13 декември: Франсис Дрейк тръгва на второ околосветско плаване

1294 г. папа Целестин V абдикира от папството. Това е единственият случай на абдикация на папа в историята на католицизма. Роден като Пиетро Анджеларио той е избран за глава на католическата църква на 5 юли 1294 г.

Целестин V е италианец, роден близо до Изерния, Сицилианско кралство. Той постъпва в лоното на църквата, но вместо да се отдава на разкош и трупане на богатства, като повечето свещеници от онова време, се отдава на пост и става отшелник.

След смъртта на папа Николай IV, 12 кардинали се събират на конклав. В изборите има сблъсък на интереси, тъй като двете най-могъщи фамилии - Колона и Орсини, са с почти равни гласове и никой не се доближава до исканите две трети (в този случай 8 гласа) от гласовете.

След две години избори още няма решение кой да заеме папския трон. Повечето от кардиналите напускат конклава в Перуджа и се прибират в епархиите си. Така останалите шестима кардинали решават да изберат за папа монахът Пиедро Анджеларио, който не присъства на конклава. След това кардинал Колона отива в манастира на Анджеларио.

Новоизбраният папа обаче не желае да приеме избора и дори се опитва да избяга, склонява едва след преговори. На практика обаче изборът на отшелника Целестин V за папа е по-скоро компромис, за да се излезе от двегодишната патова ситуация.

Веднага след решението за избора му, Великият понтиф попада под властта на монарси и влиятелни духовници. Неговото управление продължава само пет месеца - той подава оставка от папския престол.

Умира две години по-късно, във Ферентино, а след смъртта си e канонизиран за светец.

Любопитно е, че според историческите документи не Целестин V е първият отказал се от престола папа. Първенството се приписва на Понтиан, избран за наследник на Свети Петър на 21 юли 230 г. По време на гоненията на християните при император Максимин Трак, св. Понтиан е заточен на остров Сардиния и осъден да работи в солните мини. Затова той се оттегля като папа на 28 септември 235 г., за да даде шанс за избор на нов. Свети Понтиан е убит мъченически през 236 г.

Папа Силверий, ръкоположен на 1 юни 536 г., пък е първият папа, който е насилствено свален от власт. През март 537 г., арестуван от византийците, той е заточен на остров Палмария, където остава затворник до смъртта си на 11 ноември 537 г. Подобна е съдбата, сполетяла и папа Мартин I, който е ръкоположен през юли 649 г. Той се противопоставя на византийския император, заради което став жертва на отвличане. Почива в Крим на 16 септември 656 г. и е последният папа, загинал мъченически.

1519 г. експедицията на Фернандо Магелан акостира на южноамериканския бряг (дн. Бразилия). След кратък престой в Тенерифе на 26 септември флотилията пристига в Кабо Верде, откъдето продължава за Бразилия. На 27 ноември е пресечен екваторът, а на 6 декември екипажът вижда бразилския бряг.

По онова време Бразилия е португалска територия и Магелан я заобикаля, за да акостира на 13 декември в близост до днешния Рио де Жанейро, където заварва приятелски настроени туземци. Флотът се запасява с провизии, но неблагоприятните атмосферни условия отлагат отплаването. Впоследствие екипажът се отправя на юг по източния бряг на Южна Америка и на 26 декември 1519 г. корабите достигат устието Ла Плата.

Магелан обаче не се доверява особено на откритията на Хуан Диас де Солис и около месец изследва Ла Плата в търсене на жадувания проток на запад. На 2 февруари 1520 г. флотилията вдига платна и продължава на юг, като през деня неотклонно следва извивките на брега, опасявайки се да не пропусне желания проток, а през нощта пуска котва.

1545 г. започва свиканият от папа Павел III Трентски събор, който е отговор на разрастването на Протестантството. Трентският събор е най-ярката проява на Контрареформацията.

Той се приема за XIX Вселенски събор в Римокатолическата църква и заседава в продължение на 18 години. Църковният събор е открит в Тридентиум и продължава с известни прекъсвания до 1547 г., след това през 1551-1552 г., 1562-1563 г. Мястото на провеждането му не е избрано случайно - то е във владение на германския император, но е достатъчно близо до Рим, за да може папата да влияе на събитията.

По това време Римокатолическата църква се възглавява от петима папи: Павел III, Юлий III, Марчело II, Павел IV и Пий IV.

