Истории за истинските герои: Децата, победили рака
98594
Истории за истинските герои: Децата, победили рака
Ще ви разкажем историите на едни истински герои. Момчета и момичета, излезли като победили от битката с ракови болести. Те са деца, които знаят каква е цената на живота и разбират колко важно е да вярваш и да имаш надежда, че всичко ще бъде наред. Герои, които искат да разкажат своите истории и да помогнат на други деца, които се сблъскват с коварната болест. Как едно сдружение успява да обедини и да напомни на децата с онкохематологични заболявания, че има много като тях, водили най-тежката битка и излезли от нея като шампиони.
„Разбирах, че трябва да стоя в болницата, като питах първоначално родителите ми какво ми има, а те ми казаха, че е болест на кръвта. Впоследствие разбрах, че се казва левкемия и разбрах, че е вид рак. Тогава бях с идеята, че нямам никакво желание да ходя в Германия, но щом се налага, ще ми направят каквото трябва и ще се върна. Бях с такава идея. Никога не съм мислела, че нещо ще се случи грешно, че нещо няма да успеем. Никога не съм имала такава нагласа“.
Това е Кристела. В края на 2013 година започва да боледува често. В повечето случаи вдига висока температура, има силна кашлица и се чувства уморена. В началото лекарите мислят, че е вирус. Малко по-късно решават да ѝ дадат и антибиотик, от който прави сериозна алергична реакция. След обикаляне по няколко болници на 22 декември Криси е настанена в педиатрията, където лекарите и назначават различни изследвания. За всеки случай медиците изпращат една от взетите натривки в ИСУЛ. Така става ясно, че Кристела има левкемия. На 23 декември вечерта 11-годишното момиче е преместено в Онкохематологичното отделение на ИСУЛ, а на 24-ти започва и първата и химиотерапия. След дълга битка тя успява да оздравее и да пребори болестта:
„2016 г. в края на януари ми намериха рецидив и трябваше да започнем отначало. Вкараха ме в болницата за няколко месеца, докато ме стабилизират. Вкараха ме в ремисия. Намерихме болница в Германия и отидохме за трансплантация. Донор беше баща ми. Стоях в Германия повече от 8 месеца и се върнах“.
По подобен начин започва и историята на Петър, който има силни болки в корема и също често вдига висока температура.
„Връзките с класа, които успях да натрупам в 8 клас, ги прекъснах заради тези две години. Това се промени. Приятелите, които бяха преди това, си живееха вече техния живот, а аз моя“, разказа Петър.
Дарина е едва на 13 години, когато родителите и разбират, че е има тумор:
„В началото много ме болеше главата и не си мислехме, че ще е нещо притеснително. Бях много спокойна, че едва ли ще е нещо страшно. Ходихме близо месец на изследвания най-различни и след това бяхме Ядрено-магнитен резонанс и тогава се оказа, че заедно с тумора, който имам, също имах и хидроцефалия. Трябваше да направим операции. Наложи се след операцията и да ми кажат какво точно има“.
Днес те тримата са приятели. Запознават се благодарение на Сдружението „Деца с онкохематологични заболявания“, което е създадено през 2010 година от родители на деца, болни от рак. Днес Пепи е почти на 17, Криси е на 16, а Дари е на 15 години. Запознават се на летните лагери, организирани от сдружението, както и покрай Световните игри за победите, на които участие взимат деца от всички краища на света, но свързани с едно – спечелили са тежката битка с рака.
„Много е позитивно и приятно да гледаш толкова много излекували се хора и да гледаш как децата в инвалидните колички взимат златни медали по лека атлетика се дава шанс на децата да се покажат като победители. Тази година беше четвъртият лагер и в Москва бях за първи път. Много обичам да си контактувам с хората от лагерите. По-лесно е да можеш да говориш свободно за взимане на кръв и костен мозък. За момента, когато бях без коса. По-весело е когато хората не те гледат като извънземно и все едно всеки момент умираш“, разказа Криси.
Дарина пък разказва, че когато минаваш през етапите на болестта, както и през възстановяването от нея, имаш нужда именно от приятели, които могат да разберат какво преживяваш:
„Преди да ми окапе косата, нямах никакъв проблем да излизам. Обаче след това, като ми окапа, не исках да излизам без перука. Защото няколко пъти съм приемала обиди от свои приятели, с които вече нямам контакт. След като вече трябваше да махна перуката, също ми беше трудно, защото реално хората по улицата ме гледаха и ме беше срам. Децата не го приемат, трудно може да им се обясни какво точно изпитвам аз и през какво съм преминала“.
