Случаите на агресия се увеличават
Случаите на агресия се увеличават / снимкa: Sofia Photo Agency

Почти ежедневните случаи на насилие между млади хора или юноши вече не може да бъдат разглеждани просто като случайност или нещо, което е индивидуално свързано с конкретен профил и конкретен човек. Според училищния психолог Иван Игов и в двата случая – и във Варна, и в Перник, където бяха извършени зверските убийства, става въпрос повече за подмяната на ценностната ни система на обществото, отколкото за психически проблеми. По думите му случаите с агресия и агресивното поведение ще стават все повече и повече, ако не вземем мерки за това. Ето какво още каза Иван Игов:

 

От къде идва тази агресия в младото поколение, има ли някакъв определен профил на тези хора – проблеми от миналото ли има натрупани у тях? Как си обяснявате това нещо, което се случва?

 

Това вече започва да излиза извън рамките на конкретния проблем, той става обществен. Почти ежедневните случаи на насилие между млади хора или юноши, вече не можа да бъде разглеждан просто като случайност или нещо, което е индивидуално свързано с конкретен профил и конкретен човек. Спомням си, че някъде преди около пет години, в един разговор именно за образованието и за това, което се случва изобщо с нашите деца, аз направих една, за съжаление, сбъдваща се прогноза, че агресията и агресивното поведение, случаите с насилие ще стават все повече и повече, ако ние не вземем мерки за това. За съжаление, нищо такова не беше направено, дори напротив: мерките, които в момента се вземат не са възпитателни или изобщо не са мерки за справяне със ситуацията, а е по-скоро една допълнителна рецесия. Тези деца или юноши, за които говорим, са всъщност част от онова, това може да прозвучи малко грубо, загубено поколение, което ние отгледахме в годините на кризата по край себе си, прехвърляйки всички наши негативи върху тях.

 

От какво се поражда това насилие?

 

На мен ми е трудно да говоря индивидуално, аз съм сигурен, че във всяка една трагедия има, както проблеми на междуличностни отношения, така и проблемни хора. По принцип агресията е резултат от някакво натрупано вътрешно напрежение, както ние го наричаме - всяка агресия е резултат от едно състояние, наречено фрустрация. Когато човек не може да постигне целите, които си е поставил, независимо дали това е някаква конкретна цел или обща житейска, например този случай във Варна, момчето, което непременно е искало да бъде харесвано, гледал е на жените като на предмет или като нещо за употреба. Този модел се е изграждал през годините, но се е изграждал в рамките на едно общество, което е било толерантно да допуска такъв начин на разбиране и такива модели. Вероятно е имало много случаи, в които той или тези момчета, защото този случай в Перник се повтаря. Вероятно много хора са наблюдавали, виждали са какво се случва, но първо не са го разпознавали, след това липсва и механизмът как тези случаи на личностна промяна, защото това е едно изкривяване в ценностната система на хората. Аз в никакъв случай не искам да кажа, че тук има някакво психическо нарушение. Може и да има, по скоро става дума за изместване на ценностната система. Един много голям толеранс на нашето общество за тези изкривявания на ценностната система. Ние, сякаш повече и повече допускаме такива особености да не ни правят впечатление, а и няма механизъм, по който това да бъде съобщавано. Ето, пред мен е един доклад, който се нарича „За състоянието на децата в България”, правен от УНИЦЕФ и други неправителствени организации, който показва, че едва 12 процента от случаите на деца, попаднали е медицински учреждения, с явни белези на насилие, след това са били съобщавани. Процентът в училища е малко по-висок – към 30. Представете си колко много такива случаи са останали между другото. За съжаление, този толеранс към грубостта, насилието, нестандартното поведение, е толкова голям, че ние не забелязваме и по улицата, когато тези неща се случват. Ето, например в „Националната природо-математическа гимназия, където работя, имаме един случай, двама близнаци се отглеждат от родители, които имат явен физически проблем. Много хора и институции са ги виждали, представят си в каква обстановка живеят, но няма никакъв механизъм тези деца да бъдат изведени от там. И дори да бъдат изведени къде ще бъдат настанени? Вижте колко много въпроси има, по които ние не можем да си отговорим.

 

Добре, училището не е ли един от тези механизми, чрез които децата трябва да бъдат изведени, да бъде изкарана тази агресия или поне тя да бъде забелязана в тези хора?

 

Абсолютно вярно, точно така е. Начинът за справяне с агресивното поведение е съставяне на алтернативи. Ако трябва да довърша този модел, който започнах, когато един разумен човек е в състояние на фрустрация, той не действа с агресия, а той се опитва да намери друго решение, да намери алтернатива. Едно дете трябва да бъде научено на това. В нашето училище нито учителите ни се подготвени, нито учебното съдържание е такова, че дава възможност децата да бъдат учени на конкретни умения. Нашето училище почти няма предмети, които да развиват комуникативността на децата, умението за взимане на решения, има зачатъци на здравно възпитание, никакво семейно планиране или кариерно развитие. Всички тези неща не намаляват фрустрацията на децата в училище, а напротив усилват я. Така че моделите, които са привнесени от семейството след това се засилват в училището. Безхаберието на хората, дори и на родителите около тях, води до ето това, което се случва сега.

 

Добре, доста мрачна картинка чертаете.

 

Аз започнах с това, че преди пет години правихме едни такива мрачни прогнози, вашите колеги по същия начин казаха, че изглеждат много мрачни, за съжаление се сбъдват. Има, разбира се, решения и тези решения трябва да се търсят и да бъдат взети максимално бързо. Най-напред трябва да се усъвършенства работата със семейството. Това е отговорността на Агенцията за работа с децата и за защита правата на децата , както и на образователното министерство. За съжаление, виждаме точно обратната реакция – Министерството на образованието в безсилието си да се справи, сега в момента е публикувало един изключително репресивен закон, който в никакъв случай няма да намали фрустрацията на децата с тези наказания, които са предвидени, а ще ги засили. Алтернативните модели за това е да се работи за развитие на ценностите на децата, самите деца да бъдат поставени в ситуации, в които те да имат думата по отношение на структуриране на училището, на управлението. Знам че тези неща звучат много общо и неясни. От половин година ръководя един проект, който е на дружеството на психолозите в България и се финансира от УНИЦЕФ, който се нарича „Училище без насилие”. Ние се опитваме да адаптираме за България успешно един модел, който е приет в целия свят. Този модел включва децата от най-ранна възраст сами да определят правилата и решенията, а учителите да ги напътстват и да бъдат техни партньори в този процес. Резултатите в тези седем или осем училища наистина са обнадеждаващи, стига някой да ги види. Това са различни методи на възпитание, което е отказ от насилие или по скоро дисциплиниране под формата на ангажиране с проблемите. В тези модели се виждат и деца, които наистина имат проблеми с ценностите, имат проблеми в семейството. Това дава възможност тези деца да бъдат насочени към специалисти. През последните години в училището не се не се направи нищо нито за възпитателната работа, нито за психологическото обслужване на децата. Липсата на такива специалисти в училище, въвеждането на делегираните бюджети, който доведе училището до едно изравняване до мизерия, всички тези специалисти, които могат да се грижат за децата, не просто няма да влязат в училище, а напротив – и тези, които ги има ще си тръгнат много скоро, ако вече не са били изгонени.