27 декември: В Константинопол тържествено е осветена църквата „Света София”

537 г. в присъствието на император Юстиниан I тържествено е осветена новата църква „Света София” в Константинопол. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София” е превърната в джамия. След разпадането на Османската империя правителството на Турция секуларизира сградата през 1934 г. и от следващата година тя функционира като музей.

Първата черква на мястото на днешната „Света София” е осветена на 15 февруари 360 г. от император Констанций II и по онова време е известна като Голямата църква. След завършването й, тя става патриаршеска катедрала на Константинопол, като дотогава тази функция е изпълнявана от разположената в съседство църква „Света Ирина”.

Първата църква обаче е опожарена по време на бунтовете в Константинопол, които започват след като императрица Елия Евдоксия прогонва от града патриарх Йоан Златоуст на 20 юни 404 г. и го заточва на Кавказ в арменския град Кукуз.

Втората черква е разрушена по време на потушаването от Юстиниан I на въстанието Ника през 532 г. Бунтовете започват, след като през 531 г. няколко души са арестувани за убийство при сблъсъци между партиите на сините и зелените след надбягвания с колесници на константинополския Хиподрум. Арестуваните са осъдени на обесване и повечето от тях са екзекутирани.

На 13 януари 532 г. на Хиподрума отново се провеждат надбягвания в присъствието на императора, към края на които обединените привърженици на зелените и сините нападат намиращия се в съседство императорски дворец с викове „Ника!” Тълпите обсаждат двореца в продължение на няколко дни, а започналият пожар разрушава патриаршеската катедрала „Света София” и църквата „Света Ирина”.

Още през 532 г. започва строежът на новата църква, която има нова архитектура. За главни архитекти са избрани Исидор от Милет и Антимий от Трал, известни по онова време теоретици в архитектурата и математиката. Императорът им поставя амбициозната задача да бъде създаден най-големия и велик храм в историята. За целта не са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от пет години под контрола на самия Юстиниан.

Използвани са ценни материали от територията на цялата империя. Цялата вътрешност на църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Много от мраморните колони са докарани от стари езически храмове от антични градове в Мала Азия. Строежът й обаче изпразва имперската хазна.

При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!”, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим. В продължение на почти 1000 години „Св. София” (до построяването на Севилската катедрала през 1520 г.), е най-голямата черква в света. Днес все още е четвъртата по площ в света със своята 55-метрова височина и площ от 7400 кв.м.

След нашествието на кръстоносците през 1204 г. църквата е плячкосана и много ценни предмети с религиозно и историческо значение са унищожени или откраднати. Разбити са златните и сребърни обкови на иконостаса и на вратите, а самият храм е поруган.

1845 г. в щата Джорджия е използван за първи път етера като анестезиологично средство при комплицирано раждане. Всъщност доктор Крофърд Лонг използва етер при хирургическа операция още през 1842 г. Той обаче публикува своите резултати чак през 1849 г., когато ползата от етера в хирургията вече е добре известна на лекарите.

За по-важна се счита демонстрацията на употреба на етер, направена от зъболекаря Уилям Томас Грийн Мортън през 1846 г. Той прави опити първо върху животни, а после и върху себе си. На 30 септември 1846 г. му се представя идеална възможност да го изпробва и върху пациент. Ебън Фрост влиза в Мортъновия кабинет с непоносим зъбобол и е готов да опита всичко, което би облекчило болката му при неизбежното вадене. Мортън използва етер и изважда зъба. Когато идва на себе си, Фрост заявява, че не е изпитал никаква болка.

Въпреки че на операцията е имало очевидец, а на другия ден за нея е съобщено и във вестниците, тя не привлича широко внимание. Явно е необходима по-красноречива демонстрация. Ето защо Мортън помолва д-р Джон Уорън, старши хирург в Масачузетската главна болница в Бостън, да му позволи да покаже нагледно пред група медици своя метод за обезболяване. Д-р Уорън се съгласява и в болницата е насрочена демонстрация.

