Марин Минков, както е светското име на Максим, е роден на 29 октомври 1914 г. в с. Орешак. Още когато е на 12 г. родителите му го дават за послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село.
От 1929 до 1935 г. учи в Софийската духовна семинария, която завършва с отличие. През следващите три години Марин е певец и деловодител при храма „Успение Богородично” в Русе. От есента на 1938 до 1942 г. изучава богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, като през ваканциите е певец, билиотекар и проповедник в Троянската света обител.
На 13 декември 1941 г., през последната година на обучението си, приема в параклиса на Богословския факултет монашески постриг с името Максим, от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския митрополит Паисий.
След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. На тази длъжност йеродякон Максим е близо пет години - от 1942 до лятото на 1947 г. Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир „Успение Богородично” е ръкоположен в йеромонашески чин от Врачанския митрополит Паисий.
На 12 юли 1947 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1 септември 1947 до 1 май 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 г.) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.
След завръщането си в България от 15 юли 1955 до 1960 г. заема поста главен секретар на Св.Синод, като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на Българската православна църква (от 1957 до 1960 г.).
Хиротонисан е в епископски сан с титлата „Браницки” на 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.
На 30 октомври 1960 г. е избран, а на 20 ноември е канонически утвърден за Ловчански митрополит.
След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. митрополит Максим става наместник-председател на Св. Синод.
На 4 юли 1971 г. Църковно-народният патриаршески избирателен събор в София с единодушие го провъзгласява за Патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит. На интронизацията му присъстват глави и представители на всички поместни православни църкви.
През 90-те години легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение, което довежда до разкол в Българската православна църква и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков. Подкрепя го и младият министър на отбраната Добри Джуров.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят.
С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на БПЦ и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим. (източник: bg.wikipedia.org)
