Пристигаме в Киото с влака-стрела. През 80-те години скоростното возило с почти комиксово име Shinkansen се ползваше със славата на едно от технологичните чудеса на света и качването в него е за нас като сбъдване на детска мечта.
Возила съм се и преди на бързи влакове - през 2003 на път за Брюксел от Лондон прекосих Ламанша с един от влаковете от легиона на фирмата Eurostar. Стана изключително бързо и поради факта, че предстоящото ми посещение в централните офиси на НАТО в белгийската столица, като представител на делегацията на стипендиантите на фондация Reuters, беше сред най-вълнуващите точки от програмата на малката ни група, в рамките на ангажиментите ни на гост-студенти в Оксфордския университет. През 2005 се качих на още по-бърз влак в Шанхай - прочутия звяр Maglev (идва от magnеtic levitation), чието придвижване с над 420 км в час се случва с помощта на нещо като въздушна възглавница.
Японският влак-стрела е изостанал от съперниците си в тази необикновена железопътна война, но въпреки това стъпването на борда му е най-вълнуващото в колекцията ни от средства за придвижване, може би именно заради факта, че е сбъдната детска мечта. Маршрутът Токио - Киото е с продължителност два часа, с кола това ще отнеме много повече време, въпреки изрядните японски магистрали. Като типични японци си взимаме храна на борда - нещо с риба, нещо морско, нещо от океана - да, почти всички предложения в Япония миришат на солено. Вкусно е, въпреки че не сме сигурни какво точно съдържа кутията пред нас. Това е просто първата крачка към кулинарния пъзел, който ни предстои да сглобим в Киото и който очакваме с нетърпение.
Пристигаме към обяд - още от централната гара на един от най-популярните японски градове ни става ясно, че дизайнът тук е издигнат в култ. Архитектурата, интериорът, храната, религията, дори начинът, по който ходят и говорят хората тук, са с безусловен дизайн.