Така на 16 октомври пред значителна аудитория от лекари и студенти по медицина Мортън обезболява с етер подлежащия на операция пациент Гилбърт Абът; след това д-р Уорън изважда тумор от врата му. Упойката се оказва напълно ефикасна и демонстрацията се радва на огромен успех.

Няколко дни след като Абът е опериран, Мортън и Джаксън подават молба за патент. Получават го още на следващия месец, но това не пречи да избухнат противоречия. Цената на съдебните дела около въпроса чия е заслугата скоро превишава средствата, които Мортън е получил за откритието си. Отчаян и обеднял, той умира в Ню Йорк в 1868 г., ненавършил 49 години.

1872 г. турски заптиета обграждат Къкринското ханче и след кратка схватка залавят Васил Левски.

На 26 декември вечерта Васил Левски пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне на другия ден за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина Левски е придружаван от Никола Цветков и Христо Цонев-Латинеца. По това време турските власти предприемат масови арести, след Арабаконашкия обир, извършен на 22 септември с.г. от група революционни дейци начело с Димитър Общи. Задържани са голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села.

Действията на турските власти са улеснени от признанията, които прави Димитър Общи. Благодарение на тях властта тръгва и по следите на Васил Левски, който за да предотврати окончателното проваляне на революционната организация, се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере и запази архивите на организацията, след което да се прехвърли в Румъния.

От съществуващите писмени документи е известно, че по внушение на Васил Левски ханчето в с. Къкрина е наето от Ловчанския частен революционен комитет. За ханджия е определен Христо Цонев-Латинеца, местен човек, преселен в Ловеч и съратник на Васил Левски. Ханчето е включено в комитетската мрежа и тук намират подслон хора на Вътрешната революционна организация.

На 27 декември 1872 г. сутринта Левски е заловен в Къкринското ханче, заедно с двамата си придружители. Първоначално е отведен в Търново, а след това изправен пред специален съд в София. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на революционната организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и е обесен край София.

След обесването на Васил Левски придружителите му са освободени и се завръщат по домовете си в Ловеч. Ханчето е изоставено и не функционира. В края на 19 в. пожар унищожава порутената постройка и остават само основите й.

На 5 юни 1924 г. в Ловеч е създаден Комитет за възобновяване на къщата-паметник на Васил Левски в с. Къкрина. Ханчето е открито на 10 май 1931 г. в присъствието на множество граждани, войскови подразделения и официални лица. Осветено е от Браницкия епископ Максим.

1895 г. Алфред Бернхард Нобел подписва завещанието си. Той дарява огромното си състояние за учредяване на фондация, която раздава Нобеловите награди.

До смъртта си шведският изследовател получава 355 патента за свои изобретения. Сред тях е и динамитът. Шокиран от пораженията, които това изобретение е причинило и може да прави и в бъдеще, Нобел решава да бъдат наградени хората, които служат хуманно на човечеството. Така той взима решение да остави наследството си на великите умове по света и подписва завещанието си в Шведско-норвежкия клуб в Париж.

Алфред Нобел се разпорежда всяка година парите да бъдат разделяни на пет равни части за отличия в областите физика, химия, медицина, литература и награда за принос в опазването на мира. В завещанието си той нарежда: „Наследството ми да послужи за създаване на организация. Лихвите от нейния капитал да бъдат дарявани на онези личности, които през миналите години са дали постижения на човечеството, които са значими за неговото развитие”. Заедно с тях лауреатите получават и Нобелов медал.

Нобеловата награда за мир се дава в Осло, а всички останали призове се връчват лично от шведския крал в Стокхолм.

1936 г. е извършен първият полет на съветския тежък бомбардировач Пе-8. Това е единственият бомбардировач от подобен тип, с който разполагат съветските Военно-въздушни сии по време на Втората световна война.

