Американският подход към диктаторите
Американският подход към диктаторите / netinfo

Бернд Дебъсман от Ройтерс

Спори се от кого е тръгнала известната фраза, но смисълът й продължава да важи за американските отношения с диктатори: "Може и да е кучи син, но е нашият кучи син".

Приписвана най-често на покойния президент Франклин Делано Рузвелт, забележката се отнасяше за един корумпиран диктатор – никарагуанския Анастасио Сомоса, който се радваше на американска подкрепа, защото служеше на интересите на Вашингтон по време на конфронтацията със Съветския съюз през Студената война.

Студената война отдавна свърши, но САЩ продължават да правят разлика между диктаторите, които смятат за приемливи и тези, които считат за неприемливи.

Независимо от непрекъснатите им приказки за свобода и демокрация, политиците от световната суперсила се ръководят по-скоро от практически съображения и личен интерес, отколкото от някакви идеали.

Сегашният списък на Вашингтон на приемливите диктатори включва пакистанския президент генерал Первез Мушараф, който взе властта чрез военен преврат през 1999 г., и египетския президент Хосни Мубарак.

Най-опасният от неприемливите диктатори, както често признават американски представители, е иранският президент Махмуд Ахмадинеджад.

Друг, заемащ челно място в списъка на лошите диктатори, е Уго Чавес, левият (и избран) президент на Венецуела, който използва демократични избори, за да затегне хватката си около институциите – процес, който американски представители оприличиха на издигането на Адолф Хитлер до абсолютна власт през 30-те години на миналия век.

Лидер, който се престарава в обидите си към американския президент (нарича го "сатаната" или "магаре"), едва ли може да се надява на добро отношение от страна на администрацията на Буш, но е поразителна нейната необичайна реакция на сходни събития в Пакистан и Венецуела.

Когато правителството на Чавес принуди най-популярния (и антиправителствен) телевизионен канал да прекрати излъчванията си, като отказа да поднови лиценза му, Вашингтон бе толкова обезпокоен, че държавният секретар Кондълиза Райс повдигна въпроса на среща на Организацията на американските държави (ОАД).

Тя настоя ОАД да разследва спирането на телевизионния канал."Свободата на словото, на сдружаването и на съвестта не са трън в очите на правителството", заяви Райс. "Да проявяваш несъгласие с правителството си не означава, че постъпваш непатриотично".

Три пъти ура за Райс. Хубави думи. Свобода, свобода, свобода. Кой не би се съгласил?

Райс и нейният началник, президентът Джордж Буш, не бяха толкова красноречиви пет месеца по-късно, когато генерал Мушараф обяви извънредно положение и прекъсна сигнала не на един, а на всички частни телевизионни канали, включително Би Би Си и Си Ен Ен.

Добре боравещите с полицейски палки сили за сигурност на Мушараф арестуваха хиляди опозиционни активисти, съдии и журналисти. Буш телефонира на генерала, за да го призове да свика избори, но не осъди категорично репресиите, които бяха много по-груби от всичко, правено във Венецуела.

Не пипайте помощите за Пакистан

Вторият човек в Държавния департамент, Джон Негропонте, каза на депутати, че пакистанският лидер е "незаменим в глобалната война срещу тероризма".

В превод: Не си и помисляйте да спирате помощите за Пакистан, който получи близо 11 милиарда долара след атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001 г.

Въодушевяващата реч на Буш, когато положи клетва за втория си президентски мандат през 2005 г., сякаш бе специално адресирана до хора като тези, хвърляни в пакистанските затвори.

"Когато се застъпвате за свободата, ние ще се застъпим за вас. Демократичните реформатори, изправени пред репресии, затвор или изгнаничество, трябва да знаят: Америка вижда във вас това, което сте – бъдещите лидери на една свободна страна".

Буш не е първият и няма да е последният американски президент, чиито думи за възвишени идеали нямат почти нищо общо с реалните му действия. Подкрепата на демокрацията срещу диктатурата е ключова тема на американската външна политика, откакто в зората на ХХ век страната се сдоби със статут на велика сила.

Това обаче не попречи на САЩ да свалят или да помогнат за отстраняването на лидери, които не харесваха (чилийския президент Салвадор Алиенде, президента на Гватемала Якобо Арбенс, министър-председателя на ДР Конго Патрис Лумумба), както и да подкрепят диктатори, които харесваха (шаха на Иран, президента на ДР Конго Мобуту Сесе-Секо, президента на Филипините Фердинанд Маркос).

Списъкът е дълъг. Той включва още твърдолинейния испански диктатор Франсиско Франко, поредица от бразилски военни лидери и югославския ръководител Йосип Броз Тито.

Стратегията за свобода: старо вино в нов мях

Обявената от Буш за втория му мандат "стратегия за свобода" е просто стара песен на нов глас. И преди, и сега зее пропаст между думи и дела.

По време на Студената война подкрепата за САЩ срещу Съветския съюз обикновено бе достатъчна, за да могат лидери със съмнителни демократични принципи да спечелят статут на "приемливи" за Вашингтон.

След атентатите от 11 септември сътрудничеството със САЩ във "войната срещу тероризма" стана критерий за определяне на добрите и лошите. Да вземем например президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който миналата година бе почетен гост в Белия дом.

Годишният доклад за човешките права на американския Държавен департамент посочва, че в Казахстан има "сурови ограничения на правото на гражданите да сменят правителството си" и "растящи ограничения на свободата на словото, на печата, на събиранията и сдруженията".

От друга страна, Казахстан е разположен на стратегическо място - между Русия и Китай. Освен това е богат на петрол, а това обикновено заличава петната на антидемократичните злоупотреби.

Как иначе Райс би нарекла президента на Екваториална Гвинея Теодоро Обианг Нгема Мбасого "добър приятел" при неговото посещение във Вашингтон, малко след като собственото й ведомство посочи, че правителството на госта й не се справя добре със спазването на човешките права и "продължава да извършва и одобрява сериозни злоупотреби"?

Екваториална Гвинея е третият най-голям производител на петрол в Африка след Нигерия и Ангола. Това означава много в свят, в който приказките са евтини, а петролът - скъп. /БТА/

Коментар