1700 г. в битката при Нарва шведската армия, предвождана лично от крал Карл XII, побеждава значително по-многобройната руска армия на Петър Велики. Сражението е част от хода на Великата северна война
След капитулацията на Дания в Травентал и първоначалния неуспех на саксонците в Ливония Петър I решава да атакува шведските владения в Прибалтика. На 4 октомври 1700 г. войските му, начело с Головин и Огилви, придружавани от доста чуждестранни военни специалисти, обсаждат град Нарва. Карл XII, тогава едва 18-годишен, прехвърля силите си в Пернау и след тежък поход през блатистата Естония се появява пред града на 13 ноември.
Съветът на всичките му генерали е да не приема сражение с русите, тъй като позициите им са силни, а и съотношението на силите е 8500 шведи срещу около 37 000 руси. Карл XII обаче успява да овладее основния подстъп към руския лагер в теснината Пихайоги и рано сутринта на 19 ноември го атакува. Очакванията на Петър I, който не присъства лично, са, че необучените шведски войници няма да могат да се справят с руските ветерани. Той нарежда на Головин по никакъв начин да не губи битката.
Шведската атака в изключителна снежна буря обаче е неотразима. В разрез с всички военни правила генерал Реншелд и кралят атакуват руския център и въпреки артилерийския огън след тричасова ръкопашна схватка обръщат русите в бягство. Част от руските полкове се опитват да отстъпят през река Нарва, но капитулират, а отстъплението на останалите по суша е максимално затруднено от шведската кавалерия. Само специалните гвърдейски части продължават съпротивата, но и те слагат оръжие до края на деня. Русите губят най-малко 6000 души срещу 667 шведи.
Тази победа за пръв път създава ореол на Карл XII на непобедим военачалник както в неговите очи, така и в очите на цяла Европа. Русите отстъпват ужасени назад, но не са преследвани поради малобройността на шведските сили и желанието на краля да започне война с Август II.
1789 г. Генуа продава на Франция остров Корсика. Островът е разположен на запад от Италия, на югоизток от Франция и на север от остров Сардиния. Смятана е за един от двадесет и шестте региона на Франция, въпреки че строго погледнато Корсика по закон е collectivité territoriale. Като такава тя има по-големи правомощия в сравнение с останалите френски региони, но на практика положението й е сходно с тях.
Островът е четвъртият по големина в Средиземно море - след Сицилия, Крит и Сардиния. Разположението на Корсика е от голямо стратегическо значение, тъй като е поле на военни операции, които се водят между Италия и Франция от векове.
През 1077 г. островът преминава под властта на Папската държава. През следващите два века, островът е предмет на спор между италианските градове-държави, докато през 1217 г. не преминава под сюзеренитета на Тоскана. До 1282 г. Пизанската република упражнява влияние и де факто владее острова, а през следващите пет века Кориска е част от република Генуа.
Кралство Арагон владее част от острова между 1296-1434 г., както и кралство Франция в периода 1553-1559, но Корсика като цяло е под генуезки контрол, до 1755 г., когато е наложен частичен контрол върху острова до закупуването му от Франция през 1764 г. През 1553 г. е предприета инвазия на Корсика срещу република Генуа от страна на френско-османския алианс.
През 1755 г. е провъзгласена корсиканска република, а през 1764 г. чрез таен договор република Генуа изпаднала в невозможност да задържи острова продава Корсика на кралство Франция. По време на седемгодишната война, острова е анексиран през 1770 г. от англичаните. След т.нар. Велика френска революция, островът като независим влиза в лична уния с британската корона. През 1796 г. Корсика е върната под френско управление.
Възможното обединение със Сардиния винаги е било считано за опасно, най-вече от Обединеното кралство, защото това би довело до категоричната власт над средиземноморието от страна на владетеля на тези два острова.
На острова има няколко движения, стремящи се към корсиканска независимост или за автономно управление. Автономните предложения се съсредоточават върху поддържането на корсиканския език, повече власт за местните управници и допълнително освобождаване от някои данъци.
Френските правителства са твърдо против идеята за независимост, нарушаваща конституцията и заплашваща единството на Франция. Във всеки случай, движенията за независимост никога не получават подкрепата на мнозинството при гласуванията на острова, което сочи за вероятната липса на поддръжка от страна на местните жители.
Някои поддръжници на идеята за корсиканска независимост извършват атентати и политически убийства в опит да накарат френските правителства да признаят тяхната независимост. За някои от тези групи се предполага, че извършват грабежи, като по този начин се приближават до методите на мафията; собствеността на опонентите им може да бъде унищожена.
1853 г. руският военен флот унищожава турските военни кораби в морската битка при Синоп. Синопското сражение е последната морска битка на ветроходи и дава начало на Кримската война (1853-1856), обявена от султана на 23 октомври.