През 1934 г. в конструкторското бюро на Туполев е сформирана специализирана бригада, на която е поставена задача да разработи тежък височинен бомбардировач. Според изискванията той трябва да е с четири двигателя, таванът на полета му да е около 10 000 м, скоростта - 400 км/ч и да достига 4000 км с бомбов товар от 2000 кг, като на къси разстояния този товар трябва да достига до 5 тона. Работното означение на бомбардировача е АНТ-42 (АНТ - Андрей Николаевич Туполев), а предвиденото от военните при приемането му на въоръжение - ТБ-7.

Бригадата е оглавена от В. Петляков, а един от конструкторите с най-голям принос в създаването на новата машина е Йосиф Незвал. По идея на Туполев е решено новият бомбардировач, да префигурира остарелия ТБ-3, но на практика се получава съвсем нова машина, в която са използвани последните новости от самолетостроенето, както и нови, оригинални решения.

Първият прототип на АНТ-42 излита на 27 декември 1936 г., пилотиран от един от най-известните тогава съветски летци М. Громов. Машината е с двигатели АМ-34ФЗН (1200 к. с.) и без включването на централния компресор, самолетът не показва някакви по-особени данни, но с включването му достига височина над 10 000 м и скорост от 403 км/ч, което не е по силите на нито един изтребител по това време.

През 1938 г. излита и вторият прототип, т.нар. АНТ-42-дубльор, при който са отстранени забелязаните недостатъци при първия. Той е по-тежък с 635 кг от първия, а количеството на вземаното гориво е увеличено с 500 л. Този самолет е приет за еталон на серийните машини, като е препоръчано премахването на петия двигател с централния компресор, заради прекомерното усложняване на конструкцията, и поставянето на индивидуални компресори на всеки двигател.

През 1940 г. започва серийното производство на бомбардировача, като двигателите му са сменени с по-новите АМ-35А. Производството е организирано в авиозавод № 124 в Казан, но върви с изключително бавни темпове. Причините са, от една страна, променените приоритети и виждания на съветското главно командване за въздушната война, а от друга - недостига на материали и двигатели.

Самолетът се произвежда в периода 1940-1944 г., като официалното му обозначение до 1942 г. е ТБ-7, а след гибелта на главният му конструктор В. Петляков през същата година, на бомбардировача е присвоено обозначението Пе-8. Общо с прототипите са произведени 93 самолета.

1945 г. създадена е Световната банка. Международната финансова организация осигурява подпомагащи заеми на развиващите се страни за капиталови програми. По закон всички нейни решения трябва да бъдат ръководени от ангажимента за спомагане на чуждите инвестиции, международната търговия и подпомагане на капиталовото инвестиране.

Световната банка е една от петте институции, създадени на Бретънуудската конференция през 1944 г. Международният валутен фонд, свързана с нея институция, е втората. Делегати от много страни присъстват на Бретънуудската конференция, като най-влиятелни са САЩ и Великобритания, които доминират в преговорите.

Днес тя е собственост на повече от 180 държави членки, чиито виждания и интереси са представени в Управителния съвет и базирания във Вашингтон съвет на директорите. Държавите членки са акционерите, които имат властта да взимат решения в Световната банка.

1945 г. Корея е разделена на Северна Корея и Южна Корея. По предложение на СССР ка Втората световна война територията бива разделена по 38-мия паралел на две зони - северна и южна, заети съответно от съветски и американски войски, способствали за капитулацията на Япония на Корейския полуостров. Войната, която скоро избухва, не успява да разреши проблемите.

В следствие на неразбирателствата между двете страни се създават и две отделни корейски правителства с различна идеологическа насоченост, всяко от които претендира да бъде единственото легитимно. От началото на войната през 1945 г. до нейния край хиляди семейства биват разделени. Откакто през 1953 г. е сложен край на войната, една демилитаризирана зона, пълна с мини, и до днес разделя страната на две.

Корейската народнодемократична република е основана през 1948 г. Начело на новата държава КНДР застава Ким Ир Сен, издигнал се на власт след участие в множество антияпонски марксистки групировки по времето на Втората световна война. Той установява комунистическо правителство от съветски тип, а скоро след това са положени и основите на стабилна планова икономика.

