Ако трябва да се направи класация за най-тъпо име на група, то със сигурност The Cardigans ще имат запазено място в челната тройка. Ако трябва обаче да се прави подбор на най-успешните групи на 90-те, то шведската петорка отново ще е в първите редици. Софт звученето на групата, ангелският глас на вокалистката - Нина Персон, а и по пенсионерски звучащото наименование на групата - в буквален превод - жилетките, едва ли биха ви подсетили, че зад проекта The Cardigans всъщност стоят заклети фенове на хардрока.
Всичко започва в едно кротко шведско градче, наречено Йонкопинг, в което единственото по-забележително нещо са църквите - цели 52 на брой.
В същото това спокойно скандинавско местенце, през 1992 се срещат неспокойните иначе тийнейджъри Петер Свенсон и Магнус Свенингсон... двамата създават The Cardigans и канят в групата барабаниста Бенгт Лагерберг и пианиста Ласе Йохансен. Изборът за вокалист пада върху 18-годишната Нина Персон, която до този момент никога не се била изявявала на професионална сцена, освен може би по караоке барове и местни самодейни вечеринки.
Тъй като - логично не само заради 52-те църкви - родният град на тийнейджърите нямал нищо общо с меката на музикалните преживявания, петимата решават да се преместят в малък апартамент в Малмьо - третия по големина град в Швеция, където да работят над песните си. Това по всичко личи се оказва печеливш ход, тъй като още първият сингъл на групата - Rise and Shine, издаден след две усърдно отработени години, се оказва доста успешен.
През същата тази 1994 година за The Cardigans предстоят още успехи - групата издава първия си албум Emmerdale, който малко по-късно дори печели и награда за най-добър албум на годината от списание Slitz, водещото шведско музикално списание по това време.
Оттам нататък пътят на The Cardigans е все по-успешен. Групата излиза от рамките на Швеция и дори на Европа със следващия си албум Life. Албумът показва групата в особено енергичен и жизнерадостен план. Затова допринася активно и обложката на диска, на която кокетно се усмихва вокалистката Нина Персон, облечена като състезателка по фигурно пързаляне.
Life изстрелва шведската петорка в звездната орбита. Албумът, чиято премиера е през март 1995 година, реализира тираж от милион и половина копия по целия свят и дори достига платинен статус не къде да е, а в Япония. Едно от най-приятните парчета от този албум - Carnival - е използвано и като саундтрак към филма Austin Powers: International Man of Mystery.
През 1996 The Cardigans стават първата група, стъпила на луната, без реално да е излизала в космоса. Просто третият албум на шведите носи това заглавие. Част от албума е и парчето Lovefool. В което - забележете - шведите странно много пеят за несподелена любов - един мотив, който се среща доста често в по-нататъшното им творчество (и то в най-успешните им песни).
И ако Lovefool е сред любимите ви песни, то съвсем не сте единствени. Целият албум The First Band on the Moon е супер успешен за The Cardigans. Албумът е отклонение от поп звученето и налага групата сред привържениците на алтернативната музика. The First Band On The Moon става златен в САЩ и платинен в Япония, буквално броени седмици след премиерата си.
През 1998 The Cardigans издават проекта си Gran Turizmo. Според някои музиката на групата е претърпяла адаптация към тенденциите на времето, но според други революцията в звука се е отразила доста съсипващо върху свежестта на шведите. Модерното в албума е вкарването на експериментална електроника и обработени китарни рифове. Така музиката на The Cаrdigans напомня доста на тази на Garbage.
Парчето My Favourite Game безспорно е най-големият удар в албума. Видеото също си го бива. Накратко - клипът на парчето представлява нещо много просто - Нина Персон кара диво, почти самоубийствено по една магистрала. Доста ефектно, но и доста рисковано като идея - MTV цензурират клипа към парчето, понеже провокирал опасни постъпки.
След този албум The Cardigans си дават заслужена почивка, през която всеки от групата работи върху самостоятелната си кариера.
През 1999 Том Джоунс кани шведите да направят съвместно парче. Така се появява Burnin' Down the House, което си е просто малко модернизиран вариант на стария хит на Том Джоунс от 80-те, който между другото е обявен за една от най-добрите песни на десетилетието. Доста добре им се получава съвместната работа на петимата от The Cardigans и Том Джоунс. Американските власти обаче като че ли не са точно на това мнение, особено след атентатите на 11 септември и обявяват песента за доста неподходяща, с оглед на текста, разбира се.
Далеч не толкова опасен за националната сигурност е следващият албум на The Cardigans. През 2003 шведската петорка се събира отново, за да създаде Long Gone Before Daylight. В албума е включена и песента For What It's Worth, която между нас казано, се откроява с доста налудничав клип, в който заек като този от филма Donnie Darko се щура безсмислено насам натам.
Последният засега албум на групата е този със супер екстра амбициозното име Super Extra Gravity (2005), но пък от него със сигурност не видяхме нито нещо супер, нито нещо екстра.
За финал - няколко думи от самите The Cardigans за "тайната на тяхното съществуване":
-Здравейте! Аз съм Магнус от The Cardigans.
-Здравейте! Аз съм Бенгт. Вече сме заедно от около 14 години, което звучи доста невероятно. Издадохме първия си албум преди десетина години и си мисля колко ли сме различни сега като група.
-Ооо, аз съм станал по-дебел... Но сега сериозно - когато опира до взимане на решение, ние приличаме по-скоро на нещо като мекотело. Много меко същество, което няма някакъв специфичен център. Това може да се нарече нещо като брак между петима души, които обаче не спят един с друг.
Е, щом им харесва да асоциират себе си с мекотело, няма да им пречим. На мен лично сравнението със семейство повече ми допадна. Както и да е - мекотело или семейство, The Cardigans определено са една от най-успешните групи на 90-те.
* Материалите са част от Месец на Швеция по Дарик Радио, организиран с любезното съдействие на Посолство на Швеция в България
