Всяко първо нещо в живота се помни. Дори и да не е толкова значително. Преди няколко дни за първи път в живота си видях на един метър пред мен жив севернокореец. Всъщност това може и да не е точно така, тъй като през лятото на 2002 година прекарах цял един месец в Южна Корея и там, сред многомилионната тълпа може и да се е промушил някои родом на север от Демилитаризираната зона, разделяща двете държави. Но това е същото, както като дете в соца така и не проумявах защо на еди кои си коли викаха „Лади”, а пък на други „Жигули”, след като на мен ми изглеждаха напълно еднакви. Тези трима пред мен, които стояха край един терен и наблюдаваха контролния мач между Черноморец Бургас и Динамо Букурещ нямаха сбъркване. Бяха от Северна Корея. Или както самите поданици на любимите вождове Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, леко нагло наричат територията си Корейска Народно Демократична Република. Дискусията около демократичността на стотина километра на север от Сеул ще си я спестим. Всеки с елементарна обща култура обаче знае, че там не можеш да влезеш или да излезеш току така. Корейската работническа партия пуска един или два пъти в годината, организирани групи, които съставляват на сто процента туристическия поток в най-затворената държава на планетата. Ето такива работи си мислех, докато се навъртах плахо около тримцата, загърнати в грамадни шуби, от които се виждаха единствено тъничките прорези на очите им. Тези мои мисли бяха на не повече от 30 секунди разстояние в бъдещето, когато един от тях недвусмислено заяви, че съм потенциален „Терорист!”
Престрашени, двама български журналисти попитахме възможно най-възпитано от „Северна Корея ли сте?” Отговорът бе кратък: „Да” Тук последва обяснението, че тъй като Те са се класирали на предстоящото световно първенство, бихме имали голямото желание да направим нещо като репортаж за тях, придружен с интервю с техния старши треньор. Като бас ловя, че той бе един от тримата. „Интервю? Ноу интервю! Вьи журналисти? Ноу интервю!” – това получихме като отговор на искането си. Поне знаеха малко руски, малко английски. Добре като за начало. „Но защо?” продължавахме в настояването си и към края на 30-секундния разговор. „Защото може и да сте терористи!” Ай, вапцахме я и лека-полека, взехме да се изнизваме от зоркия поглед на предполагаемия старши треньор Ким Йонг Хун, неговия говорител (тъй като само един кореец комуникираше с нас) и вероятно прикрепения към тях представител на тяхната тайна милиция. Тази несполука обаче ни амбицира още повече. На другата сутрин поехме към хотела на един от финалистите на Мондиал 2010. Там където временно е пренесена на няколко хиляди километра от родината им идеологията „Чучхе” – гордостта на народа на Северна Корея. Оказва се, че азиатците делят един покрив с Краси Балъков и неговия Черноморец.
Как се чувстват тези момчета на лагер в една свободна държава? Макар, задавайки си тези въпроси, да отправях своите забележки към Турция, където не можеш да влезеш в YouTube, не можеш да си купиш вече само СИМ-карта, трябва регистриран тук телефонен апарат, а когато по тв-каналите дават кадър с пушещ цигара персонаж, то самата цигара се замъглява дигитално. Както и да е - това са бели кахъри спрямо най-гладуващото и бедстващо, при това не поради природни катаклизми, население на планетата, която обитаваме всички ние. Милиони измрели от глад, десетки милиони преживяващи поколения наред с дневна порция от четвърт купичка ориз. Никаква частна собственост, отиване под строй на работа с песен, празни рафтове в магазините, продава се предимно сол и някакво подобие на гумени галоши. И непоклатима вяра в правотата и величието на баща и син Ким.