Историята на Южна Корея официално на 15 август 1948 г., когато Сънгман Рий обявява в Сеул създаването й. Последвалата история на Южна Корея е белязана с редуващи се периоди на демократично и автократично управление. Гражданските правителства традиционно са номерирани от Първата република на Сънгман Рий до съвременната Шеста република, с която страната постепенно се стабилизира в либералната демокрация.

1946 г. създадена е „Дирекция „Въздушни съобщения”. Това е единственият граждански авиопревозвач в страната в периода от декември 1946 до август 1949 г.

След Първата световна война, съгласно клаузите на Ньойския мирен договор, България трябва да разруши военната си авиация, но получава разрешение да притежава цивилна авиация. След вандалския акт на разрушаване с няколко ремонтирани самолета в периода 1919-1920 г. се превозва пощата между София, Русе, Варна, Пловдив, Горна Оряховица и Бургас.

Към Министерството на железниците, пощите и телеграфите се открива „Отделение за въздухоплаване”, което с царски указ №40 от 15 юли 1924 г. се преобразува в „Дирекция на въздухоплаването”. Преоборудваните военновременни самолети превозват от 1 до 4 пътници. Закупените за нуждата на Дирекцията 17 нови самолета превозват предимно поща и след неуспешни опити да се открият редовни въздушни пътнически линии, тази идея е изоставена.

Създаденото с договор от 1926 г. смесено българо-германско дружество за авиотраспорт Бунавад обслужва линията София-Русе-Варна с два самолета през 1927 и 1928 г. Но тази дейност е прекратена поради неизпълнение от българската държава на договорните условия с партньора. До Втората световна война над територията на България са организирани въздушни линии на Ер Франс, Аерофлот, Дойче луфтханза и полският ЛОТ.

На 27 декември 1946 г. се приема Постановление на Министерски съвет №8, с което се създава „Дирекция „Въздушни съобщения” (ДВС). Това е ново начало на гражданското въздухоплаване. С постановление от 11 март 1947 г. на ДВС се предават три броя военно-десантни тримоторни самолета Junkers Ju 52/3m „Сова”, два Не-111 „Ястреб”, два двумоторни учебно-тренировъчни „Фоке-Вулф 58”, 13 Физлер-Щорх Fi 156 „Дрозд”, 14 FW-56 „Гълъб”. Това са самолети закупени и използвани от Въздушните на Н.В. войски.

Първи главен директор на „Дирекция „Въздушни съобщения” е пилотът полковник Борис Ганев от военната авиация на СССР. На 29 юни 1947 г. на летище Враждебна министър-председателят Георги Димитров открива първата гражданска въздушна линия София-Бургас.

1978 г. в Испания се установява демокрация след 40-годишна диктатура на генерал Франциско Франко. Съвременното кралство Испания е наследник на Хабсбургска Испания, която обединява няколко дотогава отделни кралства през 1500 г.; държавната форма на конституционна монархия е според испанската конституция от 1812 г., а съвременната демократична конституция е приета през 1978 г.

Без да има строга идеология Франко търси помощ от националсиндикалистите и католическата църква. Неговата коалиционна управляваща партия „Национално движение” е толкова разнородна, че дори трудно може да се категоризира като партия. Главната черта на испанската държава по това време е кооперативизмът - режим, в който се набляга повече на реда и стабилността, отколкото на точна политическа визия.

По време на диктатурата са забранени всички организации на политически опоненти, от комунисти и анархисти до либерални демократи и каталонски или баски националисти. Единственият легален профсъюз е правителственият Синдикато Вертикал. Всички културни дейности стават обект на цензура и много са забранени.

Още през 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия, но не определя монарх. Този жест е направен най-вече за успокоение на монархическите фракции в партията. Въпреки че се е провъзгласил за монархист, Франко не иска да стане крал, затова оставя трона празен, като става всъщност регент. След смъртта му през 1975 г. монархията в Испания е възстановена и страната приема демокрацията. Според завещанието на Франко принц Хуан Карлос I от Бурбонската династия става крал.