Тридентският събор на Римокатолическата църква има предистория, която се свързва с разположението на враждуващите политически сили в Европа. Идеята за свикването му възниква още с избухването на Реформацията, но папите Лъв X (1513-1521) и Климент VII (1523-1534) се страхуват от това каква посока ще вземе, което води до решение да не го свикат. Самият папа Павел III получава короната, след като предварително дава обещание да го свика.

Трентският събор е считан най-важният в историята на Римокатолическата църква, като разграничава ясно религиозната теория и практика на католицизма от тези на протестантството. Съборът ясно формулира католическите доктрини за спасението, тайнствата и библейския канон и стандартизира богослужението в цялата църква, забранявайки местните вариации. Той засилва централизма в църквата и властта на епископите, подчинени единствено на папата. Съборът също подчертава нуждата от засилена религиозна и етична просвета в противовес на протестантската пропаганда.

Определението на доктрината на Контрареформацията става на събора, а поддръжниците на папството налагат волята си на католическите владетели, като Фердинанд I и Шарл IX, които желаят помирение с протестантите, както и на френски и испански епископи, противопоставили се на папските претенции.

1577 г. англичанинът Франсис Дрейк предприема второто околосветско плаване. Той е втори след Магелан и първият англичанин и капитан на кораб, обиколил земното кълбо по вода.

Дрейк се прочува през 1567-1568 г. като командир на кораб в ескадрата на братовчед си Джон Хокинс, който търгува с Америка, въпреки забраната на Испания. Хокинс и Дрейк са вероломно нападнати от испанците в пристанището Сан Хуан де Улуа и всичките им кораби (без два) са разрушени. При връщането си в Англия те искат обезщетение от английското правителство, но не го получават и решават да възстановят загубите с пиратски експедиции срещу испанския търговски флот.

През 1570, 1571 и 1572 г. Дрейк прави три пътувания до Карибските острови, като при третото превзема и ограбва испанския град Номбрес де Диос. Той се зарича следващия път неговият кораб да бъде първият английски, който ще преплава Тихия океан.

Дрейк предприема околосветското плаване с кораба „Златната кошута” и още четири по-малки по пътя на Магелан. През април 1578 г. пиратите достигат до бреговете на Южна Америка в района на Ла Плата и бавно се придвижват на юг. В края на юни, средата на зимата в южното полукълбо, те се установяват в залива Сан Хулиан, където близо 60 години по-рано зимува и Фернандо Магелан, като и Дрейк, подобно на великия си предшественик, потушава бунт на корабите си и привежда в изпълнение смъртни присъди. В средата на август пиратите продължават на юг, вече на три кораба (поради негодност да плава един от тях е запален и изгорен) и навлизат в Магелановия проток. След две седмици и половина флотилията излиза в Тихия океан и завива на север.

Скоро обаче се разразява силна буря, която завинаги разделя трите кораба. Единият от тях изчезва безследно, а другият след месец борба със стихиите се връща отново в Магелановия проток и благополучно достига Англия.

Дрейк на „Златната кошута” за тези два месеца е отнесен далеч на юг, като по този начин англичаните на 24 октомври 1578 г. откриват протока Дрейк, разделящ Америка от Антарктида.

След това корабът се насочва на север към Валпарайсо, където предварително е уговорена среща с останалите кораби. Въпреки че пиратските кораби не се явяват на уговорената среща, Дрейк разграбва Валпарайсо и завзема стоящия в пристанището испански кораб, натоварен с вино и злато.

Дрейк се убеждава, че останалите два кораба няма да се появят, и самостоятелно поема на север покрай западното, тихоокеанско крайбрежие на Южна Америка, като продължава да ограбва градовете по крайбрежието на Чили и Перу и да пленява нищо не подозиращите испански кораби, натоварени със стоки и скъпоценности.

Опасявайки се от морските бури и от испанска блокада на Магелановия проток, Дрейк решава да продължи на север покрай Западното крайбрежие на Централна и Северна Америка и да се завърне в Англия, като заобиколи от север Северна Америка.

Плавайки покрай западното крайбрежие, през юни 1579 г. англичаните достигат на север до днешно Сан Франсиско, но поради снеговалежи и бури корабите обръщат на юг и откриват подходящ за спиране участък от западния бряг на Северна Америка, включително залива Дрейк. Пиратите слизат на брега на залива и започват ремонт на кораба, който за близо двегодишно плаване е понесъл доста повреди.