Ето тези футболисти успяха някак си да се класират за световното. Шокиращо жребият ги събра в допълнителната квалификационна група с южните им съседи. Нещо повече – КНДР дори не можа да си оползотвори домакинството срещу Южна Корея. Причината? Категоричния отказ да бъде изпълнен на стадион „Ким Ир Сен” химна на капиталистическа Корея. Последваха на три пъти неуспешни преговори, преди ФИФА да се намеси и да постанови тази квалификация да се играе в Шанхай. В крайна сметка и двете страни се класираха за ЮАР. Ето тези футболисти сега се шириха в луксозния чисто нов хотел „Сенси Мар” край Сиде и гледаха из фоайето, симпатични млади момичета от Русия и Западна Европа. Както и печещи се на шезлонгите пред хотела възрастни дами по монокини, също така от капиталистическия свят. Разбрахме, че основното им забавление обаче е играта на тенис на маса. С часове играят. „В момента тренират ли?” Марш към терените.
Бързо се ориентирахме по веещия се флаг на Северна Корея край тренировъчния комплекс на Сиде. Точно до този на ФИФА за инициативата „Феър плей”. Разпознахме ги също и по тренировъчните червени екипи. Паркираме и с неуверена стъпка тръгваме напред и вадим своите фотоапарати. Няколко кадъра набързо, преди същия онзи говорител, дето ни каза в очите, че му мязаме на терористи да пое с отривиста кракча към нас. „Ноу фото, ноу фото!” Айде, който снимал – снимал! Пак си питаме, няма ли възможност да поговорим с някого от щаба, да ни каже нещо. „Не, не и не!” А господин „Хед коч” ни моли да напуснем пределите на тренировъчния терен. „Поне кажете, колко време сте тук? Как ви се струва? Какво очаквате от световното първенство?” Набързо изстреляните въпроси получиха един-единствен отговор „Един месец...” Явно толкова продължава лагера.
Вече бяхме достатъчно обезсърчени. Явно няма да успеем да проникнем дълбоко в лагера и тайните на севернокорейския национален тим. На тръгване, гледайки как говорителят/ченге мило ни маха с ръка, само се запитахме как ще я карат с медиите на Мондиала, където задължително трябва да са отворени към тях? Как, как – много лесно. Излиза треньорът и говорителят/ченге плюс най-много един играч и с ледени физономии и едносрични отговори отбиват номера. Така ще е. Всяко друго поведение би било изненада. Дори не чак на Мондиала, още на контролите тук, да не говорим, че имат такива срещу румънски тимове, които са сред най-нахалните медийно нации. Сещаш се за максимата: „Не човек, а желязо! Не – комунист!”, добавяш: „При това от Северна Корея!” и решаваш всичките си терзания.
Не знам дали се получи някакъв репортаж, но поне сторих за първи път в живота си още едно нещо. Не съм скачал с бънджи, не съм летял с делтапланер или опитвал кокаин. Това са част от тези неща, дето някои правят понякога за първи път в живота си. Не, аз просто видях на един метър пред мен жив севернокореец!
Престрашени, двама български журналисти попитахме възможно най-възпитано от „Северна Корея ли сте?” Отговорът бе кратък: „Да” Тук последва обяснението, че тъй като Те са се класирали на предстоящото световно първенство, бихме имали голямото желание да направим нещо като репортаж за тях, придружен с интервю с техния старши треньор. Като бас ловя, че той бе един от тримата. „Интервю? Ноу интервю! Вьи журналисти? Ноу интервю!” – това получихме като отговор на искането си. Поне знаеха малко руски, малко английски. Добре като за начало. „Но защо?” продължавахме в настояването си и към края на 30-секундния разговор. „Защото може и да сте терористи!” Ай, вапцахме я и лека-полека, взехме да се изнизваме от зоркия поглед на предполагаемия старши треньор Ким Йонг Хун, неговия говорител (тъй като само един кореец комуникираше с нас) и вероятно прикрепения към тях представител на тяхната тайна милиция. Тази несполука обаче ни амбицира още повече. На другата сутрин поехме към хотела на един от финалистите на Мондиал 2010. Там където временно е пренесена на няколко хиляди километра от родината им идеологията „Чучхе” – гордостта на народа на Северна Корея. Оказва се, че азиатците делят един покрив с Краси Балъков и неговия Черноморец.