През октомври 1977 г. назначеният от краля министър-председател Адолфо Суарес събира на едно място политици, партии и търговски съюзи и се сключва споразумението „Монклоа”, което определя как да се осъществи преходът от диктатура към демокрация. Легализирани са всички партии, разпусната е партията „Национално движение” (Испанска фаланга), разработен е закон за политическа реформа, провеждат се парламентарни избори за нови Кортеси.

В резултат на това първо демократично споразумение на 6 декември 1978 г. с референдум е одобрена новата конституция на Испания, според която Испания е конституционна монархия и предоставя автономия на всичките си провинции. През март 1979 г. се провеждат първите общи демократични избори след ерата на Франко.

На 23 февруари 1981 г. е извършен опит за държавен преврат от страна на военните. Въоръжени офицери от Гуардия Сивил, водени от генерал Антонио Техеро, нахлуват в парламента и прекъсват заседанието на Конгреса на депутатите точно в момента на избиране на Леополдо Калво Сотело за министър-председател.

Критичната ситуация продължава 18 часа, но се проваля след намесата на крал Хуан Карлос, който прави телевизионно обръщение в подкрепа на законността и демократично избраното правителство.

На парламентарните избори от октомври 1982 г. лявоцентристката социалдемократическа Испанска социалистическа работническа партия начело с Фелипе Гонсалес издига лозунга „За промяна” и печели убедително. В продължение на почти 14 години начело на страната са нейни правителства. През този период се утвърждава демокрацията и Испания става член на НАТО (1982) и Европейската общност (1986), което дава нов тласък на икономиката.

1979 г. Съветският съюз завзема властта в Афганистан, след като президентът Хафизула Амин е убит при организиран в страната военен преврат. На 24 декември челни части от разузнавателни и инженерни подразделения на съветската 40-а армия навлизат в Афганистан.

Ситуацията в Афганистан коренно се променя с Априлската революция от 1978 г., когато промарксистката Народнодемократична партия на Афганистан (НДПА) идва на власт чрез преврат. Новото ръководство на НДПА заявява програмни намерения за пълна модернизация на патриархалното афганистанско общество - промишленост, армия, образование, здравеопазване. Ако се изпълнят, Афганистан може да претендира за самостоятелна роля в региона.

След година - на 15 март 1979 г., избухва антиправителствено въстание в западния град Херат. На 14 септември с.г. е извършен поредният държавен преврат, при който е убит президентът Тараки. Дестабилизацията в Афганистан се увеличава лавинообразно. На 5 декември двете страни сключват договор, като Хафизула Амин отправя покана в Афганистан да навлязат съветски войски с превантивна цел. Окончателното решение за изпращане на военен контингент в Афганистан е взето на 12 декември от Политбюро на ЦК на КПСС.

На 27 декември съветското правителство дава ход на секретната операция „Щорм-333” за държавен преврат в Афганистан. Тя започва с щурм на отряд от Група „А” (повече известна като спецчаст „Алфа”) на КГБ срещу президентския дворец „Тадж Бек” в югозападните покрайнини на Кабул. Решението за щурма е взето от ръководителя на КГБ Юрий Андропов далеч преди навлизането на съветските войски в Афганистан. Формален предлог е недоказаното обвинение, че Хафизула Амин е агент на ЦРУ, въпреки че именно той настоява за идването на съветските войски.

Конкретният план за щурма е изработен от военните, но ръководството на атаката се осъществява от полковника от КГБ Григорий Бояринов, участник и във Втората световна война. Челните участниците в щурма от спецназ са разделени на две групи: „Гръм” (24 души) и „Зенит” (30 офицери от специалния резерв на КГБ). В „Щурм” участва и отделна парашутна рота от 80 души.

Нападателите са облечени в униформи на афганистанската армия, без военни отличителни знаци, но с бяла превръзка на ръкава. На тези 650 души е възложено да се справят с охрана от 2500 афганистански войници, включително зенитен полк, вкопани танкове и лично предани гвардейци на Амин.

