Големият български поет, публицист и общественик Евтим Евтимов почина днес, съобщават от издателство "Захарий Стоянов". Българската литература загуби изумителен талант - изкусен майстор на интимната лирика.
Евтим Евтимов е роден е на 28 октомври 1933 година в Петрич. През 1952 г. завършва Института за начални учители в родния си град. Работи като учител 10 години.
През 1951 г. във вестник "Пиринско дело" се отпечатва първото му стихотворение. От 1953 г. сътрудничи активно на периодичния печат. Работи като програмен ръководител на радиото в Петрич през 1955-1958 и 1960-1962 г.
Секретар е на градското читалище от 1962 до 1965 г. След това е завеждащ отдел "Поезия" и директор на издателство "Народна младеж" (до 1984 г.)
Едновременно с това до 1975 г. е заместник главен редактор на списание "Пламък". От 1984 до 1988 г. е главен редактор на вестник "Литературен фронт". От 1989 до 1991 г. е главен редактор на списание "Родолюбие".
Евтим Евтимов е един от най-популярните български поети, един от най-обичаните, търсени автори. Той посвети едни от първите си стихове на България.
В любовната лирика следва традициите на Яворов и Дебелянов. Написа вдъхновени стихове за българската природа. Невъзможно е да се обхване огромният творчески диапазон на поета. Съавтор е на композитора Тончо Русев в повече от 100 песни.
Сред златните му песни са „Високо" и „Протегнах две ръце да те прегърна" на ФСБ, „Горчиво вино" и „Ти си любовта" на Веселин Маринов, „Ако ти си отидеш за миг" на „Импулс", „Грешница на любовта" на Лили Иванова, „Обич за обич" и десетки други.
Поклонението ще бъде на 10 юни от 11:00 ч. във фоайето на Народния театър "Иван Вазов".
В памет на големия български поет:
И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО
Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.
Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.
Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че животът пак е чист,
макар понякога да правим грешки.
Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.
И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.
