Престоят в Париж на полковник Муамар Кадафи имаше поне едно педагогично предимство - да напомни на французите, че 250 милиони араби или сродни на тях народи (кюрди, бербери, нубийци) живеят извън демократичния свят. Поради което ужасните атентати в Алжир на 11 декември подчертават, че в този регион конфликтите често се решават със средствата на войната.
В този регион на света с интересна география и история, ако изключим болезнения ливански опит, никой държавен глава от т.нар. "арабски свят" не е демократично избран. Армията навсякъде е пълновластна освен когато е озаптена от някой религиозен водач. Но и тогава армията не е далеч, защото го защитава.
Либия е по-скоро карикатура, отколкото изключение. Каквито и да са кръвопролитните му деяния, полковникът е твърде блед пример за тиранин в сравнение с покойните Саддам Хюсеин и Хафез Асад. И наистина, независимо от харизмата, аурата и титлите на държавните им глави или близостта ни с тях, тези режими твърде рядко са правови държави, макар и да е отбелязан известен напредък в Мароко, Алжир или Йордания.
Държавните глави управляват в продължение на десетилетия, а след това предават властта на свой близък (често пъти на син). Публичните свободи не са гарантирани - нито свободата на словото, нито свободата на вероизповедание и на лично мнение, нито сексуалните свободи. Съдебната институция никога не е свободна, затворниците са подложени на сурово отношение, като често са подлагани на изтезания. Вероотстъпничеството, приемането на друга вяра и атеизма са престъпления, както и хомосексуалността. Равенството между половете почти никога не е утвърдено.
Корупцията парализира икономическия растеж, който се стабилизира единствено от огромните петролни ресурси. Индексите на човешкото развитие често са потресаващи, както разкри това Програмата на ООН за развитие в началото на десетилетието по инициатива на арабски автори. Училищната посещаемост е недостатъчна, равнището на бедност е високо, а положението на жените изобщо не е за завиждане. Имиграцията се инструментализира и при необходимост колективно се прогонва, както се е случвало в Либия. А като се има предвид петролната рента, причина за насилията не е бедността. Причина са законите в тези държави, произволът и присвояването на богатствата.
Воюващите срещу тези режими ислямисти никога не са успявали да ги свалят въпреки ужасни войни като в Алжир. Би могло да се допусне, че ислямизмът се е провалил. Това би означавало да се забрави, че победата на държавите е постигната благодарение на уговорени с религиозните лица компромиси. Армията запазва превес в държавите (Египет, Сирия и Алжир от десетилетия живеят под обсада), но пълновластен господар е твърдолинейният вариант на исляма. Въпросният "шериат" управлява Арабския полуостров. Навсякъде учебните програми се пишат от не особено просветени религиозни дейци, които освен това подлагат жените на кодекса на личния статут (освен в Тунис и 
отскоро в Мароко), а политическите, социалните и културните поведения се диктуват от традицията. Единствени изключения са понякога Магребът и Ливан. Ислямизмът цари, но не управлява. На това се дължи заминаването на религиозните малцинства, чието оттегляне и посрещане малко или много поема Западът. Освен християните в Ирак, за които неотдавна спомена външният министър Кушнер, ливанските християни са намалели наполовина и има вероятност след еврейските малцинства сега и две трети от християните в региона да са напуснали страните си.
Второто последствие е ислямският радикализъм, който днес е с лика на Ал Кайда или на революционния шиизъм, които постоянно "покачват мизата". Най-радикалният ислямизъм се отдава на сляпо насилие посредством хиляди млади хора, готови на самоубийство по липса на бъдеще. Държавите вече не се бият с местен враг, а с глобален като в Алжир. Смразени от идеята за съпътстващи щети, които понасят (атентатите в Лондон и Мадрид), европейските страни поверяват на арабските държави задачата да ги защитават от "ислямската хидра", с което пост фактум превръщат 11 септември 2001 г. в печална благодат за непопулярни режими.
Тъй като народите рядко гласуват, а когато го правят, поставят ислямистите начело (като в палестинските територии), Европа се осланя на тези режими, макар че така се постига смесване между народно отчаяние и салафистки гняв.
Кой се интересува от либийския народ? Не се ли смята, че "арабите" (стар колониален тропизъм) могат да бъдат управлявани само със сила? Ако демокрацията е осъдена на провал ("Вижте Ирак!", отеква ехото), каква европейска политика да се води? Според привържениците на тезата, че водеща трябва да е сигурността, тези авторитарни държави трябва да се борят с ислямизма (и африканската имиграция) в очакване на по-добри дни. Според демократите трябва да се запази контакт с прозападно настроените елити, същевременно осъзнавайки, че последователите им са малцинство. Според бизнесмените трябва да се даде приоритет на огромните петролни и финансови ресурси. Според Южна Европа (Група 5+5) трябва да се обединят усилията в политиката на сигурността.
