Такава красота, въздух и спокойствие - къде на друго място в България има? Това пита баба Иванка, която намирам на пейката пред дома й в Малко Търново - градче, намиращо се на една ръка разстояние от българо-турската граница - най-охраняваната преди 1989 година територия. Възрастната жена е в компанията на своя съседка - баба Мария. Двете жени срещам сред дълго обикаляне по пустите улици на Малко Търново в един от последните горещи летни дни. Прекъсвам разговора им, за да ги поразпитам за живота в малкото градче - преди и след демокрацията.
„Много спокоен. Тишина и спокойствие. Хубаво е, но няма хора вече. Не останахме, защото няма работа. Преди години имаше мина, имаше флотация, АПК, ТПК, предприятия, имаше дори хора от Дунава по програмата „Странджа - Сакар, а сега останахме майки и баби без млади хора", споделят възрастните жени.
Много от къщите вече са без стопани, дворовете са превзети от буйна растителност, а до табелката „образцов хигиеничен дом" стои пожълтял некролог. Тъжното е, че тази картина силно контрастира с внушителната гледка към Странджа планина. „Малко Търново е на доизживяване", не крие мъката си баба Мария, а съседката й приглася: „Не Търново, а България си отива".
Млади хора почти няма. Училището в града е голямо и хубаво, скоро реновирано, но малчуганите в него - малко и предимно от ромски произход.
„Училището е хубаво, но откъде да докараме деца. В класа има по две, максимум три българчета, останалите са циганчета. Училището е една от причините за изселването на младите семейства. Когато детето им стане първокласник, те заминават за Бургас", разказва баба Иванка.
Според последното преброяване от 2011-та жителите на Малко Търново са 2447 души, голяма част от които са роми. В очите на двете жени местното население е много по-малко:
„Сега дали има 1000 души. От 4-5000 души градът се стопи. Сега повечето са новодошли цигани, а някога беше чист град - имаше само няколко цигански семейства", спомнят си те.
Въпреки природните дадености, които на всяка цена трябва да се видят, беднотията е белязала градчето през последните години. Ново строителство почти няма, само тук-там се вижда санирана сграда, най-вече с подменена дограма. Някогашните военни блокове, в които сега пребивават предимно роми, тънат в разруха.
Че сиромашията е голяма, показват и търговските обекти в градчето. Някои от тях не са „мръднали" - влизаш в магазина и детството ти оживява пред очите. Стелажите са като от онова време, дограмата и мозайката - също, а и по рафтовете няма това изобилие, на което сме свикнали.
Застинал във времето се оказа и хоремагът в центъра на градчето. Ако искате да покажете на децата си как са изглеждали ресторантите през комунизма, непременно ги заведете там. Соцстилът е изцяло съхранен - бели покривки с червени карета, тежки стъклени абажури, мрамор на пода. Дори салфетките са като от едно време - розови и твърди.
Асортиментът също не прави изключение. Две двойки много вкусни кебапчета с гарнитура, хляб и две безалкохолни струва 8,80 лева, като рестото се връща до стотинка. Вкусът на скарата също си го бива. Интересните истории, които стопанинът на ресторанта разказва за Малко Търново, са бонус към обяда.
Пред хоремага срещам и бай Данчо, пенсиониран миньор, който с охота ми разказа за миналото, когато не можеше да си грабнеш чантичката и да отидеш в Малко Търново. През града пиле не можеше да прехвръкне. Без печат „втора гранична зона" в паспорта или т.нар. открит лист никой не припари в пограничния район:
„Преди имахме сини паспорти, а не лична карта. В документа на жителите на Малко Търново отзад имаше печат „втора гранична зона". Ако нямаш този печат, те връщат от контролните пунктове на път към града. Човек можеше да влезе в града с „открит лист" - бележка, издадена от тогавашната милиция. Тази хартийка обикновено се издаваше за 7 дни. Ако просрочиш и те хванат, те глобяват с 20 лева", разказва бай Данчо.
Пазеше се изключително строго, допълва той. „Тогава всичко беше някак замъглено", връща лентата миньорът. „И посред нощ имаше патрули - един полицай с двама войници. Дежурят или вътре в града, или на международния път. Тогава не можеше да се качиш в чужда кола. Ако го направиш, веднага ще те шкартират", спомня си той.
И на финала питам - хубаво ли е да се живее на граница. „Хубаво е, защо да не е хубаво. Но да си беше градчето както преди, да има работа. Турците и границата не ни пречеха", казва баба Мария. „Спокойно е, има кой да те пази", добавя бай Данчо.„Ето зад този баир е Турция. Ние не я чувстваме. Мислим си, че е някъде далеч. За нас всичко е тихо и спокойно", казва в заключение баба Иванка.
*Имената в репортажа са измислени
