Веселина Фелдман с право може да бъде наречена повелителката на конете. Още от малка правела всичко възможно, за да бъде колкото се може по-често заедно с тях. Днес, психолог и инструктор по конна езда, Веселина е намерила най-добрия начин, по който да обедини трите любими за нея неща - коне, природа и грижа за децата. Прави го с т. нар. конна терапия - терапия, при която конят участва наравно с терапевта в оздравителния процес и оказва изключителен ефект върху развитието на децата с увреждания.
Именно с тази своя мечта - да развие конната терапия в България, Веселина попада сред петте финалисти в социално отговорната инициатива Reach for change - Промяната.
Може да я подкрепите и да се запознаете и с останалите финалисти, на уеб сайта на инициативата. А по-долу вижте как се ражда любовта й към конете и как това благородно животно помага на децата.
Коя е Веселина Фелдман?
Завършила съм бакалавърска степен по психология в Нов Български Университет и ми предстои да завърша магистратура по клинична психология пак там. Работя като психолог в медицински център, всъщност в момента съм в майчински отпуск. През годините съм работила като експериментатор в лаборатория по експериментална психология в НБУ, като координатор на експериментаторите в лабораторията, мениджър на Центъра по когнитивна наука в НБУ, както и като изследовател по 2 международни изследователски проекта. Автор и съавтор съм на 4 научни публикации в международни издания. Представяла съм своите резултати на Световната конференция по когнитивна наука, на 2-рата международна конференция по аналогия, както и на работни срещи по международните проекти.
Имам две прекрасни дъщери - на 4 и на 1 години, които са моето най-голямо и истинско щастие. Те ми вдъхват сили да вървя напред и вяра, че мога да постигна всичко.
Как се запали по конната езда и от кога се занимаваш с нея?
Занимавам се от 11-годишна, но съм запалена от много преди това - дори не помня от кога, само знам, че от малка тичам след каруците с конете и преобърнах света, за да ги направя част от живота си. Беше трудно, в началото дори невъзможно, тъй като по времето, когато исках да започна да яздя във Варна /аз съм от там/, нямаше школи по езда. Ездата беше само за петобойци. Всеки ден ходех до базата и се примолвах да ме пускат да видя кончетата. След някоя друга година направиха първата школа по езда и аз естествено бях част от нея.
Ти самата си била конен състезател - какво е усещането и какво носи комуникацията с конете?
За състезанията може да се говори много. Но може би най-същественото тук е, че аз съм принципно състезателен тип, имам спортна злоба и не обичам да губя. Затова и гледам да не го правя (усмихва се). Имала съм незабравимо детство - с конете в камиона, с дни в някои друг град на състезание. Често почти не съм ходила на училище, но това учениците да не го четат (смее се). Общуването с конете за мен е нещо уникално. Всъщност, като във всяка пълноценна връзка, има от всичко - и даваш, и получаваш. Конете са много интуитивни - ако можеш да влезеш в контакт с тях със собствената си интуиция и емоции, се получават много истински неща. Аз имах едно конче, с което бяхме изградили уникална връзка. Историята е много дълга - трябва някой ден да напиша книга за това. Нещо като перфектната връзка на взаимно допълване, разбиране и чиста любов. Всяка една комуникация с коня може да носи много -на всеки според нуждите и очакванията. С децата с увреждания ние разчитаме имено на това. В контакта с коня детето показва своите липси, своите трудности. Конят улавя това и му връща в отговор нещо, според ситуацията, което детето усеща и комуникира обратно към коня. Така всъщност започва нашата работа.
Конната терапия в чужбина е много популярна - защо в България все още остава непозната?
Заради общата картина на изоставане, предполагам. Знаете какво е нивото на здравеопазването в страната. Това е скъпа терапия и лукс, които държавата не може да си позволи. Съответно, който иска да се захване с това, трябва да е ентусиаст като мен и на своя глава и разноски да се бори да постигне нещо. Тук трябва да уточня, че в България вече придобива популярност т.нар. хипотерапия. Това, към което аз се стремя обаче, е по-различно. Дълга тема на разговор е, но трябва да се знае, че има голяма разлика между Хипотерапията и това, което в чужбина се нарича Equine Assisted Therapy - един изцяло психологически подход, който отговаря на моите разбирания и стремежи. Планирам да изкарам специализация в чужбина, а защо не и един ден да обучаваме и тук специалисти за този вид терапия.
Как се променят децата с увреждания, когато общуват с конете?
Всяко дете е индивидуално и съответно се променя индивидуално - както като темпове, така и като качествени и количествени промени. Някои напредват в говорните си умения, други в социалните, емоционалните и т.н. Положителният ефект се дължи на много фактори. Да започнем с това, че в общуването с кончето детето много по-бързо и лесно се доверява, което е първото и най-важно условие, за да започне една терапия да бъде смислена. Не е за пренебрегване и факта, че повечето деца принципно обичат животните и общуването с тях им носи положителни емоции. Децата са интуитивни, искрени, неподправени и влизат в контакт с друго такова същество. Усещат се и комуникират много на невербално ниво, независимо от това дали са или не са с някакви нарушения, децата, ако им бъде предоставена адекватна възможност, изразяват себе си най-добре на невербално ниво. Не случайно техники като рисуване, различни игри и т.н. са по-работещи с децата, отколкото една терапия, опираща се само на говоренето, особено за по-малките деца. Тук принципът е същият - ние, психолозите, можем да видим много неща от начина, по който детето ще влезе в контакт с кончето. С нещата, които ще се случат между тях, ние можем да работим, да ги развиваме, насочваме.
При някои още от първия път - индивидуално е, но определено е много бързо. Психолозите не сме свикнали да виждаме такива бързи резултати от нашата работа. Обикновено, ако работим в кабинет с детето, това отнема доста повече време.
Разкажи ни някакъв добър пример за дете, което значително се е подобрило, след прилагане на конна терапия?
Днес например имахме много хубав случай на аутистично дете на 5 години, което изобщо не говори. Казва само „мама" и ред други особености. Дойде за първи път при нас и се случиха чудеса. Осмисли ми деня това дете и ме накара още веднъж да повярвам, че сме на правилен път. Имаха толкова истински моменти на комуникация, в които за нея, тя е момиченце, се случиха много неща.Тя мина през много емоции, влезе в истински контакт, смя се, страхува се, изучава, пробва и ДОРИ каза нещо, за което ние с колежката имаме различни версии - тя чу Зита, това е името на кобилата, а аз чух пипа (защото говорихме много неща от рода на пипни кончето, виж, като го пипнеш и т.н.). Но без значение коя от двете версии е - това вече е много.