Това твърди един от най- добрите специалисти по Нова история на България, професорът по история от Великотърновския университет и виден казанлъчанин и родолюбец Петко Ст. Петков, в интервю за Дарик, дадено в навечерието на Деня на българската независимост- 22 ри септември.
Проф. Петко Ст. Петков, е катеоричен, че "ако всеки си намери мястото, българската независимост няма да е 200 годишен блян, а постижима цел", както и че "днес имаме интерес от стабилна и модерна Турция".
Проф. Петков, прочете ли вярно българинът актът на своята независимост и защо и днес продължаваме да твърдим, че сме зависим народ?
Никъде по света няма напълно независими държави и преди 100 години, а особено днес. Защото независимостта, за която говорим и годишнина от която честваме, не е абстрактна и обща, а е много конкретна. Преди 108 години българската държава по инициатива на своите първи ръководители - княз и правителство, обявява независимостта си от Османската империя, към която е била във васални отношения и според Санстефанския, и по Берлинския договор. В този смисъл е безсмислено и наивно да се твърди, че България става независима държава изобщо чрез формалното отхвърляне сюзеренитета на султана през 1908 г. Степента на реална независимост на една държава от останалите зависи от много условия и фактори. В началото на ХХ в. сред първите от тях са икономическата и военната мощ. В този смисъл чрез акта на обявяване на независимостта си от Османската империя на 22.09.1908 (н.ст. 5.10.1908 г.) България не променя съществено нито икономическата си мощ, нито военната си сила. Това е политически акт, целящ постигане на равенство в международен план с другите независими европейски държави и в същото време реализация на един възрожденски идеал.
Защо днес мнозина твърдят, че сме зависими, е очевидно. И в икономическо, и във военно, и в технологично и пр. отношение ние сме зависими от външни за страната ни фактори. Най-неприятното е, че формалната ни държавна независимост, прокламирана и в сегашната Конституция, често е поставяна под въпрос и не би било пресилено, ако признаем, че според повечето българи днешната българска държава и политически не е независима. На пръв поглед се създава тревожното впечатление, че сме се отклонили съществено от степента на независимост, прокламирана през 1908 г., но всъщност това заключение е пресилено. По-сериозният анализ показва, както вече изтъкнах, че и тогава България не е напълно независима, а предвид на сложните задачи, които се устремява да постигне скоро след признаването на независимостта - най-вече пълното национално обединение - става още по-зависима. Това е така и е известно защо - българската държава не води сама националноосвободителните и обединителни войни срещу Турция, а организира Балкански съюз, при договарянето на който се допускат груби и скъпо струващи в бъдеще грешки. В „голямата война" - европейска и първа световна, България сама избира (по-скоро тогавашните й управници) единият от двата големи съюза от държави и губи войната. Цената на тази катастрофа изплащаме и до днес. След 1919 г. България е фактически много по-зависима, отколкото преди 1908 г., след 1944 г. още повече, същото е и след 1989 г. Така че днес не можем да очакваме нашата страна да е абсолютно независима, можем обаче да изискваме от тези, които избираме да ни управляват, да водят умерена и балансирана политика в унисон с интересите на повечето българи. А те са същите като тези, които прокламира в Манифеста си от 22 септември 1908 г. Фердинанд І: „Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ...".
Доколко националният ни суверенитет се припокрива с независимостта на един народ и кое от двете да искаме да отстояват политиците ни?