Руският флот, ръководен от вицеадмирал Павел Нахимов, разгромява и унищожава османския флот само за няколко часа. Битката дава повод на Великобритания и на Франция да обявят война на Руската империя.
13 дни преди сражението при Синоп, на 17 ноември е проведен бой между руската парна фрегата „Владимир” (адмирал Владимир Корнилов) и турския боен параход „Перваз Бахри”, завършил с пленяване на турския кораб. Вицеадмирал Нахимов начело на 84-оръдейните линейни кораби „Императрица Мария”, „Чесма” и „Ростислав” е изпратен от император Николай І в морски поход към бреговете на Турция. Акцията е предизвикана от данни, че турският флот, излязъл от Босфора за стоварване на десант в Сухуми и Поти, се е скрил от продължителна силна буря в морската база Синоп (на меридиана на Севастопол на южния бряг на Черно море).
Пристигайки пред Синоп, Нахимов вижда в пристанището леко превъзхождащи го по брой турски бойни кораби, закотвени под защитата на шест брегови батареи. Вицеадмиралът решава да блокира тесния изход на пристанището и така да „заключи“ турците до пристигането на подкрепления от Севастопол, с които да атакува.
На 28 ноември 1853 г. към отряда на Нахимов се присъединява ескадрата на контраадмирал Новосилски - 120-оръдейните линейни кораби „Париж”, „Великий княз Константин” и „Три Святителя”, фрегатите „Кагул” и „Кулевчи”. Така руският флот разполага със 720 оръдия, срещу които противостоят турските 476 корабни оръдия и 44 на бреговите батареи. Решено е да се атакува в две колони: в първата, по-близо до неприятеля, са корабите от отряда на Нахимов, във втората са фрегатите на Новосилски, на които е възложено да следят действията на неприятелските параходи. Заповядано е градът и гражданските домове да бъдат максимално щадени, да се атакуват само корабите и батареите.
В утрото на 30 ноември времето е дъждовно с поривист вятър, напълно неблагоприятно за атакуване на турските кораби. В 9.30 ч. руската ескадра се отправя на рейда. В дъното на залива ги очакват 7 турски фрегати и 5 корвети, разположени дъгообразно под прикритието на своите брегови батареи. Зад бойната линия стоят 2 парахода и 2 транспортни съда.
Точно в 12.30 ч. е изстрелян първият снаряд от оръдията на 44-оръдейната фрегата „Аунни Аллах”, след което е открит огън от всички турски кораби и батареи. Руските кораби се приближават на 300-350 м от турските кораби, спускат котвите и откриват съкрушителен огън по противника. Стрелбата на руските артилеристи се отличава с висока точност и превъзхождащ темп.
Корабът „Императрица Мария” е засипан със снаряди, като в хода на боя рангоутът и част от такелажа са повредени, а грот-мачтата остава закачена само на вантите. Въпреки повредите корабът напредва и стреля по неприятеля, като принуждава фрегатата „Аунни Аллах” да акостира на брега. Тогава руският флагман обръща своя огън изключително по 44-оръдейната фрегата „Фазли Аллах”, която се запалва от яростния огън на руския кораб и е изхвърлена на брега. След това „Императрица Мария” се съсредоточава върху 5-та брегова батарея.
Корабът „Великий княз Константин” открива силен огън по 4-та батарея, по 60-оръдейната фрегата „Навек Бахри” и кораба „Несими Зефер”. Вследствие на този огън първият кораб е взривен само след 20-минутен бой, обсипвайки с отломки и части от тела 4-та батарея, която след това почти спира да води огън. Вторият кораб е изхвърлен от силния вятър на брега, след като в борда му зейва пробойна. Корабът „Чесма” разрушава позициите на турските батареи 3 и 4.
„Париж”, стоейки на котва, открива огън по батарея 5, по корвета „Гюли-Сефид” (22 оръдия) и по фрегатата „Дамиад” (56 оръдия), в хода на боя взривява корветата и запраща на брега фрегатата, където я довършва. Вследствие на тежкия обстрел „Низамие” (64 оръдия), чийто фок- и бизан-мачти са разрушени, а самият съд дрейфува към брега, скоро се запалва. Тогава „Париж” започва отново обстрел на батарея 5. „Три Святителя” влиза в бой с фрегатата „Каиди Зефер” (54 оръдия), като малко по-късно турският кораб е силно повреден и акостира на брега. „Ростислав” води тежък обстрел по батарея 6 и по корвета „Фейзе-Меабуд” (24 оръдия), който по-късно също е принуден да се отправи към брега.
