Аз съм онзи сърдит млад човек, онзи, който избра да остане в страната си, защото намери смисъл в нея. Слушах достатъчно за „онези" времена преди 1989 г., сблъсках се с голямата промяна върху раменете на баща ми, който крачеше по студения площад. После разбрах достатъчно за тоталитаризма от разказите на родителите ми и техните родители. Малко по-късно почнах да правя разлика между демокрация и тоталитаризъм, между свободата на словото и Големият брат - Всевиждащото око.

     Или си мислех, че правя разликата.

     И тъкмо отпразнувахме 20 години от Голямата промяна, и съм на път да реша, че разлика няма. Една крачка, една-единствена крачка само трябва да направи МВР, и моята неприкосновена, лична свобода ще бъде отнета.

     Онази свобода, заради която баща ми крачеше в студената зима. Заради която вървяха и много други. Електронната ми кореспонденция, глупостите ми във Facebook, SMS-ите и разговорите ми - сутрин, обед, вечер, нощем, призори, пролет, лято, есен и зима, ще бъдат контролирани от Големият брат, Всевиждащото око или все ми е едно от кого.

     Има-няма три седмици, и народните представители ще трябва окончателно да си кажат тежката дума и да осъдят съдбата на моята свобода.

Предварвайки трите седмици, искам като (все още) свободен човек в свободна страна да кажа това, което мисля. Властта унижи баба ми, като не й даде 25 лв. за Коледа, защото пенсията й е 210 лв. Баба ми погледна на това с голяма усмивка и още по-голямо презрение. Ще мине без пуйка, портокали, банани, уиски, фъстъци, луканка, филета, торта и тем подобни глезотии, просто защото те не могат да заменят достойнството й. Тя е над тези неща. Ще си обуе дебелите топлинки и ще си чете книга. Пет пари няма да даде за Станишев, Доган и Царя или който там е виновен. И тях ще подмине с голяма усмивка и още по-голямо презрение. А поредните политически решения ще приеме кротко: „Всичко в историята се повтаря, запомни това от баба си".

     Но не е там работата.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна държава да заявя, че вали сняг, защото е зима и защото това е нормално. Не е нормално обикновеният човек, който трябва да отиде на работа, за да храни семейството си, да се тътри с часове по заледени пътища, километрични опашки и между снегорини, които "чистят" с вдигнати гребла. Не е нормално и да приема всичко това с иронична усмивка и тиха псувня. Защото, както беше казал един психолог, апатията е най-яркият знак за социалната депресия, обхванала обществото.

     Но не е там работата.
  
Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя, че изобщо не ме интересува някакъв си тип Гейзо ли, Мейзо ли - все тая - бил в Германия или не бил в Германия, пък не бил минал границата със Сърбия, пък поседял малко в ничия земя. Хич даже не ме интересува Маймуната, Бизона, Дебелия, Слабия, Червото, Гущера, Червея, Охлюва и не знам кой си какво и що. Все ми е тая кои са. Те са проблем на МВР, но МВР да не го решава, отнемайки свободата ми.

     Но не е там проблемът.

Предварвайки трите седмици, искам като свободен човек в свободна страна да заявя: Когато (ако) Народното събрание одобри окончателно промените в Закона за електронните съобщения, никога повече в чат-а или в телефонните си разговори няма да кажа, че властта е силна на думи и слаба на действия, няма да критикувам и да казвам мнението си на висок глас.

     Или НЕ - ще го правя и ще го правя още по-ожесточено, за да има смисъл оная зима преди 20 години. Ако трябва, пак ще застана върху раменете на баща ми, за да извикам отвисоко, че СИ ИСКАМ СВОБОДАТА.

     Защото, ако ми Я отнемат, тогава малкия камък от Берлинската стена, отчупен от родителите ми, ще престане да бъде реликва и ще се превърне в сувенир.

     Предварвайки трите седмици, искам ВСЕ ОЩЕ като свободен човек в свободна страна да заявя, че съм много ядосана. Доскоро се гордеех, че съм живяла твърде малко в „ония" времена, за да ги помня отчетливо и да усещам пораженията им.

     Сега не се гордея с действителността.

     Сега съм един млад сърдит човек, който не желае службите да знаят на кого какво съм писала, какви контакти имам и кога с кого общувам. И оправданието, че така МВР ще работи ефективно, не върви. Не желая никой да наблюдава живота ми.    

Така разбирам свободата.

Да, точно така.

     На 4 юли 1776 г. в Декларацията за независимостта американските губернатори заявяват: „Всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие".

     През 1879 г. е гласувана Търновската конституция, чийто чл. 77 гласи: „Частни писма и частни телеграфически депеши съставят тайна и се броят неприкосновени. Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон".

     В Конституцията на Република България от 1991 г. пише: „Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име". (Чл. 32.)

     И още: „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени". (чл.34.)

     Затова предколедно се ужасявам, че в 2010 г. всичко това може да бъде загърбено, зачеркнато, пренебрегнато и неглижирано, за да се върнем към оная фикционална (и не съвсем) Джордж-Оруелова "1984" година.

    Защото там пише: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила".

    Е в това всъщност е проблемът.