От доста време споделям предимно със студентите си вредите от една езикова неточност при определянето на българската сигурност. По модното увлечение да се включват в съвременния ни речник директно чужди заемки още в началото на 90-те години на миналия век се заговори за „национална сигурност" по американския пример „National Security". И понеже словосъчетанието „държавна сигурност" у нас тогава беше натоварено емоционално негативно, никой не се замисли, че в нашия случай нация и държава не са синоними, както в американския (или както напр. език и народ у нас през ХІХ в.), и тази неточност продължи да се прилага. Да, правилно е да се говори за „държавна сигурност" и отделно за „национални интереси", които, дори само географски и етнографски, имат по-широк обхват. В този смисъл въпросът ви придобива по-друг смисъл. За „национален суверенитет", т.е. политическо и културно самоуправление в границите на една държава българите се борят от ХІХ в., частично са постигали тази цел чрез протодържавата Българска екзархия (1870-1878 г.), която легитимно обхваща почти всички български земи, може да се разширява териториално чрез допитвания и е сигурна основа на бъдещата самостоятелна държава България чрез полученото международно признание на Цариградската конференция 1876 г. Но пълен, а особено международно признат „национален суверенитет" в последните 150 години не е постиган. Следователно тази стратегическа цел от ХІХ век все още не е осъществена, тя остава част от лелеяния национален идеал на българите. Докато „независимостта на един народ" и по-конкретно на държавата му е нещо по-различно, зависещо от много фактори и обстоятелства, но и от желанието и волята на същия този народ да се бори и отстоява независимостта си. Затова според мен тази цел е по-актуална и е постижима, но в голяма степен зависи от натиска върху политиците, от взискателността към тях, от това дали наистина има активно гражданско общество. С други думи казано, ако наистина повечето българи днес се самоопределят като зависими и несвободни (нещо, което аз не мога да твърдя, защото трудно се мери обективно), то едва ли ще постигнат и удържат независимостта на държавата си.
Какъв е актуалният прочит на акта по обявяването на нашата независимост в днешно време? Блян ли е независима и свободна България?
Не съм сигурен каква част от днешните българи са чели и познават Манифеста на Фердинанд І, с който е обявена независимостта преди 108 години, макар той да е многократно публикуван и достъпен за широката аудитория. Знае се, че е написан от министър-председателя Александър Малинов - един мъдър и отговорен български държавник - по пътя от Русе към Търново на 22 септември. Текстът е кратък, но много съдържателен и макар да е в тон с дипломатическата мяра, носи доста ясни послания. Наистина някои от тях и днес звучат актуално и си струва да бъдат припомнени.
Осъзнавайки много добре, че с обявяването на независимостта и поредното нарушение от страна на българите на Берлинския договор (след Съединението от 1885 г.) ще се отвори поредна криза в международните отношения, авторът на манифеста предварително се опитва да благоразположи балканските държави, наречени „добрите ни съседи" и освободителката Русия за това, че са помогнали на „юначните българи" да сломят „робските вериги" и България да бъде отново свободна. Следва признание, забележете, на целия 30-годишен период на държавно строителство и модернизация, вкл. и на свършеното от първия български княз Александър І, за да стане България „достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи". Вярна е и констатацията, че към 1908 г. българската държава е „фактически независима" и това е заявено и категорично, и дипломатично, без да обижда формалния сюзерен султана. И тук следва висшият дипломатически пилотаж, демонстриран от Ал. Малинов. България (разбирай българското държавно ръководство) е наясно с истинските цели на промяната, осъществена в Турция през юли 1908 г., пресилено наричана „младотурска революция". Тя заплашва да „замрази" надеждите на българското мнозинство в Македония и Южна Тракия за придобиване на реална автономия, както предвижда чл. 23 от Берлинския договор, и да предложи отдавна отречения и от българите, и от историята Отомански конституционализъм и псевдолиберализация като тактически изход от дългата криза, (все едно с аналгин да лекуваш пневмония). Тъй като новото положение в Цариград силно и негативно засяга българските национални интереси, а новите власти демонстративно показват уязвително и унизително отношение към България като реално васална провинция, каквато тя не е отдавна, деликатният премиер слага в устата на монарха приемливото предложение към младотурците: - ние ви желаем успех в „политическото възраждане на Турция" и за да си партнираме още по-добре като съседи, обявяваме, че от днес, 22 септември 1908 г. вече сме напълно равноправни, сиреч отстраняваме отдавна ръждясалите вериги, /в текста неслучайно „узи") на зависимостта от сюзерена, спъващи и българския просперитет, но и добрите перспективи за благотворно съседско сътрудничество между две фактически независими държави. Разбира се, основание за проявената смелост в тази историческа декларация, освен реалното самочувствие на фактически независима България, дават и проведените разговори и постигнатите договорености между Фердинанд І и управляващите в Австро-Унгария, които насърчават българите първи да нарушат Берлинския договор, за да го направи и Виена по силата на прецедента, но с обещанието за подкрепа в предстоящите сложни преговори по уреждане и признаване на българската независимост.
