Истината за „Цената на истината
Истината за „Цената на истината / Нова телевизия
Истината за „Цената на истината"
22796
Истината за „Цената на истината"
  • Истината за „Цената на истината"

"Цената на истината" е една от най-атрактивните телевизионни игри в момента. Оригиналното име на формата е "The Moment of Truth". Първото му излъчване е през януари 2008 г. За по-малко от две години „Цената на истината"е била в ефира на 41 държави. От тази есен шоуто се излъчва и у нас по „Нова телевизия", а продуцент е Oldschool.

В предаването шоуто се задават лични въпроси на участниците. Преди това те са преминали през тест с детектор на лъжата, наречен „полиграф". Голямата награда е 200 000 лв. Тя се печели срещу верни отговори на 21 въпроса.

Въпросите често са толкова лични, че шокират зрителя. Наскоро водещият на предаването Витомир Саръиванов попита една от участничките: „Вярно ли е, че мъжът ти Божидар е гледал как правиш секс с любовницата ти Илиана?", а друга дали е пожелавала смъртта на майка си...

„Цената на истината"е като изповедалня и чистилище за участниците, но българинът не е научен да показва емоция", казва водещият Витомир Саръиванов.

За истината в „Цената на истината" и за мотивите, които подтикват хората да споделят съкровени тайни Светослава Кузманова разговаря с него:

Водещият на едно предаване е неговото лице. Как ти се подготви преди да застанеш пред камерата на „Цената на истината"?

Имах възможност да гледам няколко различни издания и в различните страни са подходили по различен начин спрямо собствената си аудитория. За мен добрият пример беше американският водещ Марк Уолбърг, който по стечение на обстоятелствата беше водил "Temptation island" - тяхното „Островът на изкушението" (бел. авт. През 2007 г. Витомир Саръиванов също води първия сезон на българското издание на „Островът на изкушението"). Така че доста неща се опитах да видя от него, които са положителни. Но те са наблегнали изцяло на това, че предаването по формат е game show. Ние правим нещо съвсем различно - акцентуваме на разговорите и е много повече talk show, отколкото game show.

Т. е. искаш да кажеш, че това не е просто един формат, който автоматично се налага във всяка една страна, а ние можем да го поприспособим малко, да го побългарим в добрия смисъл на думата....

Да. Има формати, които разрешават, и формати, които не разрешават по никакъв начин да се пипат. Пример: „Стани богат" е така направен и хората, които държат правата, искат да бъде навсякъде по света да бъде секунда по секунда, минутка по минутка едно и също това, което виждаш. При други като „Сделка или не" беше много отворено като формат - всеки може да прави каквото иска, но важното е да запазва основата. С „Цената на истината" е абсолютно същото - може да правиш промени и да нагласяш спрямо собствената си аудитория.

Позволява ли импровизация от страна на водещия?

Разбира се. Това му е хубавото на това предаване - имаш възможност едновременно да водиш разговор не само с един човек, който седи срещу теб, а и с други хора, които винаги са различни. Те може да са еднакви като персонаж - майка, баща, брат, сестра, но в тях живее отделен човек. И ти трябва да се съобразяваш с всеки един, да се опиташ да го разбираш, да влизаш в тона му, да го провокираш и да изкараш някакви емоции, което прави поведението на един водещ достатъчно сложно в това предаване.

Всъщност кое беше първото нещо, което те грабна, когато гледа предаването, реализирано вече в други държави?

Това е чисто нов формат. Той е много пресен и достатъчно различен от всичко, което се е правило до сега - до сега са били предлагани пари за знания, пари за смелост, но никой никога не е предлагал пари за честност и искреност. Това е една нова крачка в предизвикателството към човека и към собствения му характер. Задаваш си въпроси: „Има ли нещо, което да не може да се продаде за пари?" и „Наистина ли парите са най-важното нещо в този момент?" и по всичко личи, че категоричният отговор е „Да".

След като гледа предаването в другите страни остана ли с убеждението, че участниците говорят истината и че предаването постига целта си?