В 13.30 ч. в синопското пристанище пристига корабът „Одеса”, плаващ под флага на адмирал Владимир Корнилов, съпровождан от параходите „Крим” и „Херсонес”. Корабите веднага се включват в боя, който вече е към края си. Силите на турците са силно отслабени - все още боеспособни са 5-та и 6-та батарея, но около 16.00 ч. и те са разрушени от масирания обстрел на „Париж” и „Ростислав”. Пожарът, избухнал на корабите и укрепленията, скоро се пренася и върху част от града.
Оценявайки развоя на битката, 22-оръдейната фрегата „Таиф”, на борда на която се намират Мушавер паша и главният съветник на Осман паша - англичанинът Адолф Слейд, напуска бойния строй на турските кораби, предприемайки бягство в открито море. Благодарение на своята бързина „Таиф” се измъква и съобщава в Истанбул за разгрома.
Ескадрата на Нахимов не губи нито един кораб, загубите в личен състав са 38 убити и 235 ранени. Турците губят над 3200 души, 200 са пленниците, включително командващият ескадрата адмирал Осман паша и двама капитани на кораби.
За победата при Синоп император Николай І награждава Павел Нахимов с орден „Свети Георги 2-ра степен”. Днес победата на руския флот край нос Синоп се отбелязва в Русия като Ден на войнската слава.
1922 г. в състава на Руската федерация е образувана Чеченска автономна област. Чеченската република, известна още като Чечения или Чечня, е част от Южния федерален окръг и Северокавказкия икономически район. Разположена е в Северен Кавказ, граничи с Грузия на юг, както и с няколко други руски административни единици - Ингушетия и Северна Осетия на запад, Ставрополски край на северозапад и Дагестан на североизток и изток.
На 15 януари 1934 г. тя е преобразувана в Чечено-Ингушска автономна област, а на 5 декември 1936 г. - в Чечено-Ингушска АССР. През 1944 г. тя е ликвидирана, а през 1957 г. - отново възстановена.
През 1991 г. президентът на Чеченската република Джохар Дудаев обявява независимостта на страната от Русия. От 1994 г. насам руското правителство прави безуспешни опити да установи с военни средства контрол над цялата й територия. Чеченската република е съставена от 15 района и три града с републиканско управление (Грозни, Аргун, Гудермес).
1936 г. по време на пожар в Лондон изгаря построената през 1851 г. палата на Великото изложение, известна като Кристалната палата.
Кристалният дворец е новаторска за времето си сграда от желязо и стъкло, издигната в Лондонския Хайд Парк по повод провеждането на Голямото изложение. В двореца са били разположени щандовете на над 14 000 изложители от цял свят, демонстриращи достиженията на Индустриалната революция.
Сградата е проектирана от Джоузеф Пакстън с дължина 560 м и височина 39 м и заема площ от 92 000 кв.м. Използвани са 84 000 кв.м плоско стъкло, доставено от Бирмингам. Методът за получаване на плоско стъкло е изобретен през 1848 г. и такова голямо количество стъкло се използва за първи път в строителството. Оценката за сградата е била много висока и за това си достижение архитектът е удостоен с благородническа титла.
След шестмесечния период на изложението възниква необходимост да се намери ново приложение на ефектната сграда. Ето защо тя е демонтирана и преместена в Южен Лондон, където е разширена и след две години отново е открита официално от кралица Виктория. Кристалният дворец престоява на новото си място от 1854 до 1936 г.
На 30 ноември 1936 г. сградата е обхваната от пожар и изгаря напълно. Тя не може да бъде възстановена, тъй като се оказва, че не е застрахована за пълната й стойност и застраховката не може да покрие дори частично възстановяването. Британската общественост приема с изключително тъжни чувства загубата на един от символите на Лондон.
1939 г. Съветският съюз напада Финландия. Съветската армия масирано нахлува във Финландия, с което се слага началото на кръвополитната 100-дневна Съветско-финска война.
С подписването на Пакт Рибентроп-Молотов Финландия е оставена в сферата на влияние на Съветския съюз. А окупирането и подялбата на Полша показват неадекватната и неангажираща позиция на другите западни държави по преразпределение на териториите на Източна Европа.
По това време СССР има основателни притеснения за района около Ленинград - втория по големина и значение град в Съветския съюз, тъй като се намира в обсега на артилерията на Финландия. А Финландия все повече гравитира към нацистка Германия.
Вместо да потърси решение по пътя на преговорите, Москва през октомври 1939 г. отправя ултимативно искане към Финландия за териториални отстъпки в района на Ленинград и няколко острова във Финския залив, като предлага за компенсация блатист район в Карелия. Финландското правителство отказва. Дискусиите стават разгорещени, тонът на руския печат започва да става заплашителен и на 28 ноември съветското правителство анулира Договора за ненападение от 1932 г., а след два следва интервенцията.
