Рядко не намирам точните думи. Но случаят е такъв. Трудно ми е да опиша и разкажа за мизерията, а срещу нея силата да оцеляваш. За разрухата, а срещу нея неотслабващата издържливост. Дори мухълът и тоалетните в това мръсно и разпадащо се място, не миришат натрапчиво заради свежестта на чистата детска, спортна душа.
Повече няма да стъпя в спортна зала „Юнак” в Хасково. Не искам да виждам назъбените прозорци. Нито ръждясалите им решетки, тези по арестите са по-хубави. Не искам да виждам дупките по земята, или квадрата, както се нарича професионално. Там децата, докато се учат да бъдат професионалисти си чупят глезените. Даже саморъчно направени уреди има в тази зала.
И цветните окъсани перденца не успяха да разсеят неприятното ми усещане, заради найлонът, който се намира зад тях. Той пази и малкото топлина да не бяга. В оранжерия съм. Само че тук не растат домати. А златни, сребърни, бронзови медалисти. Почувствах се още по-тъжна, докато през смях юнаците ми разказваха, как зимата тренират с якета и ръкавици. Представете си успоредка и ръкавици.
Така ли отглеждаме спортните си таланти. При такива условия ли чакаме златни медали. Кое ни е по-важно в крайна сметка. Златният светофар ….. или златният медал.