Аз не знам дали конкретната цел на хората, които са правили предаването в различните страни, е точно тази - дали някой ще каже непременно истината или не. Целта е доста по-голяма и по-сериозна. И тя е да се видят едни нормални, истински и човешки истории, които показват до какво ниво е стигнало конкретното общество, какви хора живеят в него и какви неща се случват там. В друг тип предавания никога не можеш да бъдеш сигурен в искреността на хората, които си поканил и които ти казват някакви неща.

Някои са по-добри актьори, а други по-лоши....

Да. Тук фактите излизат абсолютно ясни и категорични. Невъзможно е публиката да си каже: „Да, да. Този какво ми говори, това не е реално". Няма такъв момент. Той е минал през детектора на лъжата и той е отчел, че това е истина. И край. И тогава вече усещанията у хората са съвсем различни. В по-голямата си част хората приемат първосигнално тези истории и казват: „Това не може да е истина!", защото е много лесно да го отречеш. Много по-лесно е да кажеш за нещо: „Това не е истина", обръщаш си гърба и заминаваш, отколкото да го погледнеш и да трябва да го преосмислиш и да разбереш какво точно се случва....

Обаче знаеш, че в България се получиха такива коментари. Веднага се появиха хора, които казаха: „Не, не е възможно дъщеря да обвинява майка си по телевизията и да казва, че е желаела нейната смърт"....

А защо не е възможно? Някой обяснява ли? Не. Има само краен негативизъм и отрицание. Това е толкова типична българска черта. Аз не се сещам за нещо, което да е било ново и в България хората да са казали: „Ей, много е хубаво! Браво!". Крайно време е хората да преосмислят собственото си мислене, собственото си поведение и да престанем да бъдем „против", а да се опитаме да бъдем по някакъв начин в нещо „за". По същия начин разликата между нашето предаване и предаването в останалите страни е, че нашите участници са може би едни от хората, които са с най-малки реакции, най-малко емоции. Вътре в студиото нито самият участник, който говори, нито неговите най-близки хора имат тези емоции, които ние виждаме в другите страни.

Защо? Защото българинът се стъписва или....

Не. Не защото се стъписва, а защото ние сме такъв тип народ, който е обучаван да не показва емоция. В никакъв случай хората не бива да разбират, че на тебе ти е гадно. В никакъв случай ти не трябва да казваш и да коментираш нещата, които не ти харесват. Ако сега пред нас имаше 100 души и аз им погледна лицата, веднага ще ти кажа кой е българинът. На нас ни е написано на физиономиите и това е ужасно.

Защо мислиш, че участниците се появяват на малкия екран? Дали стимулът са парите, защото е нормално във всяка телевизионна игра и във всяко едно състезание да има парична награда или част от тези хора смятат, че биха се отървали от проблемите си или този, който ги тормози, би престанал да го прави, ако го види цяла България и така да се засрами?

Различни са доводите, но в общи линии най-сериозният мотив, разбира се, са парите. Това никой не може да го отрече. От друга страна има хора, които идвайки още на кастинга казват: „Не. Аз не съм за парите. Аз просто искам да дойда, защото цял живот се опитвам да убедя моите роднини, че нещо се е случило по един начин, но те ни ми вярват. Сега като мина през детектора на лъжата те най-сетне ще го разберат". Има други, които казват: „Не мога да живея повече в тази лъжа. 10 години го лъжа. Дойде ми до гуша. Наистина не мога повече". Хората използват нашето предаване като изповедалня, като един вид чистилище. Фактите показват, че 99% от хората, които са минали през предаването, след това имат много по-добри отношения с най-близките си хора, отколкото преди това. Колкото и интересно и невероятно да звучи донякъде това! Не е имало случай, в който някой да дойде и да каже: „Вие ми съсипахте семейството. Вие ми развалихте отношенията". Не! Напротив. Ние се чуваме с всички и имаме достатъчно добри отношения с всеки един от участниците ни и знаем какво се случва с тях.

Забрави, че си водещ и журналист. Кажи ми като човек коя история най-много те впечатли. Те са доста всъщност....

