Почти си го представях, разигравах посрещането в главата си. Самолетът на British Airways от Лондон каца в София, червеният килим - опънат, както си му е редът, държавата е строена и чака да стисне златната ръката на българската Уимбълдън финалистка. Следват камери, светкавици, интервюта, държавни отличия и всичко останало. Не ме разбирайте погрешно. В това няма нищо лошо, дори по някаква странна причина е задължително.
Преди канонадата от депеши, телеграми, поздравителни адреси, телефонни поздрави, посрещания и подобни бляскави прояви на припознаване на успеха, да не кажа присламчване към него, простете за резкия тон, си пожелах държавата да се вслуша поне веднъж, поне този път, в невинно-искрените думи, които Цветана Пиронкова изрече не пресконференцията след победата на втората в световната ранглиста Винъс Уилямс. Пиронкова каза няколко неща, от които боли. На въпрос колко тревни тенис корта има в България каза "Всъщност нямаме нито един". После, когато я попитаха дали тенисът е популярен в родината й, допълни: "Много деца го играят." А на въпрос как се учат децата на тенис в България, тя продължи: "Няма тенис академии в България. Има тенис клубове." И накрая завърши: "За мен Уимбълдън е като религия." Същественият въпрос, който не беше зададен, е как точно в България Цветана Пиронкова израства до ниво, което й позволява да играе на полуфинал на Уимбълдън? Или не само в България, навсякъде по света.
Юлия Берберян даде отговор по-късно, като подметна какво всъщност е коствало това на семейството й. А е струвало много. Защото - в мнозинството от случаите, за да се стигне до това ниво се започва с тренировки от 5-6 годишна възраст. Ще видите тези деца на много места - едва навършили 8 годинки, а вече отиграват отлично форхенд и бекхенд, ударите им са ефикасни и мощни. Сервисът им е силен и точен. Така са усъвършенствали адаптирането към топката, че понякога не може да повярвате, че на корта е едно дете. После - волета, скъсени удари, сечени топки ниско над мрежата, кратка подготовка и бърз завършек на всеки удар. Когато станат на 17-18 години, зад гърба си вече имат хиляди отиграни топки, хиляди часове на корта или казано по-просто - десетина години зад гърба си. Ако родителите им имат сили и средства, следват напрегнати уроци с по-добри треньори, участия в малки турнири, после устремен поглед към професионалните квалификационни турнири. И още - пътувания в чужбина, хотели, застраховки, екипировка, такси, безброй други разходи. В крайна сметка, екселската таблица често грейва в червено.
Далеч съм от мисълта, че държавата трябва да помага на професионалните тенесисти, да плаща хотелите и да купува самолетните им билети. Те са големи, да се оправят сами. Държавата обаче има ангажимент към малките. Защото те са малки и няма как да се оправят сами. Ако искат да поиграят на тревен корт, могат да го направят в градинката, но не могат като големите да отидат и тренират в чужбина. Ако искат добра тенис академия, няма как да я намерят в чужбина, защото я търсят в България. Държавата трябва да помага в тренирането на малките тенисисти, в поддържането на наличните тенис центрове и изграждането на нови. Обещанието от края на миналата година, че ще се изгради национален център за тенесисти, трябва да се осъществи. В този смисъл някак на място дойдоха думите, че е добре някои хора мъничко да се снишат и да отделят от времето си да помислят за стратегия и финансово обезпечаване развитието на този спорт.
Аз съм последният, който пледира за поредната финансова дотация, която да се изсипе в определена сфера. Една държава трябва да влага най-много пари в образованието и здравеопазването си - това би трябвало да е ясно на всички. Тенисът обаче, този особен аналогов спорт, твърде далеч от дигиталните приумици на новото време, сякаш съчетава образование и здраве в едно. Малко са точно тези интелигентни спортове, които могат да се похвалят с това. Независимо дали гледате стари мачове, където думите грация и елегантност властват, или нови, където по-скоро бързината и психиката излизат на преден план, тенисът си остава величествен спорт. Гледането на тенис е сравнимо със старите удоволствия преди компютърната инвазия. И в този смисъл е нелепо да следиш тенис през социални мрежи, да се вълнуваш като туитваш или фейсбукваш резултата в момента. Тенисът е игра, на която трябва да се насладиш аналогово, на живо - да гледаш тенис тихо, да се вълнуваш, без да трошиш пейки или хвърляш димки. Макар да се възползва от технологията (ястребово око, модерни ракети и т.н.), тенисът си остава стара игра, до която повече деца трябва да се докосват ежедневно. Това е спорт, който няма да бъде превзет от техниката, от манията за свръхразвитие на човешкото тяло и достигане до неподозирани способности, впрочем, вълнуващото и красиво представяне на Пиронкова го доказа. Нови ракети, нови топки, нови настилки - да, но технологично и заучено мислене тук не помага. Необходима е красота. Така игра и Цвети. Вълшебно и непредсказуемо. Нямаше нищо по-хубаво от това камерата да улови онзи момент, в който топката се приближава към Пиронкова, а вие сякаш виждате, усещате хилядите възможности за отговор, които тя прехвърля в съзнанието си, за да изпрати сигнал към ръцете си, които изпращат топката в неочаквана и точна зона от другата страна на мрежата. Когато пък изненадващо излизаше на мрежата, това се превръщаше в малък празник за любителите на тениса.
Макар играта сервис-мрежа да не се харесва от всички, дори недооценява, няма по-хубаво от това да гледаш стари на мачове на Щефан Едберг, нищо, че играта тогава беше по-бавна. Нищо, че тогава волята за победа беше различна от волята на спонсорите днес, които изискват един друг тип победа.
Играта обаче, както твърдят дебелите книги, е "нещо само по себе си различно от волята за победа; играта е нещо по-висше от влагането на сериозност и търсенето на успех, затова и се нарича игра."
Точно тази игра, която Цвети Пиронкова показа на четвъртфинала и полуфинала на Уимбълдън, вдъхнови много българи. Вдъхнови, защото Цвети ще се превърне в модел на малките деца. Сега и държавата трябва да прогледне, помогне на този модел, използва момента и продължи напред като напише един чек за поощряване на тази прекрасна игра. Децата ще са благодарни на всички ни след това.
