Съборът за народно творчество „Пирин пее“ навърши 50 години. За много хора това явление е съдба вече повече от половин век, така е и за проф. Костадин Динчев, който е член на журито. Един бегъл поглед през годините поражда размисли – поява, реализация, статут, резултати.
Проф. Динчев ни връща назад в годините.
„Пирин пее“ се появи в Пиринско през 1962 г. на избраната красива местност „Предела“. На първия събор Костадин Динчев е мелнишки помагач на изпратените от Благоевград специалисти да подберат добри изпълнители и прояви.
"Тогава бях учител с интерес към фолклора и се занимавах с художествена самодейност. През 1967 г. на Втория събор вече журирах общинския преглед подбор в . Мелник, а като местен специалист и ръководител на културата водих изпълнителите на „Предела“. От 1971 г., когато спечелих конкурс за научен сътрудник по фолклор към Специализираната научна група в Благоевград, започна и професионалното ми занимание с това уникално явление. Наблюдавах различни прояви в областта, като особено място заемаше обхождането на селищата – самостоятелно, с колеги и творческия колектив на Етнографския институт – София при събирането на материали за написването на колективния труд „Пиринския край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания“. През това време се подготвяше Третия събор (1974 г), който беше преломен като подготовка и реализация. Преди всичко се отказахме от разделното представяне – на една естрада – песните, на друга – разказването, на трета – танците, на четвърта – обичаите, на пета – свирните (инструменталните изпълнения). Така беше утвърден от Центъра за художествена самодейност в София. Това за някой специалисти беше твърде удобно, но отнаучна и практическа гледна точка – несъстоятелно. Преди всичко фолклорът и народните традиции са съществували в бита като синтез, наследник на древния синкретизъм – в семейно-родовия кръг, в обредността, на мегданското хоро, в труда, по седенките, сборовете и т.н. А това и като организация от селищата и общините бе по-удобно общо да представят културата си. Следователно, животът наложи този тип организация, като удобна и ползотворна, с което започна да се съобразява и Копривщица. Това ни костваше усилия да убедим колегите от София, разказва Костадин Динчев.
"Най-високият връх по масовост на участници и съборяни "Пирин пее" достига през 1985 г. - цифрите го доказват: 14 000 изпълнители и над 100 000 посетители. Такова раздвижване не е имало в областта... И традицията секна... в продължение на цели 12 години", допълва той.
От 1997 г. до днес Съборът за народно творчество се провежда през две години. Според проф. Динчев "Пирин пее" трябва да запази своя статут, който изисква най-малко четири години, за да има издирване, регистрация, селекция по общини и най-доброто, старинното да дойде на „Предела“.
Няма по-мащабна и вълнуваща изява в Югозападна България, смята професорът.
Съборът е мощно средство за съхранение и популяризиране на изконното народно творчество, както и сигурна опора за формиране действено родолюбие и естетическа наслада, стимул за редица творци, както и средство за пресичане на деградиращата ни глобализация и по̀шлостта в изкуството и живота.
„Пирин пее“ върна към живот записани преди 150-200 години песни „Из Разлога“ – В. Караджич и на „Македонските българи“ – Ст. Веркович, Братя Миладинови, Братя Молерови, Ив. Кюлев, Сер. Боянов, та до съвременните записвачи и изследователи. Всеки събор ни изненадваше с таланти – Цветана Борисова („Заплакала е Стара планина“), песните „на високо“ от Сатовча и Долен (носители на Хердерова награда), Слугарския обичай от Логодаж (аналогично и от други селища), Оризарските песни от Подгорието, пиринските „Железнички песни на жътва“, хумористи-разказвачите от благоевградско, мъжките групи от Сандански, Банско, Разлог, Бабяк и др, Водичния обичай с 28 песни от село Добърско, който тази година спечели националния приз и предложение за вписване като „Живи човешки съкровища“ в книгата на ЮНЕСКО. Вярваме или не, „Пирин пее ще живее“, заключва проф. Костадин Динчев.