И тъй като аналогиите между минали исторически събития и настоящето никога не са директни, ето какъв би могъл да бъде съвременният прочит на историческата дързост и отговорност, проявени от правителството на България през 1908 г. И ние днес имаме интерес от стабилна и модерна Турция и независимо от това какви явни или тайни планове имат нейните управници, трябва да поддържаме добри съседски отношения при взаимно зачитане на интересите на двете страни. И още - всяко посегателство върху българската държавна сигурност и национални интереси (а такива имаме все още) трябва да получава подобаващ отговор и контрадействие. Знам, ще възразят скептиците - „Лесно е да се каже, но как да се изпълни?" С умение, такт и воля, с умна и балансирана международна политика, но и с истинско родолюбие и широка нарочно търсена и доброволно дадена обществена подкрепа - това е отговорът на Историята, така са осъществени големите успехи на България - Съединението, Независимостта, връщането на Южна Добруджа. Това, че много е загубено, не означава, че нищо не може и не трябва да се прави. Безумно и срамно е само да се вайкаме по медии и социални мрежи колко сме несамостоятелни, колко сме зависими от великите сили, сякаш те са били по-милостиви към нас през 1878, 1885, 1908, 1919 и т.н. Колко енергия се хаби напразно всеки ден в омерзителните нихилистични „войни" между чуждофили и чуждофоби, вместо всеки да потърси и намери мястото си и с личния си принос в работа, образование, семейно възпитание, да помогне за така необходимото ни свестяване и самоуважение. Такъв е моят отговор на историк и гражданин, тогава независима и свободна България няма да е само двестагодишен блян, а конкретна и постижима държавна и народна цел.
Какво ни трябва днес: нов Фердинанд или ново робство?
Преди тринадесет години публикувах монографично изследване, с което показах, че преобладаващите предпочитания в българското общество преди и след създаването на новата българска държава са към конституционната монархия. Такъв тип държавно устройство и управление предвижда и първата ни Конституция, приета в Търново през 1879 г. Склонността на българите тогава да приемат дори някои прояви на авторитарно управление като необходимо условие за провежданата трудна и скъпа модернизация или като „цена" за осъществяването на важни държавни и национални цели също е констатирана. Но в днешното ни общество въпросът монархия или република никак не е актуален, макар на някои да им се привижда, че такъв е етикетът на авторитарните прояви и мераци на неколцина държавни мъже от началото на 90-те години досега. Нов Фердинанд днес нито е възможен, нито е обществено желан (тук трябва ясно да се подчертае, че Фердинанд І само се възползва от това, което самите българи му предложиха наготово - корона и трон с охолна издръжка; основен закон, позволяващ авторитарно и практически безотговорно за монарха управление, скрито зад формална демократичност; показно седемгодишно управление - открит урок от Стефан Стамболов). И това не е само мое мнение, а исторически факт - та нали преди няколко години бяхме „на една ръка разстояние" до управленската реализация на пряк Фердинандов наследник, но в условията на парламентарна република, (тук не става дума за това дали сегашният тип управление е най-подходящ с оглед реалните културни условия и остри социални проблеми в българското общество).
Темата, по която говорим, засяга „народното ни мнение", (както казваше Левски), постигането на реално обществено едииномислие и единодействие по най-важните въпроси на деня без ничие индивидуално или групово обезличаване и без политическо унифициране, а основният въпрос отдавна е „КАК?", а не „Кой". Уви, отговорът на този въпрос не може да бъде даден от един член на общността, дори да е оракул, академик или любимец-2016, но от този отговор, който не можем до безкрай да отлагаме, зависи дали българите са готови да приемат „ново робство"...
Честит празник на държавната ни независимост 22 септември!