Друго дете, което наскоро става част от Сдружението, е Дамян. Той претърпява 9 операции. Неговата майка Искра разказва, че когато диагностицират детето ти с ракова болест е много трудно да не се поддаваш на емоции. Тя споделя, че дълго време е избягвала да говори за болестта на сина си, но впоследствие семейството ѝ е решило да стане част от Сдружението, а и Дамян да участва в игрите за победители в Москва.
„Москва на нас ни помогна да се отърсим от болката, от всичко преживяно и да продължим напред, защото наистина след едно такова обръщане на живота, когато всичко е било наред, а пък изведнъж се срива, ти трябва време да го осъзнаеш и да разбереш, че има надежда. Москва беше едно такова нещо, което ни даде кураж. Много надежда. Детето и ние видяхме, че има толкова много други деца, които са преживели подобни неща и продължават напред, че трябва да имат борбен дух. Дамян тогава показа, че много иска да се състезава и го иска. Това състезание му помогна да разбере, че може да продължава много добре напред“, каза Искра.
И така всяка година децата чакат следващия летен лагер. Там те правят неща типични за всеки един тийнейджър, но и намират приятели, преживели същото, което и те. Знаят какво им се е случило и че са преборили една от най-коварните болести. Знаят, че са победители в най-тежката битка.
Криси, Пепи и Дари се срещат с диагностицирани деца и до днес, а на всеки минаващ през лечение сега казват това:
„Да не се страхуват да плачат. Ще е трудно, но минава! Да стискат зъби и да имат търпение. Ще се оправи всичко. Да не губят кураж! Никога да не губят надежда. Защото след всичко лошо идва нещо добро и хубаво, което ще замести всяка болка“.
А Искра споделя, че най-важното за един родител, чул тежката диагноза на детето си, е да се постарае да мисли трезво:
„Да не бързат с решенията. Колкото и да налага ситуацията, колкото и да е спешна, да обмислят всяка своя стъпка, ако могат, защото са много емоциите. Нека помислят къде, кой и как ще оперира детето им, ако се налага операция“.
Това са само част от многото герои. Истинските победители, преборили рака. Рядко говорим за тях, но те разказват, че искат да бъдат чути. Днес всеки от тях води нормален начин на живот, но помни през колко тежки моменти е минал. Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания” успява да ги обедини и да им напомни, че има много като тях, водили най-тежката битка и излезли от нея като шампиони. Защото надежда има и повечето деца успяват да спечелят борбата с рака. Днес всички тези герои за положителни и усмихнати момичета и момчета, които оценяват колко незначителни са повечето проблеми. Те знаят, че много хора се сблъскват с това, през което самите те са преминали, и са готови да подадат ръка и да им разкажат, че страшното ще свърши, а след него ще дойде и хубавото.
„Разбирах, че трябва да стоя в болницата, като питах първоначално родителите ми какво ми има, а те ми казаха, че е болест на кръвта. Впоследствие разбрах, че се казва левкемия и разбрах, че е вид рак. Тогава бях с идеята, че нямам никакво желание да ходя в Германия, но щом се налага, ще ми направят каквото трябва и ще се върна. Бях с такава идея. Никога не съм мислела, че нещо ще се случи грешно, че нещо няма да успеем. Никога не съм имала такава нагласа“.
Това е Кристела. В края на 2013 година започва да боледува често. В повечето случаи вдига висока температура, има силна кашлица и се чувства уморена. В началото лекарите мислят, че е вирус. Малко по-късно решават да ѝ дадат и антибиотик, от който прави сериозна алергична реакция. След обикаляне по няколко болници на 22 декември Криси е настанена в педиатрията, където лекарите и назначават различни изследвания. За всеки случай медиците изпращат една от взетите натривки в ИСУЛ. Така става ясно, че Кристела има левкемия. На 23 декември вечерта 11-годишното момиче е преместено в Онкохематологичното отделение на ИСУЛ, а на 24-ти започва и първата и химиотерапия. След дълга битка тя успява да оздравее и да пребори болестта:
„2016 г. в края на януари ми намериха рецидив и трябваше да започнем отначало. Вкараха ме в болницата за няколко месеца, докато ме стабилизират. Вкараха ме в ремисия. Намерихме болница в Германия и отидохме за трансплантация. Донор беше баща ми. Стоях в Германия повече от 8 месеца и се върнах“.
По подобен начин започва и историята на Петър, който има силни болки в корема и също често вдига висока температура.
„Връзките с класа, които успях да натрупам в 8 клас, ги прекъснах заради тези две години. Това се промени. Приятелите, които бяха преди това, си живееха вече техния живот, а аз моя“, разказа Петър.
