Иван Вазов безспорно е колосът на българската литература, олицетворяващ цялото величие на България. Заслужил с цената на много труд прозвището Патриарх на българската литература, тай се превръща в духовен баща на нацията, във водач на всички българи.
С всепризнатия си талант на поет и разказвач, Иван Вазов заслужено застава начело на цяла плеяда бележити българи, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията ни.Той завещава на поколенията мащабно по обем творчество, увековечаващо тъгите и радостите на нашата страна, събиращо жертвите на българските герои и мъките на българските майки.
Роден е през 1850 година в задбалканското градче Сопот. Строгата патриархална атмосфера, която цари в дома му, изгражда неговия характер.
По настояване на своя баща през 1870 година Вазов е принуден да замине за Румъния при чичо си, за да овладее търговския занаят. Далеч от своя дом, младият Вазов остава верен на литературата, посвещавайки времето си на четене и изучаване на румънски език. Успява да избяга в Браила, където прекарва известно време сред българските хъшове. Престоят му сред тези родолюбци, принудени да живеят извън страната ни, бележи създаването на значимата повест „Немили-недраги".
През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело - учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки - „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България". Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885).
Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика - „Под игото".
Вазов умира през 1921 година, завещал на нацията ни безценните си творби, които и днес ни изпълват с гордост.