Англичаните завързват дружески отношения с местните индианци, които за дребни изделия ги снабдяват с хранителни припаси. По време на голямо увеселение с местния вожд и неговото племе Дрейк тържествено издига английското знаме и обявява всички тези земи за владение на английската кралица. Преди отплаването си от залива англичаните поставят на брега стълб и заковават на него медна плочка, на която са изписани името на кралица Елизабет, датата на пристигането и „доброволното присъединяване” на индианците към английската кралица.

В средата на юли 1579 г. Дрейк потегля през Тихия океан към Марианските острови, до които достига в края на септември след 68-дневно плаване, а през ноември „Златната кошута” хвърля котва на остров Тернате. Местният управител, враждуващ с португалците, снабдява англичаните с необходимите им хранителни продукти. В края на 1579 г. пиратите пребивават почти месец на необитаем остров южно от Сулавеси, тъй като корабът отново се нуждае от ремонт, а те от почивка. След това корабът блуждае още няколко седмици в началото на 1580 г. в лабиринта от острови, като се натъква на подводен риф и едва не потъва.

Край Ява от местните жители англичаните научават, че недалеч също има такива големи кораби като техния и Дрейк решава да не се бави повече, тъй като няма никакво желание да се среща с португалците и взима курс право към нос Добра Надежда. В края на юни носът е заобиколен, след два месеца е пресечен и Северния тропик и на 26 септември 1580 г. - след две години и десет месеца плаване - се завръща в Англия с пълни трюмове с подправки и испанско злато и сребро.

1642 г. холандският мореплавател Абел Тасман открива Нова Зеландия. По време на същото плаване от 1642-1643 г. той открива още Земята на Ван Димен (дн. Тасмания) и островите Фиджи и картографира голяма част от бреговете на Австралия.

Двете си прочути плавания от 1642 г. и 1644 г. той извършева по поръчка на холандската Източноиндийска компания. Главната му задача в тях е да проучи и опише земята, наричана тогава Нова Холандия (дн. Австралия). Холандците вече са открили западната й част и плаванията на Тасман имат за цел да установят дали тя е митичната и търсена от европейците Terra Australis.

При първото си плаване Тасман поема от Батавия на запад с два кораба - „Хемскерк” и „Зеехен”, към Мавриций, след което обръща на изток и плава колкото може по на юг. Той пропуска Австралия и първата земя, която вижда, е днешна Тасмания. Макар и да я нарича Земя на Ван Димен, впоследствие тя започва да носи името му. Мореплавателят продължава на изток и достига Нова Зеландия, която нарича Статен ланд.

При сблъсък с местните жители - маорите, загиват четирима от неговите моряци и Тасман поема обратно към Батавия. По обратния път през януари 1643 г. той преминава през архипелага Тонга. При второто си плаване през 1644 г. Тасман описва северния бряг на Австралия.

1809 г. извършено е първото хирургично отстраняване на тумор на яйчника. Д-р Ефрам Макдауъл - един от най-добрите коремни хирурзи по онова време - преглежда своята пациентка и решава, че ще пробва операция за отстраняване на тумор на яйчника й.

1918 г. Томас Уилсън започва първата официална визита на американски президент в Европа.

Външната политика на Уилсън се сблъсква с най-големите предизвикателства от времето на Линкълн насам. Решението дали да включи САЩ във войната тества до краен предел лидерските му качества. Той е за отстояване на традиционния американски неутралитет спрямо конфликтите в Европа, противопоставяки се на натиска на англо-френските привърженици в Конгреса.

Въпреки растящият натиск върху Америка да се включи в Първата световна война, Уилсън успява до началото на 1917 г. да запази относително неутрална позиция относно войната в Европа. Той предлага да бъде посредник между воюващите, но Антантата не приема това. За Антантата не е толкова важно да се постигне мир и общоприемливо урегулиране на конфрикта, а работи да включи САЩ на своя страна и с тяхна помощ да внесе обрат и да спечели войната. Централните сили също лекомислено подценяват предложението на единствената неутрална в момента Велика страна.

Едва когато Германия възстановява производството на подводници, атакуващи англо-американските конвои в Атлантика и прави опит да привлече Мексико на своя страна във войната, Уилсън не удържа натиска на Конгреса и вкарва САЩ в Световната война като „асоцииран воюващ” с декларацията от 6 април 1917 г. за обявяване война на Германия, а на 7 декември и на Австро-Унгария.

След края на войната Уилсън работи със смесен успех за осигуряване на независимост на завладените държави и за постигане на справедлив мир. На 8 януари 1918 г. той произнася прочутата си реч за „четиринадесетте точки”, предлага създаването на Обществото на народите, организация, която ще се стреми да помага за запазване на териториалната цялост и политическата независимост на големите и малки нации.