Дарина е едва на 13 години, когато родителите и разбират, че е има тумор:
„В началото много ме болеше главата и не си мислехме, че ще е нещо притеснително. Бях много спокойна, че едва ли ще е нещо страшно. Ходихме близо месец на изследвания най-различни и след това бяхме Ядрено-магнитен резонанс и тогава се оказа, че заедно с тумора, който имам, също имах и хидроцефалия. Трябваше да направим операции. Наложи се след операцията и да ми кажат какво точно има“.
Днес те тримата са приятели. Запознават се благодарение на Сдружението „Деца с онкохематологични заболявания“, което е създадено през 2010 година от родители на деца, болни от рак. Днес Пепи е почти на 17, Криси е на 16, а Дари е на 15 години. Запознават се на летните лагери, организирани от сдружението, както и покрай Световните игри за победите, на които участие взимат деца от всички краища на света, но свързани с едно – спечелили са тежката битка с рака.
„Много е позитивно и приятно да гледаш толкова много излекували се хора и да гледаш как децата в инвалидните колички взимат златни медали по лека атлетика се дава шанс на децата да се покажат като победители. Тази година беше четвъртият лагер и в Москва бях за първи път. Много обичам да си контактувам с хората от лагерите. По-лесно е да можеш да говориш свободно за взимане на кръв и костен мозък. За момента, когато бях без коса. По-весело е когато хората не те гледат като извънземно и все едно всеки момент умираш“, разказа Криси.
Дарина пък разказва, че когато минаваш през етапите на болестта, както и през възстановяването от нея, имаш нужда именно от приятели, които могат да разберат какво преживяваш:
„Преди да ми окапе косата, нямах никакъв проблем да излизам. Обаче след това, като ми окапа, не исках да излизам без перука. Защото няколко пъти съм приемала обиди от свои приятели, с които вече нямам контакт. След като вече трябваше да махна перуката, също ми беше трудно, защото реално хората по улицата ме гледаха и ме беше срам. Децата не го приемат, трудно може да им се обясни какво точно изпитвам аз и през какво съм преминала“.
Друго дете, което наскоро става част от Сдружението, е Дамян. Той претърпява 9 операции. Неговата майка Искра разказва, че когато диагностицират детето ти с ракова болест е много трудно да не се поддаваш на емоции. Тя споделя, че дълго време е избягвала да говори за болестта на сина си, но впоследствие семейството ѝ е решило да стане част от Сдружението, а и Дамян да участва в игрите за победители в Москва.
„Москва на нас ни помогна да се отърсим от болката, от всичко преживяно и да продължим напред, защото наистина след едно такова обръщане на живота, когато всичко е било наред, а пък изведнъж се срива, ти трябва време да го осъзнаеш и да разбереш, че има надежда. Москва беше едно такова нещо, което ни даде кураж. Много надежда. Детето и ние видяхме, че има толкова много други деца, които са преживели подобни неща и продължават напред, че трябва да имат борбен дух. Дамян тогава показа, че много иска да се състезава и го иска. Това състезание му помогна да разбере, че може да продължава много добре напред“, каза Искра.
И така всяка година децата чакат следващия летен лагер. Там те правят неща типични за всеки един тийнейджър, но и намират приятели, преживели същото, което и те. Знаят какво им се е случило и че са преборили една от най-коварните болести. Знаят, че са победители в най-тежката битка.
Криси, Пепи и Дари се срещат с диагностицирани деца и до днес, а на всеки минаващ през лечение сега казват това:
„Да не се страхуват да плачат. Ще е трудно, но минава! Да стискат зъби и да имат търпение. Ще се оправи всичко. Да не губят кураж! Никога да не губят надежда. Защото след всичко лошо идва нещо добро и хубаво, което ще замести всяка болка“.
А Искра споделя, че най-важното за един родител, чул тежката диагноза на детето си, е да се постарае да мисли трезво:
„Да не бързат с решенията. Колкото и да налага ситуацията, колкото и да е спешна, да обмислят всяка своя стъпка, ако могат, защото са много емоциите. Нека помислят къде, кой и как ще оперира детето им, ако се налага операция“.
Това са само част от многото герои. Истинските победители, преборили рака. Рядко говорим за тях, но те разказват, че искат да бъдат чути. Днес всеки от тях води нормален начин на живот, но помни през колко тежки моменти е минал. Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания” успява да ги обедини и да им напомни, че има много като тях, водили най-тежката битка и излезли от нея като шампиони. Защото надежда има и повечето деца успяват да спечелят борбата с рака. Днес всички тези герои за положителни и усмихнати момичета и момчета, които оценяват колко незначителни са повечето проблеми. Те знаят, че много хора се сблъскват с това, през което самите те са преминали, и са готови да подадат ръка и да им разкажат, че страшното ще свърши, а след него ще дойде и хубавото.
