Аз съм Валентин Михов. Футболът - това е 40 години от моя живот. Станах футболист случайно, бях хорист отначало. На една репетиция отидох и чистачката ме излъга, че нямаме репетиция и отидох на тренировка. Тръгна цялата школа на ЦСКА, след това бях ръководител, футболист на всички етапи в нашия футбол. Издигнаха ме за президент на Футболния съюз, отидох шеговито на този конгрес, те взеха, че ме избраха. Каквото съм искал, съм го постигнал сам, без никого зад гърба. Живея с позитивизъм, с оптимизъм, аз съм голям оптимист. Много наивен, много добродушен, много добронамерен. Просто на всеки вярвам на 100% до доказване на противното. Може би не е много хубаво за мен, но...
Обичам да създавам настроение, обичам да правя изненади. Правил съм какво ли не. Пея, примерно на цесекарите песен за ЦСКА, на левскарите - за Левски. Пял съм и във ВИП ресторанта на английския парламент, където ме гледаха малко като извънземен, защото после разбрах, че никой не е пял дотогава. Позволих си го, тъй като рожден ден имаше министърът на спорта. Без адреналин не мога да живея, мога да кажа, че съм човек, който се е наживял.
Друго, което е весело и ме кара да се усмихвам, е, когато в един и същи ден ми се обадиха двамата вождове на България - президентът и министър-председателят. Обажда ми се министър-председателят и казва: "Вальо, целият министерски съвет единодушно гласува да получиш орден "Стара планина", обаче трябва да ми се извиниш пред цяла България... Помниш ли колко си ме ритал, като играехме?". А аз му казвам: "Ритал съм те, но видя ли какъв стана?".
Защо влизам ли? Защото очаквам нещо. Нещо, което не знам. Ще се опитам да бъда стойностен Съквартирант, който да допринесе с нещичко поне, да помогне на някого, да го доизгради, защото влизам със собствена мисия да направя някой шампион, да го издигна, да бъда зад него, да го съветвам. Влизам с оптимизъм и както си вляза, така ще си изляза, може би още по-голям оптимист.
