2019 година. България. Етническият мир не само че не е застрашен, точно обратното. Истанбулският джаз фестивал гостува в София. Редовните полети Варна - Истанбул са по няколко на ден. На някои ръководни постове в България има турци и това не ти пречи. Нито на теб, нито на мен. ДПС няма кой знае какви позиции. Никой не мисли за Ахмед Доган, с изключение на ретроспективните телевизионни програми. Турция може би ще стане член на ЕС и България е на път да подкрепи това.
2009 година. Всичко описано по-горе би могло да се случи и днес. Но не се случва. Защо? Защото обръщаш прекалено внимание и гледаш изтъркания филм "Обръчи от фирми". Ако за миг спреш да му обръщаш внимание, да вярваш, че е скандален, властен, касов, задължителен, всичко би придобило друг смисъл.
Много често си мисля за възхитителната фраза на Люсиен Гитри, който праща сина си да даде златен грош на един слепец. Когато синът се връща, Люсиен го пита: "Защо не се усмихна на бедния човек?" Синът отговаря: "Нали е сляп, защо да се усмихвам?" А Люсиен изрича смразяващото: "Ами ако е мним сляп?"
Мнозина смятат, че Доган е най-умният български политик. Мнозина да вярват, че ако няма Доган, няма етнически мир. Че трябва да гласуват за Доган, за да имат работа, да печелят проекти, да съществуват. Може и така да е.
Но ако грешат?
Ами ако той е мним умен политик? Ако е мним пазител на етническия мир? Ако ДПС може и без него? Ако етническият мир може и без него? Ако гласоподавелите му могат и без него?
А те могат. И все повече ще могат.
Понякога си мисля, че всеки трябва да прочете "Богатството на народите" на Адам Смит, тъй като там са отговорите на много от въпросите, които ни тормозят днес.
Смит разделя хората на такива, които правят нещо заради личен интерес, и други, които го правят от лакомия. Лакомията, както знаем, не е хубава работа. Тя прецаква нещата. Смит не вярвал в лакомията, но вярвал безрезервно в образованието.
Ако Доган правеше нещата от собствен интерес, а тези, които го слушат по залите, вярваха в силата на образованието, всичко щеше да бъде що-годе наред. Уви, Доган може би някога е правил нещата така, днес обаче е ръководен от лакомията. Което прецаква нещата. А пък и онези в залите не вярват в образованието, а вярват, че нещата стават "по втория начин". Това прецаква нещата, защото в един миг всичко рухва. И този миг се задава зад ъгъла, усеща се, на някакви си 30 секунди е от тях, опасно близо. Необразованият се обърква, фъфлещият започва да фъфли още повече. Губещият започва да твърди, че не губи, а печели, и... епизодът свършва.
Гледам с интерес клипчето с паметната реч на Доган, в която той разпръсква небивалици за власт, депутати и пари. Прекалено много внимание обръщаме на един епизод, който може и да няма никакво значение.
Такива филми трябва да се гледат веднъж. Тя и болката точно като любовта се усеща веднъж. Болката някой да ти каже, че има обръч от фирми. Болката да си помислиш, че си прецакан и живееш в прецакана държава. Усещаш я само веднъж. После разбираш, че не е точно така, че България е част от Европа, че в Европа се случват други неща, че те се случват и в България, въпреки обръчи и други фантасмагории, че лятното кинопредложение "Обръчите от фирми 2" няма да повтори успеха на първия по-популярен блокбастър "Обръчите от фирми 1". Защото вече е 2009 г. И нещата се променят.
Никога не съм се страхувал, че губя времето си, когато гледам смехотворни или трагически филми. Единствените, от които ме е страх, са скучните. И колкото и да не е за вярване, "Обръчите от фирми 2", тази компилация от вкусни изказвания на Доган, са просто скучни.
Това, че изказванията на Доган, част от "Обръчите от фирми 2", са в устата на всички, е заблуда, всяко чудо за три дни. Това, че някои продължават да се плашат от кортежа и сараите, е странно объркване. Няма да скрия, че разсъжденията му са чаровни, покрай тях дори бих обикнал деспотизма - казани са с такава страховита убеденост, че чак боли. Доган май разбира това. Май разбира, че времето свършва, властта не е вечна, и неговите хора пътуват в чужбина, виждат, че не всичко става по втория начин. Виждат, че могат и без него. Дори се справят по-добре.
Без да гадая, заровете показват точно това - времето свършва и идва друго, защото България вече влезе в някакви установени рамки и нито един Доган, нито който и да било не би могъл да я изкара от тях. Годините си минават, изборите стават европейски, наш специалитет ще бъде избирането на народни представители по европейски начин, което турците наричат избиране на народни представители по турски, ромите - по ромски, негрите - по негърски, далавераджиите - по далавераджийски, но ще станат малцинство. Защото няма друг начин. Единственият начин е европейският начин.
И това боли.
Мина онова време, в което някои политици в България контролираха събитията. Идват дните, в които европейските събития ще контролират политиците и измъкване няма.
Минаха дните, в които месото и вкусните десерти бяха в повече и идваха наготово. Днес, ако закъснееш за Брюксел, за теб остават кокалите. Независимо дали си Станишев, Костов, Борисов или Доган. Безвъзвратно отлетяха часовете на тупане в гърдите и твърдене, че от теб зависи нещо. Не, от теб не зависи нищо. Независимо дали си депутат или Доган. Вярно, можеш да откраднеш това-онова, но вече няма да е толкова лесно. Можеш да се правиш на важен, но когато попаднеш между Меркел, Саркози и Браун в Брюксел, трябва да свиеш перките, да се огледаш и после да загребеш в друга посока.
За съжаление европейското вино вече е отворено и трябва да се изпие. И то е точно вино - не е нито ракия, нито айран.