Как се чувстват тези момчета на лагер в една свободна държава? Макар, задавайки си тези въпроси, да отправях своите забележки към Турция, където не можеш да влезеш в YouTube, не можеш да си купиш вече само СИМ-карта, трябва регистриран тук телефонен апарат, а когато по тв-каналите дават кадър с пушещ цигара персонаж, то самата цигара се замъглява дигитално. Както и да е - това са бели кахъри спрямо най-гладуващото и бедстващо, при това не поради природни катаклизми, население на планетата, която обитаваме всички ние. Милиони измрели от глад, десетки милиони преживяващи поколения наред с дневна порция от четвърт купичка ориз. Никаква частна собственост, отиване под строй на работа с песен, празни рафтове в магазините, продава се предимно сол и някакво подобие на гумени галоши. И непоклатима вяра в правотата и величието на баща и син Ким.
Ето тези футболисти успяха някак си да се класират за световното. Шокиращо жребият ги събра в допълнителната квалификационна група с южните им съседи. Нещо повече – КНДР дори не можа да си оползотвори домакинството срещу Южна Корея. Причината? Категоричния отказ да бъде изпълнен на стадион „Ким Ир Сен” химна на капиталистическа Корея. Последваха на три пъти неуспешни преговори, преди ФИФА да се намеси и да постанови тази квалификация да се играе в Шанхай. В крайна сметка и двете страни се класираха за ЮАР. Ето тези футболисти сега се шириха в луксозния чисто нов хотел „Сенси Мар” край Сиде и гледаха из фоайето, симпатични млади момичета от Русия и Западна Европа. Както и печещи се на шезлонгите пред хотела възрастни дами по монокини, също така от капиталистическия свят. Разбрахме, че основното им забавление обаче е играта на тенис на маса. С часове играят. „В момента тренират ли?” Марш към терените.
Бързо се ориентирахме по веещия се флаг на Северна Корея край тренировъчния комплекс на Сиде. Точно до този на ФИФА за инициативата „Феър плей”. Разпознахме ги също и по тренировъчните червени екипи. Паркираме и с неуверена стъпка тръгваме напред и вадим своите фотоапарати. Няколко кадъра набързо, преди същия онзи говорител, дето ни каза в очите, че му мязаме на терористи да пое с отривиста кракча към нас. „Ноу фото, ноу фото!” Айде, който снимал – снимал! Пак си питаме, няма ли възможност да поговорим с някого от щаба, да ни каже нещо. „Не, не и не!” А господин „Хед коч” ни моли да напуснем пределите на тренировъчния терен. „Поне кажете, колко време сте тук? Как ви се струва? Какво очаквате от световното първенство?” Набързо изстреляните въпроси получиха един-единствен отговор „Един месец...” Явно толкова продължава лагера.
Вече бяхме достатъчно обезсърчени. Явно няма да успеем да проникнем дълбоко в лагера и тайните на севернокорейския национален тим. На тръгване, гледайки как говорителят/ченге мило ни маха с ръка, само се запитахме как ще я карат с медиите на Мондиала, където задължително трябва да са отворени към тях? Как, как – много лесно. Излиза треньорът и говорителят/ченге плюс най-много един играч и с ледени физономии и едносрични отговори отбиват номера. Така ще е. Всяко друго поведение би било изненада. Дори не чак на Мондиала, още на контролите тук, да не говорим, че имат такива срещу румънски тимове, които са сред най-нахалните медийно нации. Сещаш се за максимата: „Не човек, а желязо! Не – комунист!”, добавяш: „При това от Северна Корея!” и решаваш всичките си терзания.
Не знам дали се получи някакъв репортаж, но поне сторих за първи път в живота си още едно нещо. Не съм скачал с бънджи, не съм летял с делтапланер или опитвал кокаин. Това са част от тези неща, дето някои правят понякога за първи път в живота си. Не, аз просто видях на един метър пред мен жив севернокореец!
