Спасената от Сирия френска журналистка Едит Бувие разказва в обширна статия за вестника си „Фигаро” какво е преживяла. Разказът на Бувие и на нейния колега, фоторепортера Уилям Даниелс дава за първи път представа отвътре за обстановката в град Хомс и по-специално за бастиона на бунта в града - квартала Баба Амро. Разказът разкрива и подробности за смъртта на журналистите Мари Колвин и Реми Ошлик
Един Бувие заедно с фоторепортера Уилям Даниелс влизат нелегално в Сирия благодарение на каналите и мрежата на Сирийската свободна армия (ССА), сражаваща се срещу Башар Асад. Двамата журналисти пристигат на 21 февруари в квартала на град Хомс Баба Амро. Градът е обграден от сирийската армия и подложен на масиран обстрел месеци наред. В Хомс Едит и Уилям откриват фотографа Реми Ошлик, приятел на Уилям от години. Двамата са отразявали либийската революция миналата пролет. Там те намират и малка група журналисти, дошли по-рано и подслонени в триетажна къща, която е импровизиран пресцентър.
В Хомс вече е екипът на в. „Сънди таймс”, съставен от Мари Колвин, журналистката, която винаги се появява първа в най-нажежените точки на света и си тръгва последна оттам. Заедно с нея е нейният фоторепортер Пол Конрой. В Хомс е и испанецът Хавиер Еспиноса, кореспондент на в. „Мундо” за Близкия Изток и Северна Африка, който от десет години обхожда горещите ъгълчета на този район. Подслонът на журналистите в Хомс е осигурен от сирийските бунтовници, които посрещат с широко отворени обятия журналистите, информиращи външния свят за случващото се в Хомс.
Ден след пристигането на Едит и Уилям, на 22 февруари, както обикновено снарядите на силите на Асад започват да валят в Баба Амро. Но този път снарядите и ракетите Катюша падат много близо до импровизирания пресцентър. Край него отекват най-малко пет последователни експлозии и журналистите остават с впечатлението, че са директна мишената на нападението. Сирийските опозиционни активисти, които са с тях осъзнават веднага опасността и приканват журналистите да се приготвят за незабавна евакуация. Репортерите имат време да съберат оборудването си, после всички се втурват към изхода. Мари Колвин и Реми Ошлик са първите, които излизат на малката улица пред къщата.
Млад активист, който чува свистенето на поредната ракета, дръпва назад Едит и Уилям, точно когато те се готвят да излязат на свой ред и така спасява живота им. Ракетата пада точно пред къщата. Колвин и Ошлик са убити на място. Шрапнелите раняват Едит и Пол Конрой. Когато установява, че не може да помръдне, Едит започва да вика. Уилям Даниелс успява да стигне до нея и да я изтегли в банята на къщата. При първото затишие младият активист, спасил живота на двама им, отива за помощ. Връща се с кола на ССА, която ги отвежда в малка полева болница, инсталирана от бунтовниците в апартамент в Баба Амро. В това жилище една от стаите е операционен блок. Други три стаи са реанимация, където ден и нощ лекари и медицински сестри, всичките доброволци, оперират и се грижа за десетките цивилни, ранени всеки ден в Хомс.
В импровизираната болница лекарите дават на Едит морфин заради болките й и преглеждат раната. Правят й снимка и установяват, че кракът й е счупен в областта на бедрената кост. Казват й, че се нуждае от спешна операция, че трябва бързо да бъде евакуирана. После заедно с Уилям Даниелс, Хавиер Еспиноса и Пол Конрой Едит е настанена в една от най-сигурните къщи в Баба Амро, точно до импровизираната болница. Хавиер и Уилям са останали невредими при обстрела срещу прес центъра. Пол Конрой е ранен, но може да се движи.
Едит е най-тежко ранена. Освен че не може да се движи сама, та трябва да бъде преместена възможно най-внимателно. Лекарите се страхуват и да не се образува съсирек в ранения й крак, който после да се изкачи до сърцето и да убие Едит.
Кварталът Баба Амро е под обсада, танковете и снайперистите на сирийската армия стрелят по всичко, което мръдне из улиците му. Така че единственият изход за журналистите е канализационен тунел, дълъг три километра, откъдето се внасят макар и в оскъдни количества храни и лекарства за жителите на квартала. Именно през този тунел чуждите журналисти са влезли в Баба Амро. Но раната на Едит прави невъзможно извеждането й оттам, защото в тунела се слиза по стълба, спусната вертикално в шахта, достатъчно голяма, за да влезе през нея само един човек.
