Принципното съгласие на българското правителство да се присъедини към миротворческата инициатива на международната общност в Ливан е напълно логично. Като страна членка на най-големия военен алианс в света – НАТО – за България е въпрос на престиж да подкрепи втората по големина чуждестранна операция в чужбина на ООН, след тази в Конго. Изгодата от българското участие е двустранна – нашата страна показва за пореден път, че не е безразлична към най-наболелите проблеми на съвременния свят, а чрез участието на държави като България, ООН възстановява сериозно разклатения си в последните години авторитет.
Българският контингент ще се влее в реката от 66 хиляди военни, медици, хуманитарни работници и доброволци, които днес са събрани под знамената на Организацията на обединените нации в 18 горещи точки на света. Справка в Департамента за операции по опазване на мира(Department of Peacekeeping Operations) показва, че само в Конго ООН изразходва стотици милиони долари за мироопазваща операция, която е известна със своя френски акроним MONUC(Mission des Nations Unies en République Démocratique du Congo). В момента това е най-масираната мироопазваща операция, която някога е била организирана от ООН. Въпреки 17 500-те войници и хуманитарни работници обаче 63 – милионната бивша белгийска колония, която по територия е около 17 пъти по-голяма от бившата си метрополия, не може да се възстанови от хаоса на етническия конфликт.
Истината е, че мироопазващите операции на ООН не решават, а замразяват конфликтите. Особено в Ливан, отношението към сините каски, чиято намеса е сякаш закъсняла, вероятно би било много специфично. Защо? Презрението, с което силните държави се отнасят към Организацията на обединените нации, е правопропорционално на безсилието, с което ООН посреща това отношение. Успоредно с това нараства омразата към ООН от страна на по-слабите държави, които са пряко засегнати от бездействието и пасивността на обединените нации. Ето защо, по света все по-трудно правят разлика между посолствата на САЩ и представителствата на ООН. Израз на тази омраза са последните посегателства срещу офиса на обединените нации в Бейрут, ден след като десетки невинни умряха при израелско нападение в град Кана. Също и атентатът срещу представителството на ООН в Багдад през 2003 година, когато загинаха десетки служители на организацията.
Пасивността всъщност е бюрократичен и структурен недостатък на ООН още от нейното създаване. Тя не проявява особена инициативност към вмешателство в кризи и войни. Статистиката в това отношение е разбиваща. От 213 кризи, в които ООН се е намесила в периода след Втората световна война, само в 38 от тях (11 процента) това е било по собствена инициатива. Тези данни, цитирани от Филип Узунов в “От Корея до Босна”, свидетелстват за ограничения миротворчески потенциал на организацията. Не винаги, мироопазващите мисии на ООН са успешни.
Ето какво разказва през 2005 година президентът на Източен Тимор Жозе Алехандро Гусмао пред световното издание “Свят и Дипломация”, по повод приключването на миротворческата операция на ООН на острова: “Бях принуден да отида и да поискам лично от властите на ООН да заминат незабавно за Дили след декларацията за независимост, защото имах чувството, че всеки момент може да се случи най-лошото. Имаше много недоволство, недоразумения, културният шок беше очевиден. Например много хора идваха да се оплачат при мен, че персоналът на ООН разполага с много коли, харчи много пари в ресторантите и баровете на Дили, заема най-добрите административни длъжности. Моите сънародници всъщност се превърнаха в зрители на една постановка, финансирана с парите, които дарителите бяха пожелали да ни дадат. Бях шокиран обаче, че когато мироопазващата операция приключи, служители на ООН си взеха всичко: колите, компютрите, апаратите за комуникация. Дори от новата тиморска полиция си взеха уокитокитата, използвани за осъществяването на изключително трудно връзки между провинциите поради планинския релеф на острова. А всичкото това оборудване бе купено с парите на донорите“.
Подобни твърдения не са рядкост, когато става въпрос за регулиране на въоръжени конфликти от страна на международната общност. През 2004 г. бе разкрито, че войници на мира, изпратени от Мароко, ЮАР, Непал, Пакистан, Тунис и Уругвай били злоупотребили с девойки от Конго и Либерия. Всички си спомняме, нашумелия скандал със служители на Обединените нации, отговарящи за програмата “Петрол срещу храни”. Тази програма, в която бе замесено и името на най-голямата партия в българския парламент БСП, разполагаше със 65 милиарда долара, с които е било сериозно злоупотребявано. ООН се компрометира още повече, след като Комисията за правата на човека, председателствана през 2003 г. от Либия (не без помощта на България), преизбра през 2004 г. Судан с тригодишен мандат, в разгара на етническите кланета в Дарфур, причинили десетки хиляди жертви в страната. Между другото, днес мисията на ООН в Судан UNMIS(United Nations Mission in Sudan) начислява около 12, 000 души и струва над 1 милиард и 100 милиона долара. Въпреки, че гръбнакът на Съвета за сигурност е съставен предимно от страните-победителки във Втората световна война, статистиката показва, че държавите, предоставящи най-големи контингенти за операциите на ООН в момента са Бангладеш, Индия, Пакистан, Етиопия и Гана.
Ето защо, изпращането на български военни части в Ливан, е важно решение, което българските управляващи трябва да вземат възможно най-бързо. Мисията на ООН в Ливан е нещо като спасителен пояс за организацията, хвърлен в момент, в който тя бавно, но сигурно потъва към дъното на собственото си обезличаване. С изпращането на сини каски в Бейрут, пред Кофи Анан се открива трудна задача, но и безценна възможност да покаже, че все още международната общност има и воля, и достатъчен капацитет за преодоляването на кризи чрез общи усилия. Общи – с участието на всички страни, които или ще възродят или окончателно ще погребат компрометиралата се световна организация.
За връзка с автора: sveivanov@abv.bg