Започната след войната от 1967 г., "арабската политика" на Франция трябваше да направи така, че да се забравят израелският съюз и алжирската война. Медният месец с арабските режими бе най-развит с Мароко на Хасан Втори и Ирак на Саддам Хюсеин. Остаряла ли е тази политика? Нищо не показва да е така. Франция иска да остане предпочитания събеседник на арабските страни. Тя изгуби позициите си в Ирак, но отново завързва близки отношения с Либия. В Мароко конкуренция са й американците, но там тя напълно подкрепя отварянето на режима, а същевременно се сближава с Алжир.
Преди три века Монтескьо възхвали международната търговия, виждайки в нея единственото средство за умиротворяване на отношенията между нациите. Може ли "Средиземноморският съюз" да бъде духовният придатък на политика, насочена към търговията и сигурността?
Ситуацията в арабския свят е толкова сериозна, че всяка нова перспектива трябва да се вземе под внимание. След като решението на израелско-палестинския конфликт изглежда зависи от Америка, трябва ли да й се даде и монополът на отношенията с арабските държавни глави? Тъй като абсолютната власт покварява абсолютно, не е лесно да се разговаря с психотични държавни глави (правата на човека, какво е това?), особено за една мекушава Европа, която мечтае целият свят да е добър като скандинавските страни. Като прегради срещу ислямски тероризъм, който толкова дълго са подхранвали, тези режими, а още повече народите им, не могат да бъдат изоставени. Франция и ЕС трябва да помислят за това, след като си заминат лимузините и се слегне вдигнатият от бомбите прах. До следващия път. (БТА)
отскоро в Мароко), а политическите, социалните и културните поведения се диктуват от традицията. Единствени изключения са понякога Магребът и Ливан. Ислямизмът цари, но не управлява. На това се дължи заминаването на религиозните малцинства, чието оттегляне и посрещане малко или много поема Западът. Освен християните в Ирак, за които неотдавна спомена външният министър Кушнер, ливанските християни са намалели наполовина и има вероятност след еврейските малцинства сега и две трети от християните в региона да са напуснали страните си.
Второто последствие е ислямският радикализъм, който днес е с лика на Ал Кайда или на революционния шиизъм, които постоянно "покачват мизата". Най-радикалният ислямизъм се отдава на сляпо насилие посредством хиляди млади хора, готови на самоубийство по липса на бъдеще. Държавите вече не се бият с местен враг, а с глобален като в Алжир. Смразени от идеята за съпътстващи щети, които понасят (атентатите в Лондон и Мадрид), европейските страни поверяват на арабските държави задачата да ги защитават от "ислямската хидра", с което пост фактум превръщат 11 септември 2001 г. в печална благодат за непопулярни режими.
Тъй като народите рядко гласуват, а когато го правят, поставят ислямистите начело (като в палестинските територии), Европа се осланя на тези режими, макар че така се постига смесване между народно отчаяние и салафистки гняв.
Кой се интересува от либийския народ? Не се ли смята, че "арабите" (стар колониален тропизъм) могат да бъдат управлявани само със сила? Ако демокрацията е осъдена на провал ("Вижте Ирак!", отеква ехото), каква европейска политика да се води? Според привържениците на тезата, че водеща трябва да е сигурността, тези авторитарни държави трябва да се борят с ислямизма (и африканската имиграция) в очакване на по-добри дни. Според демократите трябва да се запази контакт с прозападно настроените елити, същевременно осъзнавайки, че последователите им са малцинство. Според бизнесмените трябва да се даде приоритет на огромните петролни и финансови ресурси. Според Южна Европа (Група 5+5) трябва да се обединят усилията в политиката на сигурността.
Започната след войната от 1967 г., "арабската политика" на Франция трябваше да направи така, че да се забравят израелският съюз и алжирската война. Медният месец с арабските режими бе най-развит с Мароко на Хасан Втори и Ирак на Саддам Хюсеин. Остаряла ли е тази политика? Нищо не показва да е така. Франция иска да остане предпочитания събеседник на арабските страни. Тя изгуби позициите си в Ирак, но отново завързва близки отношения с Либия. В Мароко конкуренция са й американците, но там тя напълно подкрепя отварянето на режима, а същевременно се сближава с Алжир.
Преди три века Монтескьо възхвали международната търговия, виждайки в нея единственото средство за умиротворяване на отношенията между нациите. Може ли "Средиземноморският съюз" да бъде духовният придатък на политика, насочена към търговията и сигурността?
Ситуацията в арабския свят е толкова сериозна, че всяка нова перспектива трябва да се вземе под внимание. След като решението на израелско-палестинския конфликт изглежда зависи от Америка, трябва ли да й се даде и монополът на отношенията с арабските държавни глави? Тъй като абсолютната власт покварява абсолютно, не е лесно да се разговаря с психотични държавни глави (правата на човека, какво е това?), особено за една мекушава Европа, която мечтае целият свят да е добър като скандинавските страни. Като прегради срещу ислямски тероризъм, който толкова дълго са подхранвали, тези режими, а още повече народите им, не могат да бъдат изоставени. Франция и ЕС трябва да помислят за това, след като си заминат лимузините и се слегне вдигнатият от бомбите прах. До следващия път. (БТА)