Тогава надеждите на журналистите се насочват към линейките. Международният комитет на Червения кръст е мобилизирал екипите си, влезли са в контакт със сирийския Червен полумесец и се опитва да постигне кратко примирие с властите, за да помогне на ранените от Баба Амро. В капана на квартала, четиримата чужди репортери имат ограничени контакти с външния свят. Те успяват да осъществят само няколко комуникации по Skype чрез единствената интернет връзка, която бунтовниците са успели да възстановят. За целта Еспиноса и Даниелс трябва да тичат из подложените на обстрел улици, за да стигнат до сградата, в която се намира тази единствена интернет връзка
В петък на 24 февруари за първи път обстрелът секва. Тогава Хавиер Еспиноса и Уилям Даниелс отиват да видят телата на Мари Колвин и на Реми Ошлик. Те са покрити с импровизирани савани и поставени в леко охладена стая. Двамата журналисти прибират вещите на колегите си. После написват имената им с маркер върху саваните. Когато двамата репортери се връщат в убежището си в района има линейки на сирийския Червен полумесец, но сред тях няма нито една на Червения кръст.
Ръководителят на групата на Червения полумесец им казва, че ще ги свърже с Червения кръст, който бил на 500 метра от мястото, на което те се намират. Лекарят им обяснил още, че сирийската армия не допускала Червения кръст, но ако журналистите се качели в линейките, те щели да ги откарат до болницата в Хомс. Но там трябвало да обясняват на сирийските власти какво точно правят в града. Тогава Уилям се свързал по радиото на една от линейките с шефката на Червения кръст за Сирия Мариан Гасер, която му казала, че се водят преговори, за да може нейните подчинени да стигнат до Баба Амро.
Четиримата журналисти се събрали и обсъдили офертата на Червения полумесец. Те решили да поискат поне една линейка на Червения кръст да бъде в конвоя, който ще ги извади от квартала. Четиримата репортери не искали да бъдат сполетени от съдбата на френския журналист Жил Жакие, за когото сирийският режим твърди, че е бил убит от бунтовниците. Журналистите се опасявали, че като тръгнат с конвоя на Червения полумесец, може по тях да бъде открит огън и после властите да кажат, че те са били убити от бунтовниците.
Поведението на линейкаджиите на Червения полумесец също притеснявало журналистите, според които тези хора сякаш търсели нещо. Когато открили стаята на Едит, 30 души от конвоя влезли вътре. Притесненията на журналистите се увеличили и от това, че жители на Баба Амро си спомнили пред тях, че не са получили известие от ранени хора, евакуирани преди това от Червения полумесец.
Когато настъпва нощта линейките на Червения полумесец си тръгват, а Червеният кръст все още не може да стигне до квартала. От Червения полумесец обещават линейките да се върнат за журналистите след 20 минути. Това не се случва, но конвоят много добре е локализирал убежището на четиримата репортери. Малко след като Червения полумесец си тръгва, снаряди започват да падат в близост до сградата, в която са журналистите. Тогава представители на френското посолство в Сирия се скарват на репортерите, че не са се качили на линейките, разказва Уилям Даниелс. От посолството казват на журналистите да чакат завръщането на линейките на следващия ден. Журналистите решават да се подчинят. Те се страхуват, че в крайна сметка ще бъдат арестувани от властите и започват да унищожават записките си и ливанските СИМ карти на мобилните си телефони, на които са записани номерата на контактите им.
Тук журналистите уверяват, че сирийските въстаници не са им попречили да се качат в линейките на Червения полумесец, както твърди пропагандата на режима. Според двамата френски журналист ССА не е пречила и на линейките да влизат в Баба Амро и е била готова на спиране на огъня за евакуация на ранените. Единственото нещо, за което са настоявали ССА, е видеото, от което Едит Бувие призовава за помощ. ССА искала то да бъде направено, за да не си помисли някои, че журналистите са държани за заложници.
В неделя вечерта в Баба Амро е дадена тревога. Приближава се страховитата Четвърта дивизия на Махер Асад, брат на президента. Финалният щурм е неизбежен. Въстаниците решават да евакуират всички ранени и предлагат на журналистите да са част от конвоя. Колегите на Едит и медицинските сестри, които се грижат за нея, я поставят на носилка и я закрепват за нея, облепвайки тялото й със скоч. После всички ранени, плюс журналистите са натоварени на коли и откарани при входа на тунела в канализацията. Там има десетки ранени. Повечето от които са ужасяващи рани, така че на Едит й се струва, че в много по-добро състояние от тях.