Уилсън се надява, че предложените „четиринадесет точки” означават край на войната и постигане на справедлив мир. Той отплува за Версай през декември 1918 г., за да участва в Парижката мирна конференция, където работи неуморно за представяне на своя план. В опита си да спечели на своя страна Франция, той предлага създаването на Обществото да се включи в текста на Версайския договор , но разумната политическа програма среща късогледия отпор на европейските империалистически сили победили във войната и по-голямата част от другите четиринадесет точки отпадат.

1966 г. американската авиация за първи път бомбардира Ханой - столицата на Северен Виетнам. В следващите месеци САЩ бомбардират диги и други напоителни съоръжения, което цели да провали оризовата реколта - основното средство за препитание и по този начин да предизвикат масов глад.

Всичко това обаче води до мобилизиране на силите на виетнамците. На територията на страната се изграждат над 26 милиона бункера, в които населението се крие по време на бомбардировките. Освен това през Лаос и Камбоджа започва снабдяването с продоволствия населението и армията. Така плановете на американците за бърза победа търпят пълно поражение.

В края на 1968 г. САЩ попадат в безизходица и са принудени да спрат бомбардировките. Това е единственото условие, което поставя Хо Ши Мин за започване на преговори с американците. Новият американски президент Ричард Никсън води преговорите с виетнамците в Париж, но скоро става ясно, че това е само печелене на време. Така усилията за мирно решаване на конфликта се провалят.

Никсън дава нареждане бомбардировките да обхванат и Камбоджа, за да се прекъсне пътят за доставки на продоволствия. Така войната се разпростира над целия Индокитайски полуостров.

Най-масираните бомбардировки над Виетнам са предприети от САЩ през 1972 г. Тогава, само за 12 дни, над Ханой и Хайфон са хвърлени над 100 000 тона ракети и бомби, а това е един от най-гъсто населените райони в света. САЩ извършва множество жестокости и военнопрестъпления спрямо цивилното население на Виетнам, като най-известният такъв случай е клането в Ми Лай. По време на военните действия срещу Виетконг и Северновиетнамските въоръжени сили САЩ употребява и химическо оръжие. Над Виетнам са пуснати и хиляди тонове пестициди като „Агент Ориндж” за обезлесяването на горите в страната.

Но въпреки мащабните военни операции САЩ не излизат победители. На 27 януари 1973 г. в Париж е сключено споразумение за прекратяване на огъня.  Краят на войната идва на 30 април 1975 г., когато въоръжените виетнамски сили влизат в Сайгон.

1976 г. открита е най-дългата авиодестинация без междинно кацане - между Сидни и Сан Франциско.

Сидни е най-големият и най-стар град в Австралия, основан през 1778 г., разположен в щата Нови Южен Уелс. Сидни и предградията му се считат за най-големият финансов, транспортен, търговски и културен център в Австралия.

Сидни е значима глобална и вътрешна туристическа дестинация и често е обявяван за един от най-красивите градове в света, почитан заради пристанището си, красивото крайбрежие, топъл климат и градски живот.

Сан Франциско е град и окръжен център на едноименния окръг в щата Калифорния, САЩ. Градът е разположен на Западното крайбрежие на САЩ с излаз на Тихия океан на запад и граничещ със Санфранциския залив на север и изток и с окръг Сан Матео на юг.

Любопитен факт е, че Сан Франциско е и един от първите 14 глобални града според Група и мрежа за изследване на глобализацията и глобалните градове.

1996 г. Кофи Анан е избран за Генерален секретар на ООН. Той е седмият ръководител на световната организация и първият представител на субсахарска Африка на тази висока длъжност. Освен това Анан е и първият, който е преминал през цялата йерархия на ООН, докато оглави организацията, и встъпва в длъжност на 1 януари 1997 г.

Кофи Ата Анан е избран от Съвета за сигурност на ООН да наследи поста от египетския представител Бутрос Гали. Дипломатът от Гана, който тогава е заместник генерален секретар на ООН по мироопазващите операции, е подкрепен при гласуването от всичките 15 членове на Съвета за сигурност.

Съветът за сигурност, след като изибра Анан за генерален секретар, приема резолюция, с която се изказва благодарност на Бутрос Гали за работата му в ООН. Гали се отказа от състезанието за поста, след като на 19 ноември американският посланик в ООН Мадлин Олбрайт налага вето върху кандидатурата му.

