Когато през април разказах за децата на Бенгази, обещах да се върнем в Либия. Дълго време бях забравил, присетих се отново от неприятните новини, идващи от втория по големина град в северноафриканската държава.
Продължавам да си припомням въпроси от Либия. Като например как се живее на такова място? Въпрос колкото наивен, толкова и елементарно истински. Един ден решаваме да отидем в един от най-луксозните ресторанти в града. Трудно е да се стигне до него, останалите от групата са вече там, ние сме двама и закъсняваме.
Най-напред е необходимо да разгадаем точния адрес. По улиците всеки вдига рамене, в няколко магазина - същото. Попадаме в един антикварен магазин, тъмнокож либиец ни посреща с усмивка и с приличен английски, което е сериозен напредък. Започват се едни телефонни разговори, влизат и излизат разни хора, звънчето над вратата постоянно подрънква, всеки дава акъл къде е този ресторант, как се стига до там. Разбираме, че е далеч. Един казва 15-20 километра, друг ни ориентира в минути - поне половин час. Някакви крайни квартали се минавали. Накрая магазинерът се обажда на свой познат, той ще ни кара.
Магазинчето се заключва, тръгваме из улиците в центъра на Бенгази, излизаме на един по-широк булевард и чакаме. Оставаме сами. Човекът щял да ни забележи - това се случва след малко, когато стар раздрънкан Фиат спира пред нас. Шофьорът, видимо с двойно по-малко от необходимия брой зъби, ни обяснява някак, че ще ни закара до ресторанта, ама първо трябвало да остави едната си дъщеря (която е на задната седалка) до еди-къде си, после ще вземе от еди-къде си другата дъщеря и тръгваме. На мига калкулираме колко време ще ни отнеме това в трафика, след което мило и любезно отказваме офертата.
