Едно време в далечната осемдесет и някоя година, когато станах първолак, в класа ми имаше две-три циганчета от съседните села, единият от които Асен. На Асенчо не му се удаваше много нито писането, нито смятането, но пък иначе идваше редовно на училище. Като чавдарче, а после и като пионерче в ония години често получавах поръчения, в които пишеше нещо от рода: „Да помага на Асен по математика!". В междучасията проверявах домашното му или му обяснявах как да реши задачата си. На мнозина този спомен може да им се види прекалено отвлечен, но със сигурност Асен избута даскалото поне до 7 клас, макар да имаше и отсъствия. Правиха компромиси като го изпитваха, но той успя да се научи да пише, да чете и да смята според нуждите си. Тогава нямаше текст в закона, който да предвижда солена глоба за бащата и майката на Асенчо, в случай че не посещава училище. Режимът беше такъв, че те щат не щат го пращаха на рейса за училище. Сигурна съм и в още нещо, че родителите му работеха, защото нямаше друг начин - всеки по Живково време трябваше да работи нещо!
От тогава изтече много вода, но съм запомнила, че през всичките години на т.нар. демократичен преход в България за циганите се говореше или лошо или нищо. Някъде между обобщенията „Хубава работа, ама циганска" и призива „Циганите на сапун"! Циганите у нас и сега са интересни основно в два случая - когато идват избори и хукваме да ги питаме кой колко им е платил и за кого да гласуват и когато се спретне голяма гюрултия около битието им. В случаите като сегашния с блока на ужасите в Ямбол или скандала около гетото „Баталова воденица" в София.
Всички единични опити за някаква интеграция на части от това население до момента са завършвали трагично. Е, в някои случаи се е стигало и да комични елементи с трагичен привкус - помните сигурно коня, който циганите вкарали в апартамент при това на втория етаж на общински блок. Запаленият огън в средата на стаята е друга класика в ромското битие на натиканите в панелки цигани из страната.
Анализатори, експерти по ромските въпроси и политици от години си чешат езиците по темата без особен резултат. Дискусията по традиция винаги стартира от отношението на българите към ромите, преминава през крадливия и мързелив нрав на това население, през липсата на пари и работа за тях и се връща в изходна позиция - училището и ниската образованост на ромските деца. Всичко това бива последвано от репортажи, в които циганка обяснява през сълзи как няма пари нито за дрехи, нито за обувки, с които да прати седемте си деца на училище. Да не говорим за пари за тетрадки! През това време текат някакви пари за циганите в неизвестни посоки и без грам резултат. За инициативите на властта няма да говоря - ромско включване /или изключване/, семинари, конференции и накрая стигаме пак до блок 20 и шантавата ситуация, в които едни цигани млатят с големи чукове онова, което крепи покрива над главите им. Пълен абсурд!
На нещо подобно ми прилича свършеното от държавата през последните 20-тина години за циганите. Друг и далеч по-важен е въпросът какво самите роми трябва да направят за себе си, за да не са в ситуация да смятат, че кмет, община и всеки данъкоплатец в България им е длъжен! Уви, така ги е научила същата тази държава и властимащи! „Едно време щяха да метат площада и градинките", ми каза наскоро един дядо в едно село, в което цигани без работа бол, а кражбите не спират. Каза ми го насред препълнен с боклуци селски площад и обрасли с бурени градинки. Каза ми го, докато край нас с бясна скорост и силна музика профуча потрошена „Лада", препълнена с мургави младежи без работа. Разбираема носталгия на възрастния човек за времето, когато бай Тошо карал циганите да работят.
Сега, след т.нар. френски проблем с нашите и румънските цигани, казусът изведнъж придоби европейско звучене. Получи тежест /нищо че се роди като сюжет за вътрешнополитическа употреба/, влезе в устите на големите мъже в Брюксел и даже спретна скандал Саркози-Барозу. Първият забърка и Германия в плановете за премахване на незаконните ромски лагери, та чак накара канцеларията на Меркел да пише опровержения по темата - нямала такива намерения. Изобщо циганите се превърнаха в горещия европейски картоф, който лидери и експерти си прехвърлят от единия до другия край на континента. И докато част от българите - любители на патриотичната реторика, скочиха срещу Франция, то други логично подкрепиха властите в Париж, като попитаха „защо френските цигани не идват у нас?" или „какво ще ги правите, ако се населят във вашия блок?".
Ако има нещо хубаво в цялата история, то е че покрай раздухването на случая, лъсна пълното безсилие и на Брюксел да представи ясна визия за решаването на интеграционния проблем на тази част от гражданите на Европа, а те не са никак малко. Политиците декларират готовност да творят някакви стратегии по темата, но всъщност побутват проблема към комшията или го смитат кротко като под изтривалката си - да не ни гледат боклука! Във форумите тези дни хората се питаха какво ли би станало ако пратим в Щатите малко родни роми да се пробват да ги интегрират пък там. И докато едни твърдяха, че за дни Бруклинския мост ще бъде разглобен до болтове и предаден за скрап, то други допуснаха, че половината цигани ще са в затвора, а другите ще работят по 12 часа на ден.
Въпреки инцидента с 11-годишното дете в Ямбол, всъщност е хубаво че събитията около блок 20 съвпаднаха с дебатите по темата в Европа. Така видяхме някак по-ясно ромският проблем в България - не само откъм парижката му страна. Видяхме родната действителност такава каквато е тя за циганите от прословутия блок 20, каквато е за техните съседи /те сигурно са се оградили здраво срещу набезите им/, каквато е и за всички нас, които ги наблюдаваме отстрани - те затънали в собствения си боклук, ние кротко пред телевизора. С надеждата никога да не ни станат съседи!