Във войната от страна на СССР са въвлечени 998 100 войници, над 2500 танка и 3880 самолета. Финландия може да противопостави около 340 000 войници, едва 32 танка и 114 самолета. Съветското командване е убедено, че войната ще бъде бърза и победоносна, но не става така. Първоначално руското настъпление е затруднено, тъй като руснаците не могат да прехвърлят достатъчно войски на театъра на бойните действия. Те разполагат само с една-единствена железопътна линия от Ленинград до Мурманск с едно отклонение до финландската граница.
На свой ред командващият финландските войски ген. Карл Густав Манерхейм използва адекватна на терена и на климатичните условия бойна тактика. Финландските войници са по-добре екипирани за зимна война и, за разлика от червеноармейците, не умират с хиляди от неимоверния студ. Те се придвижват се на ски, носят маскировъчни бели дрехи и използват максимално предимствата на природните дадености - безкрайни гори и блата.
Укрепената линия „Манерхайм” не е пробита. Нанесеният спомагателен удар в труднопроходимите райони северно от Ладожкото езеро завършва с пълен неуспех - две съветски дивизии попадат в обкръжение и са напълно унищожени. До края на войната в този район са напълно унищожени пет съветски дивизии. Отразила се е липсата на подготовка за водене на бойни действия изобщо и в частност в зимни условия.
Въпреки всичко военната операция продължава. Към края на февруари съветските войски излизат до финските тилови отбранителни позиции в района на Виборг. Боевете за този град продължават чак до сключване на примирието.
В хода на войната руснаците съсредоточават многократно превъзхождащи в жива сила и въоръжение сили и постепенно вземат надмощие. Малката армия на Финландия започва да се стопява, а боеприпасите привършват. След като финландското правителство не получава обещаната от западните страни помощ се принуждава да поиска мир.
На 6 март 1940 г. финландското правителство изпраща делегация в Москва да преговаря за мир. На 12 март правителството на Финландия обявява, че условията са приети и е подписан Московски мирен договор от 1940 г., с което се слага край на военните действия във Финландия.
Резултатите от бойните действия са съкрушителни за Съветския съюз. Загубите на Съветската армия са над 321 000 души (126 875 загинали или изчезнали, 188 671 ранени и 5572 пленени), 3543 танка, между 261 и 515 самолета.
Въпреки многократно превъзхождащия противник загубите на Финландия са 70 461 души (25 904 загинали или изчезнали, 43 557 ранени и 1000 пленени), 20-30 танка и 62 самолета. Митът за непобедимостта на Съветската армия се сгромолясва и в определена степен дава допълнителна увереност на Хитлер за успех в агресията срещу СССР.
Договорът променя съветско-финландската граница, установена с Тартуския мирен договор между РСФСР и Финландия, подписан в гр. Тарту (Естония) на 14 октомври 1920 г. след завършване на гражданската война във Финландия и Първата Съветско-Финландска война от 1918-1920 г.
В допълнение към предишните съветски условия сега Финландия е принудена да отстъпи части от общините Сала и Кунсамо, целия Карелски провлак, а също и финландската част на полуостров Рибачий. Заради агресията и започването на войната СССР е изключен от Обществото на народите.
1979 г. „Пинк Флойд” представят премиерно албума си „The Wall”. Приветстван от критици и фенове като един от най-добрите албуми на групата, той е разглеждан като класика в рока, а страхотните им песни са вдъхновявали много рок музиканти.
„The Wall” е последният албум на Пинк Флойд, в който участва Ричард Райт преди завръщането му през 1987 г. Докато плочата се записвала, Уотърс искал почти пълен художествен контрол, създавайки напрежение в групата. Въпреки това, албумът е успешен, продава приблизително 30 млн. копия по света и е един от най-добре продаваните албуми на 80-те. Албумът достига №1 на чартовете за албуми Билборд в САЩ, където остава за 15 последователни седмици, и не се оттегля от чартовете цели две години. В родната си Великобритания обаче албумът достига едва №3.
„The Wall” е първият албум на Pink Floyd от 1967 г. насам, чиято обложка не е направена от Сторм Торджърсон и Хипнозис. През 1982 г. албумът става основа на филма „Пинк Флойд. Стената”, режисиран от Алън Паркър по сценарий на Роджър Уотърс.
1998 г. 32-годишният македонски премиер Любчо Георгиевски става най-младия министър-председател в света. Той е първи председател на ВМРО-ДПМНЕ, от нейното основаване до май 2003 г. Георгиевски е и първият вицепрезидент на Република Македония след обявяването на независимостта й през 1991 г.
Любчо Георгиевски е министър-председател на Република Македония до 1 ноември 2002 г. По време на неговото управление са размразени двустранните отношение между България и Република Македония, като през 1999 г. е подписана съвместна декларация на министър-председателите на двете страни, съдържаща копромисно решение на т.нар. „езиков спор”.