Някои от историите са по-трудни и по-тежки не толкова за разбиране, а за съпреживяване. Когато си вътре в студиото всичко минава през теб. Имал съм случаи, в които след края на предаването наистина ми е било много тежко, защото съм се натоварил ужасно емоционално.

Усещаш ли често, че героите на предаването се опитват да те излъжат преди още на екрана да светне надпис „Лъжа" или „Истина"? Можеш ли само по реакцията му да разбереш, че той се опитва да каже нещо невярно?

Те много-много не смеят по време на предаването да лъжат, защото все пак знаят, че една лъжа слага край на участието им. Имали сме много такива случаи по време на кастинга. Имали сме случаи, в които идват хора и ни разправят небивалици само и само да ни впечатлят и да решим, че те стават за предаването. Имали сме други, които доукрасяват историите - тя е била малка историйка, но той във въображението си я прави много по-интересна, за да се стигне до там, че ние да го харесаме. Има и трети, които до такава степен са повтаряли една и съща лъжа, че те са повярвали в нея и почти са убедени в това, че ни казва истината.

Мислиш ли, че има някакъв общ въпрос, на който изгарят участниците? Къде грешат?

В по-голямата част от случаите участниците разказват собствения си живот и това, което им се е случило и в един момент се стига до един обобщаващ въпрос, който е генерален и отговорът е ясен на всички други хора с изключение на останалите.

Там ли е издънката?

Обикновено да. Давам пример: едно момиче, което е имало ужасно детство. Майката и бащата са се разделили. Майката е била пияница, бащата я е биел и за нея това е голяма травма още в детството. Тя започва да компенсира липсата на любов в семейството с непрестанни сексуални връзки с някакви възрастни мъже, търсейки в тях бащата. Започва да използва наркотици и върви по наклонената плоскост. В един момент среща едно момче, влюбва се в него и започват да живеят заедно. Тя го обича и се опитва да му помага. Той обаче също е наркоман и тя иска да го спаси от тази негова зависимост, но е толкова объркана, че не знае как точно да му помогне. Той започва да взима заеми и да затъва, да затъва.... Залагат апартаменти дори. Тя през цялото време се опитва да го измъкне от това тресавище, но не успява и е с ясното съзнание, че тя жертва живота си заради момче и насреща не получава нищо. Какъв беше въпросът, на който тя излъга: „Чувстваш ли се нещастна?". Тя каза: „Не". Е, според теб чувства ли се нещастна тая жена, след като ти разказах всичко това?! И може ли да каже, че не се чувства нещастна, а че се чувства щастлива при положение, че то няма едно нещо, за което да кажеш, че тя е била щастлива в живота си!! Не говорим за момента, за преди пет седмици, за преди пет години. Целият й живот е серия от ужасни събития.

Смяташ ли, че някой ще вземе голямата награда от 200 000 и съответно ще отговори абсолютно честно на всички въпроси?

Чакам го с нетърпение този човек. Понякога се опитвам да мисля вместо участниците и на моменти дори да им подсказвам по някакъв начин, заявявайки им собственото си мнение, защото е хубаво да чуеш някой друг какво мисли за това какво се случва и да си дадеш сметка. Ама те понякога не ме слушат изобщо. И какво повече да направя?! Аз искам да взимат пари, защото това е смисълът.

Всъщност тези хора за какво искат да похарчат парите си от наградата? Имат ли някаква обща мечта? Например да казват: „Ще започна живота си наново".

Това е клише, което нищо не означава.

Но хората го изричат.

Да, защото не знаят какво да кажат. Много по-достойно е да дойдеш и да кажеш: „Трябва ми нов хладилник", колкото и да изглежда дребнаво това. Имахме например момиче, което дойде и каза: „Аз искам да си сложа импланти. Трябват ми 10 000 лв.".

Тя си има цел.

Има си цел. Изпълнява си я. Това беше след въпрос за 5000 лв. и аз й казах: „Спечели 5000 лв. Искаш ли да се откажеш или ще продължиш?". Тя каза: „5000 не ми стигат". И така стана разговорът. Всеки си има някакви различни стимули в тоя живот.