Тъй като Едит е най-трудна за транспортиране, тя е сред последните, които са свалени в тунела. В тунела придвижването е мъчително, той е висок 1,60, хората се движат превити на две. Претъпкано е от бягащи. На места тунелът е срутен. В тъмното светят само лампи, прикрепени към каските на някои от бунтовниците. Пол Конрой й Хавиер Еспиноса са по-напред от Едит и Уилям. Четирима доброволци носят носилката на Едит, като се сменят на всеки 30 метра.
Когато носилката стига почти до изхода, сирийската армия открива огън по това място. Хората, които не са могли да излязат от тунела, са обхванати от паника. Пол Конрой вече е навън с група бунтовници и те бързо изчезват в мрака. Хавиер Еспиноса, който носи ранен мъж, също се озовава изолиран от останалите заедно с малка групичка хора и бунтовници и успява да избяга. Едит и Уилям остават в тунела, който бързо се изпълва с прах и задушлив мирис от експлозиите. Доброволците, които носят носилката на Едит отиват да търсят помощ. На тръгване един от тях поставя автомата си Калашников върху нея, после слага ръката на челото й и казва молитва, а накрая изчезва.
Така Едит и Уилям изведнъж се озовават сами. Двамата чуват обстрела, не знаят какво се случва и се питат дали сирийските военни ще слязат в тунела. Уилям се опитва да дърпа носилката, но не успява. Не може и да я носи на гръб, защото тунелът е прекалено тесен. Тогава неочаквано в тунела се чува бръмчене на мотопед. Появява се мъж с раздрънкан мотопед, решил да провери дали не са останали ранени хора в тунела. Обикновено с подобни раздрънкани мотопеди въстаниците пренасят из тунела храна или хора. Мотопедистът помага на Уилям да разлепят скоча около Едит. После я настаняват на седалката, като внимателно сгъват крака в коляното й. Накрая той и Уилям също успяват някак си да се качат на мотопеда.
Така триото се придвижва към началото на тунела. По време на пътуването Едит няколко пъти си удря главата в тавана на тунела и започва да кърви. Накрая групата стига там, откъдето преди това Едит и Уилям са влезли. Мъжът и Уилям успяват да извадят Едит навън, където попадат на група въстаници. Едит, която е само по гащи и чорапи, защото е загубила одеялото, в което е била увита, запазва самообладание и иска от тях цигара. Един от въстаниците я взима на гръб, отнася е до една кола наблизо, която я откарва до полевата болница в Баба Амро. Там лекарите я посрещат с думите: Ти ще свършиш дните си тук. Едит отвръща: Може и така да е, но няма да стане сега. Тогава лекарите решават да я оперират по спешност, защото са притеснени какви последици ще има върху крака й неуспешното й бягство. Инжектират й кетамин, мощно упойващо средство и я оперират.
След операцията бунтовниците предлагат на Едит единствена възможност за бягство - да напусне града с кола по таен маршрут. Операцията е рискована, защото по границата с Ливан сирийските военни дебнат, след новината, че Пол Конрой и Хавиер Еспиноса са влезли тайно от Сирия в Ливан. Но сирийските бунтовници мобилизират всичките канали и пускат невярната информация, че Едит и Уилям са все още в Хомс, за да объркат противника.
Следва пътуване до границата, продължило четири дни, през които двамата журналисти изминават 40 км, от скривалище в скривалище. Те пазят маршрута в тайна, защото той ще се използва и в бъдеще от въстаниците. Пътуването е при тежки метеорологичен условия, леден дъжд и снежна буря. Въпреки рисковете журналистите са подслонявани от местни жители, които ги поздравят по име. По време на пътуването журналистите пътуват ту с джип, ту в ремаркето на камион. Преди всеки етап разузнавачи тръгват преди тях, за да проучат дали е пътят е чист. Едит и Уилям казват, че въстаниците са направили всичко по силите си, за да ги спасят. Така двамата преминават границата в нощта на четвъртък срещу петък и няколко метра след това Едит се обажда на близките си.
Часовете преди отпътуването си за Париж, където стигнаха в петък вечерта и бяха посрещнати от президента Никола Саркози, Едит и Уилям прекарват в една от най-големите болници в Бейрут. Именно там разказват одисеята си и благодарят на хората, които са ги спасили. Едит споделя, че сега иска отново да ходи и да тича, докато Уилям признава, че грижите по спасяването на Едит са погълнали до такава степен цялото му внимание, че той е забравил да прави снимки. (БТА)