2003 г. бившият иракски президент Саддам Хюсейн е заловен близо до родния му град Тикрит. Още на младини Саддам желае властта и влиза в политиката. Саддам Хусейн Абд ал-Маджид ал-Тикрити ил е президент на Ирак от 1979 до 2003 г.

През 1956 г. едва 19-годишен е участник в антимонархически заговор, организиран от студенти в Багдад. В следващата 1957 г. става член на партията БААС - организация, създадена от православния християнин Мишел Афлак, тя е патриотична организация, която се бори за арабско единство, социализъм, федерализъм.

През 1958 г. монархията в Ирак е свалена след военен преврат, извършен от несвързани с БААС офицери. Година по-късно баасистите извършват неуспешен опит за покушение срещу новия президент ген. Касем. Един от атентаторите е 22-годишният Саддам Хюсеин, който е прострелян в крака. Повечето негови съратници са убити в престрелката с президентската охрана. На отсрещния бряг от арест го спасява случайната поява на непознат бедуин, който му дава свои дрехи, за да се преоблече.

След кратък емигрантски период в Сирия Хюсеин получава убежище в Египет, където президент по това време е Гамал Абдел Насър. С личната подкрепа на президента, Саддам получава стипендия за обучение, завършва гимназия и продължава в университет. По същото време в Багдад е съден задочно за участието си в атентата срещу ген. Касем и получава смъртна присъда (1960).

Саддам се връща в Багдад след като научава за преврата от 8 март 1963 г., осъществен от разнородна коалиция противници на ген. Касем, сред които и баасистите. Работи като следовател по политически дела. Президентския и премиерския пост в страната си поделят освободените от затвора Ал-Бакр и Ареф.

През 1966 г. повежда нелегалната борба на партията, на която вече е зам.-председател. След смъртта на Ареф властта наследява по-малкият му брат, лишен от лидерски способности, което проличава и при безкръвния преврат от 17 юли 1968 г. Саддам взема сериозно участие в тези събития, след което партията БААС отново идва на власт, но вече самостоятелно.

Върху Саддам пада основната тежест при предотвратяване на неуспешния опит за преврат от 1973 г. През есента на с.г. Ирак участва в обединената арабска армия, която постига първата от десетилетия военна победа над Израел - основния регионален противник на арабите. Саддам Хюсеин като вицепрезидент по времето на Ахмед Хасан ал-Бакър през 1979 г. заема поста му, след като възрастният Ал-Бакър се оттегля поради здравословни проблеми. Саддам започва да налага култ към личността си.

Инициатор на Ирано-иракската война, започнала през 1980 г. и продължила до 1988 г., без да излъчи ясен победител. Тази война изтощава и почти унищожава дотогава стабилната иракска икономика. Няколко години суша довеждат Ирак до ръба на хуманитарна криза, която взема своя връх по време на Войната в Персийския залив (1990-1991).

Саддам Хюсеин е свален от власт на 9 април 2003 г., когато американските войски превземат Багдад. Той е в неизвестност до 13 декември с.г., когато е заловен близо до родния си град Тикрит. Открит е в подземие, в неузнаваем вид - гладен, изтощен и мръсен. Направен е ДНК тест, за да бъде установена самоличността му.

На 30 юни 2004 г. Саддам Хюсеин, държан от американските сили в Кемп Кропер в Багдад, и 11 старши функционери на партия БААС са предадени официално на временното иракско правителство, за да бъдат съдени за военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид, както и да бъде разследвано неговото участие в насилствените кампании срещу кюрдите на север по време на Ирано-иракската война и срещу бунтовете на шиитите на юг през 1991 г. и 1999 г.

На 19 юни 2006 г. обвинението иска смъртна присъда за Саддам, неговия полубрат Барзан Ибрахим ат Тикрити и бившия вицепрезидент Таха Ясин Рамадан. На 21 август 2006 г. срещу Саддам започва друго дело за геноцид и престъпления срещу човечеството. На 5 ноември Върховният иракски наказателен трибунал признава Садам Хюсеин за виновен в извършването на престъпления срещу човечеството за нареждането на убийството на 148 шиити през 1982 г. в град Дуджейл и e осъден на смърт чрез обесване.

На 26 декември апелативната камара на Върховния иракски трибунал потвърждава присъдата. Саддам Хюсеин трябва да бъде екзекутиран до 30 дни. На 30 декември смъртната присъда е изпълнена. Той е обесен в иракската военна база североизточно от Багдад, която някога е била щаб на военното разузнаване на Саддам, а после използвана за лагер, където да бъдат затваряни и измъчвани стотици жители.