Либийският лидер - съюзник на Америка?
Либийският лидер - съюзник на Америка? / netinfo

Шестимата от Бенгази - петте български медицински сестри и палестинския лекар, осъдени на смърт за предполагаемо умишлено разпространяване на СПИН сред деца в либийска болница, най-сетне бяха освободени този месец. Медиите, търсещи обяснение, което да припише заслугата за това на Запада, се съсредоточиха върху Сесилия Саркози, съпругата на новия френски президент, появила се в последния момент в преговорите. Предполага се, че след като е задържал осем години медиците, Муамар Кадафи не е могъл да устои на съблазнителните очи на г-жа Саркози и е позволил на дамата да си тръгне с неговите пленници.

Но истинската драма не е в чевръстото самоизтъкване на Саркози /освен всичко друго, французите спечелиха изгодна оръжейна сделка/ или в продължителните преговори с участието на България, Европейската комисия и талантливия син на Кадафи - Сейф ал Ислам. Освобождаването по-скоро говори за дълбоките промени в либийския режим, започнали през 2003 г., когато Либия доброволно се отказа от ядрената си програма, и продължаващи и днес с постепенни реформи в управлението на Либия, в икономиката и гражданското й общество, до голяма степен пренебрегвани от Запада.

Истинският архитект на освобождаването на медиците бе либийският лидер. Доскоро отписан като неумолим деспот, Кадафи е сложен и гъвкав мислител, както и ефикасен, макар и ексцентричен, автократ. За разлика от почти всички други арабски управници, той демонстрира изключителна способност да преосмисля ролята на страната си в променения и променящ се свят

Казвам го от собствен опит. При няколко разговора на четири очи през последната година, Кадафи многократно ми е казвал, че Либия се стреми към истинско сближаване със САЩ и че проблемите с Шестимата от Бенгази, наред с все още неуредената последна вноска от Либия за роднините на жертвите от атентата срещу американския самолет над Локърби, Шотландия, ще бъдат решени. И ето - медиците са свободни!

При всичките ми публични и частни разговори с Кадафи, включително кръглата маса, водена от Дейвид Фрост и заснета от Би Би Си през март, по време на която Кадафи отговаряше на нерепетирани въпроси, той признаваше дългогодишната вражда със Запада, без да отрича предишното участие на Либия в тероризма. Но той говореше и за отварянето на нова страница за Либия, подкрепено с обещание за обществени промени. Той настояваше, че в Либия след него няма да има нов Кадафи, а самоуправление.

Това не е просто хвалба. Кадафи пое сериозни рискове в името на промените: обиди клановете от Бенгази, които режисираха арестуването на медиците, отказа се от ядрената си програма, докато режими като Иран и Северна Корея използват своите, за да изнудват Запада, водеше открити разговори през последната година със западни интелектуалци, при това не само с прогресивисти като Робърт Пътнам от Харвард или мен, но и с такива като идеолога на неоконсерватизма Франсис Фукуяма или твърдия нов демократ и експерт по отбраната Джоузеф Н. Ний /автор на идеята за "меката сила" - не силата на принудата, олицетворявана от принципа на моркова и тоягата, а силата на сътрудничеството в международната политика/. Нещо повече, в стремежа си да реформира индустрията и икономиката, той наруши спокойствието на съществуващия елит, облагодетелстван от статуквото.

Изненадващо гъвкав и прагматичен, Кадафи някога бе пламенен социалист, който сега признава частната собственост и капитала като присъщи елементи на развиващите се общества. Някога противник на представителното централно правителство, сега той се бори с необходимостта да делегира значителна част от властта на компетентни държавни служители, ако иска Либия да се включи в глобалната система. Някога изпитващ страх от чуждестранните медии, сега той позволи сателитни чинии да осеят цялата страна, а самият той сърфира в интернет.

Либия под управлението на Кадафи пое по път, който може да я направи първата арабска държава, изминала мирно и без открита западна намеса прехода към стабилно, неавтократично управление и, с времето, към неналожена отвън смесена конституция, съчетаваща пряка демокрация на местно равнище и ефикасно централно правителство.

Подобна мисъл може да изглежда абсурдна за западните наблюдатели, които помнят само революционерските години на Кадафи и отвратителния терористичен акт над Локърби. Но Кадафи също така написа манифеста на пряката демокрация /"Зелената книга"/ през 70-те години и свика стотиците Народни събрания, в които либийските мъже и жени заседават редовно от 30 години насам. Дали имат голяма действителна власт? Не. Дали може да послужат като база и да се доразвият? Да.

Безболезнено, без да са похарчили нито един долар и без да са изпратили нито един войник, САЩ получават потенциален партньор в лицето на един лидер, който може да стане пример за прохождаща арабска демокрация в Северна Африка.Този партньор притежава жизненоважни газови петролни ресурси, девствено средиземноморско крайбрежие, неислямистко мюсюлманско население и разузнавателен капацитет с ключово значение за войната с тероризма. Кадафи, например, е яростен противник на типичния за Ал Кайда уахабистки фундаментализъм, който Саудитска Арабия спонсорира.

Циниците биха пренебрегнали всичко това, но след "реалистичния" опит в Ирак, Афганистан и Пакистан, това всъщност може да се окаже рецепта за мир и партньорство в най-невероятното от всички възможни места. (БТА)

Коментар