Искам да ви разкажа една история. Тя няма да изобилства от остроумни трафарети, тарикатски препратки или подмятания, все похвати, които правят повествованието много по-читаемо, будещо разнопосочни чувства и галят егото на човек от нашия занаят, прекарал вече доста години в него. Ще е простичка и много ясна.
Преди дни писахме и говорихме за шестгодишния Радослав Дойчев от Бургас. През 2013, предколедно, родителите на детенцето чули кошмарните думи „агресивен рак на меките тъкани". Празниците станали невъзможни, а животът им се превърнал в Ад. Двадесет и две химиотерапии. Две лъчелечения и две операции на главата. Всичко това довело Радо до състояние на полужива детска фигурка. С наполовина изрязан череп и силно засегнат мозък. Зловещият тумор го удрял още по-силно и по-силно, с някаква сатанинска наслада, докато най-сетне парализирал едната му страна.
В момента той и неговите майка Румяна и татко Мирослав са в университетска клиника в Памплона, Испания. Там им дават надежда, че детето може да се позакрепи и да се върне в България, донякъде адекватно и със слаба усмивка на лицето. Парите са много за семейството, което е минало през каквито и от когото се сетите заеми, за да стигне дотук. Но са по-малко от 50 000 евро. Те отчаяно молят за помощ. Но, това може би вече го знаете.
След като днес разказахме за Радко в ефир, в края на работния ден в редакцията дойде вярна слушателка и приятелка на Дарик. Госпожа Анастасия е обикновена българска пенсионерка. Тя живее в „Меден рудник". Предполагам, че дава своите пари за лекарства, отопление и някаква храна. Последно е работила на пристанището, но уверявам ви, не прекарва с повече от 250-270 лева на месец. Никога не сме я питали колко са, аз и моите колеги мислим, че би било гнусно.
Госпожа Анастасия П. категорично и с нетърпящ възражение тон ни забрани да оповестяваме нейното име и това, което прави. Пиша това с ясното съзнание, че ако разбере, че се е разчуло, ще ни възненавиди. Защото очите й бяха достатъчно красноречиви по въпроса. Не искам това да стане, но много бих желал да го прочетете. Тя изобщо не е в час с интернет и няма как да го види.
Госпожа Анастасия ни остави 100 лева от своята пенсия, които да преведем по сметката за лечение. И още 10. За таксата на банковия превод. Знаела за това изискване и искала всичко да бъде точно. На раздяла ни пожела Весела Коледа, Щастлива Нова година и всичко, което си пожелават християните, които няма да се видят между и след тези празници. На раздяла аз и моите колеги плачехме със сълзи. Тръгнахме си в мълчание.
А в главата ми кънтеше онова, от мускетаря Портос. „Истинската доброта идва от сухите очи и горещото сърце".