По една случайност по обед същия ден нищо не подозиращият президент Амин дава прием по случай годежа на една от трите си дъщери, на който присъстват най-близките му лица: съратници, министри и членове на Политбюро със своите семейства. Неочаквано в самия разгар на пиршеството Амин и мнозина гости се почувстват зле. Те губят ориентация като пияни, наляга ги непреодолима сънливост. Почти едновременно хората започват да губят съзнание и да падат. Амин също става неконтактен.

Началникът на охраната веднага разбира, че става дума за отравяне, арестува готвачите и изпраща продуктите за експертиза. И двамата готвачи са съветски граждани, като един от тях на име Мамоджон, узбек по националност, изпълнява задача от КГБ да сложи в супата отровни билки.

Веднага известяват Централната военна болница и поликлиниката на съветското посолство, за да извикат съветски лекари, тъй като не се доверяват на своите. Лекарите не са уведомени за спецоперацията и веднага добросъвестно се заемат с Хафизула Амин - инжекции, промиване на стомаха, капки. С натровените гости се занимават афганистански лекари. След оказване на първа медицинска помощ те са изведени от двореца и изпратени в болници или вкъщи.

Наближава времето за атаката в 19.30 ч. местно време. Афганистанците обаче вече предусещат приготовленията на своите „съюзници”, строяват на плаца войниците си и започват да им раздават оръжие и патрони. Боят е неизбежен - с две картечници и автомати десетина бойци от „мюсюлманския батальон” покосяват над 200 „братя по оръжие”. След стрелбата цялата охрана на двореца е вдигната по тревога и операция „Щурм” започва четвърт час по-рано.

В хода на щурма на „Тадж Бек”, продължил около 40 минути, загиват Хафизула Амин (ранен от граната и доубит с автомат), двама от синове му на 5 и 11 години, както и внуче-пеленаче от дъщеря му. Над 1700 души са взети в плен. Отделни огнища в района се съпротивляват и през следващия ден, като накрая афганистанците се измъкват в околните планини.

2007 г. при самоубийствен атентат е ранена Беназир Бхуто, която по-късно умира от раните си. Атентатът бе осъден почти веднага от официалните власти в САЩ, Великобритания и Русия. Президентът Мушараф свика веднага извънредно заседание на правителството.

Бхуто била откарана в местната болница и подложена на операция, след като е била тежко ранена при експлозията в град Равалпинди. Тя била простреляна с два куршума - във врата и в гърдите - непосредствено преди взрива.

Бхуто е избрана за премиер за първи път през 1988 г., а през 1990 г. е свалена от власт от тогавашния президент заради обвинения в корупция. Тя взема властта отново през 1993 г., когато нейният приемник Наваз Шариф е принуден да се оттегли заради спор с президента. През 1996 г. Бхуто е уволнена от поста министър-председател и Шариф отново стана премиер.

През 1999 г. Беназир Бхуто и съпругът й Асиф Али Зардари са осъдени на по пет години затвор и глоба от 8,6 млн. долара по обвинения във взимане на подкупи от швейцарска компания, наета за борба с измами в митниците. По-висша съдебна инстанция отхвърля присъдата заради политически мотиви.

Бхуто, която назначава съпруга си за министър на инвестициите през периода 1993-1996 г., е в чужбина по време на произнасяне на присъдата и решава да не се връща в Пакистан.

През 2006 г. Беназир Бхуто се присъедини към Съюза за възстановяване на демокрацията заедно със своя основен противник Наваз Шариф, но двамата имаха противоречия относно отношенията с президента Первез Мушараф. Бхуто реши, че е по-добре да се преговаря с Мушараф, докато Шариф отказа каквито и да било договорки с генерала.

Бхуто се завърна в Пакистан през октомври 2007 г. след осем години доброволно изгнание, след като Мушараф, с когото тя преговаря за преход към демокрация с гражданско управление, й осигури защита от съдебно преследване по старите дела за корупция. При завръщането й, докато се придвижва с автомобил в Карачи, атентатор самоубиец уби 139 нейни привърженици и членове на нейната охрана.