какъвто се смяташе по онова време. Само 16 години по-късно Съветският съюз се разпадна, като за това помогна и изтощителната война в Афганистан.
Когато западни политици говорят за „доверие" в Афганистан, често пъти те се тревожат най-много за доверието в самите тях. Военният график на Америка в Афганистан изглежда вече е направен така, че да гарантира, че САЩ няма да „изгубят" преди следващите президентски избори. Но да искаш от войниците да се бият и да умират в Афганистан, за да избегнеш изборни затруднения, е неморално. (БТА)
