- Светът е голям и надежда дебне отвсякъде...
Възрастна дама, работила дълги години като фотограф, казва, че действителността ни не е за снимане. За пътя от фотографското студио до тротоара на скъпа улица, за трудните избори или липсата на избор и какво е десетки гълъби да са ти верни другари. Утре можете да я видите, покрита с красиви птици, и да се запитате каква е историята й.
Гълъбите, казват, били символ на надеждата и мира... Когато на Бъдни вечер нямаш една троха на масата, на Коледа тихо, с огромен срам в душата сядаш на плочките на скъпа улица и слагаш паничка пред себе си. И ти остава единствено да намериш надеждата....или тя да те намери.
Така преди две години на Коледа Величка сяда на „Витошка", за да я намерят десетки гълъби, а след това ден след ден да си подаряват взаимна надежда и мир.
След като дълги години е работила като фотограф, с починал от рак съпруг, с отнет от размирните времена подслон и със 157 лева пенсия 80-годишната Величка учи, че надеждата винаги е жива.
- Сега ще се разплача...точно на Коледа, на Бъдни вечер нямах нищо на масата и на Коледа излязох.
- Преди две години на Коледа дойдохте тук?
- Да. Преди това 12 години работих в Халите - на кофите за боклук. Сортирах кашоните.В началото много ме беше срам. После свикнах. Но тук ме е по-срам.
- А хората като минават добре ли се държат?
- Да. Защото аз не прося, не искам. Оставила съм кутийката - който иска, да ми пусне.
Така улицата се оказва и спасението, и ежедневната среща с верни приятели. А пътят до него през годините - нелек.
- Фотограф съм по професия. Работила съм цял живот, но с 157 лева пенсия не мога да живея. На 80 години съм. Едно време тук имаше толкова студиа, аз съм започнала в Киноцентъра - с цветни диапозитиви, с гумени ботуши, с гумена престилка. После работих в Родина.
- Какво се случи след това?
- Като се пенсионирах, плащат данък и работех частно. Имахме къща в Лозенец, през 1992 година направихме в нея заведение. Вътре обаче се събираха дебелите вратове, стреляха, чупеха всичко и се наложи да я продадем следващата година. После внесохме парите в банка, тя се оказа пирамида. И всичко изгоря.
- Какво обичахте да снимате?
- Най-вече сватби.
- Ако сега можете да снимате, каква снимка бихте направили?
- Много лоши картинки виждам тук, много. Много беден народ станахме,...а това не е за снимане.
От две години Величка идва всяка сутрин на нейното си място, посрещана отдалеч от гълъбите. И всеки ден носи и вода и метла, за да измие „своите си плочки" на скъпата улица преди да си тръгне. И да се върне на другия ден.
- Как се сприятелихте с гълъбите?
- Те бяха 4-5. Аз носех по една две филийки и те станаха над 100.
- Нямахте пари, но носехте храна на гълъбите?
- Благодарение на хората, които ми дават, има и за мен, и за тях. Обикновено като ми дават и казват да има и за гълъбите. Купуваме житото на един пазар в събота, защото е по-евтино и им нося до два килограма жито и по два хляба.
- Всеки ден?
- Всеки Божи ден.
- Знаете ли казват, че животните познават добрите хора?
- Това го знам. Свещениците ми го казаха. Оттук минават много свещеници и те ми казаха, че гълъбите ходят при добрите хора.
- А сутрин като идвате...
- Оттук ме виждат и идват при мен и с мен идват дотук. Вчера една жена се спря и ме пита: Не се ли страхувате, че ще ми извадят очите? Викам: Не, човек може да ми извади очите, но гълъб - не. Животните са по-добри от хората....
Усмихва се и прегръща гълъбите, за които казват, че били символ на мира и надеждата...
Ако имате желание да помогнете, можете да се свържете с репортера на Дарик Деа Манолова на тел. 0887 682 934
