Писмо – Никола Вапцаров
Писмо – Никола Вапцаров / netinfo

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                 с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                по Филипините,
по едрите звезди
               над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                     полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
        в доброто
                  и в човека,
в романтиката,
              в празните
                        копнежи?
Ти помниш ли как
               някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
             Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
         и молеха пощада.

А бяхме млади,
            бяхме толкоз млади!...
И после... после
               някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
         разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
        и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                  тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
               чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                 като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                 всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
           своя
              слепоочник.
То злобата в сърцето
                   трансформира
в една борба,
           която
                днес
                    клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
              над Фамагуста,
и радостта
         помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
                 припява
                        и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
          празните
              химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                      тъмен,
да, нашто
        ярко
           слънце
                ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
         опърли най-подире.
Не ще проклинам,
              няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                   ще се умира.
Но да умреш, когато
                  се отърсва
земята
     от отровната си
                   плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
           да, това е песен!

(Източник: litclub.com)