В навечерието на премиерата на новата си книга „Нашата Via Dolorosa", журналистът Петко Бочаров споделя за пътя на болката, по който върви вече 93 години. Накъде отива България в очите на един журналист, роден през 1919 година? Още ли болката съпътства българина или е останала само опашката от нея? Успяхме ли да преглътнем почти четвъртвековния преход и можем ли да бъдем оптимисти, когато сме на 93...
Какво представлява всъщност този път на болката?
Ами, спътникът на българския народ през вековете, това е болката. През всичките векове България се е развивала с болка. Особено през 20-и век, когато преживява четири национални катастрофи. Четири! Ти разбираш ли какво значат четири национални катастрофи? Сложи комунизма с атеизма, интернационализма и осакатеното чувство за патриотизъм и катастрофите стават пет - колкото са пръстите на едната ръка. Никой друг европейски народ не е минал през такова нещо.
А има ли я още болката като спътник, според Вас?
Има опашка от тази болка, останала. Но се надявам, че най-сетне е дошло историческото време, когато палачинката ще се обърне, дори, ако щеш, от елементарната теория на вероятностите. Щом досега векове е било все сатър, сатър, сатър, най-накрая идва време, когато няма да има сатър. Дори според мен това време вече е дошло.
Добре де, толкова българи, независимо дали от младото поколение или от средната възраст, започват да се отчайват. Каква е формулата на усмихнатото дълголетие?
Търпение и оптимизъм. Две думи - само това. Има неща, които трябва да се изтърпят. Не може, няма начин в развитието на едно общество да се прескачат етапи. Няма начин. Не можеш от първобитно общество да минеш към капитализъм, няма начин. Трябва непременно да минеш през диктатура. Така че, ние сме точно в момент, в който преживяваме тази трансформация. Както едно шише трябва да го разклатиш, за да почне да се утаява, така и нас сега са ни разклатили и в момента се утаявали.
А не са ли много 22 години за трансформация?
Какво са 22 години?
На Вас ви се струват малко?!
Нищо не са! Те прелетяват като миг. Нищо не е това. Е, вярно, че щеше да е много хубаво, ако всичко беше тръгнало от 1989-а година, обаче то не тръгна. Не, то тръгна, но след това го изкривиха.
В книгата си някъде споделяте, че Вие в деня на падането на берлинската стена сте знаели, че на другия ден Тодор Живков ще падне, но не сте го оповестили?
Е, как да го оповестя, то трябваше да стане факт. И след това, когато 1989-а година мина, ние се опитвахме да преглътнем това нещо, което виждаме.
А успяхме ли?
Успяхме, но много по-късно. Точно, когато го изкривиха. Сега моята голяма надежда е, че ние най-после сме преминали този етап на изкривяването и че нашият 10-и ноември е всъщност 5-и юли 2009-а, когато бяха парламентарните избори.
А можем ли да бъдем сигурни?
Е, сега...
Вие сте човек, минал през толкова много етапи и периоди. От най-лютия социалистически режим, през държавна сигурност, та до 22-годишния преход. Има ли нещо през всичките тези години, което България не разбра, че трябва да промени в себе си?
Да. Даже се съмнявам, че още го е разбрала. И то е, че мястото на България е сред западната европейска цивилизация, а не в Ориента с бозата като национално питие. И ние от 10-и ноември това нещо го спазваме. Защото влязохме в НАТО и Европейския съюз. Но все пак през целия този период доминираше БСП.
На мен ми е много интересно човек с вашето минало не изпитва ли някаква носталгия към тези хора?
Аз нямам нищо против това момче, да кажем Сергей Станишев. Той сам по себе си е една ценност, но ценност, която трябва да стои настрана.
А надежди в новия президент влагате ли?
Новият президент ще си изпълни това, което казва, защото той не е случаен човек.
И кое Ви кара да мислите така?
За да стигнеш дотук, докъдето е той, все пак той си го е постигнал сам. Е, говори малко бюрократски, но той ще се оправи. Сега, какво значат реплики от рода - „ще се еманципира ли Плевнелиев от сянката на Борисов". Какво значи това? Защо той трябва да бъде против Борисов?
За да се изгради сам като личност, може би?
Е аз защо казвам, че България в момента изживява съдбоносен момент в своето развитие. Съдбоносен! Цяла плеада от стари муцуни ще изчезнат от сутрешните блокове и ще отидат там, където им е мястото.
И един личен въпрос, какво предстои пред Вас? Коя е следващата Ви книга?
Право да си кажа, аз самият не знам. Защото все пак се изчерпах. Писах мемоари, написах ги - три книги. Сега, тази последната, е чиста публицистика, с която да изкажа своето мнение по жизнени въпроси - направих го. Сега, може би, ще остане само да напиша само детски приказки? Нещо от този род, така мисля. Иначе, да седя на едно място и да гледам в една точка - не се виждам в тази роля. Ти виждаш ли ме в тази роля?
