1120 г. „Белият кораб” потъва близо до Нормандския бряг. С потъването на кораба загива Уилям Аделин - единственият син и наследник на крал Хенри I.
Историческата значимост на това събитие е, че Хенри остава без неоспорим наследник, тъй като освен този му син единството му друго законно дете е жена - императрица Мод. Крайният резултат е, че след смъртта на Хенри започва период на гражданска война (известен като Анархията), в който един срещу друг се изправят императрица Мод и Стивън като внук на Уилям Завоевателя.
1741 г. княгиня Елисавета Петровна, най-малката дъщеря на император Петър І, извършва държавен преврат и се възкачва на руския престол.
Въпреки че Петър І има 10 деца от две съпруги, поколението му генетично не е съвсем читаво и властта преминава у странични издънки на царския род. По товавреме на трона е 1,5-годишният малолетен император Иван VI с 3/4 немска кръв и от негово име управлява майка му Анна Леополдовна.
Заедно с неколцина свои приятели (лекарят Арман Льосток, камерхерът Михаил Воронцов, бъдещият й съпруг Алексей Разумовски, Александър и Пьотр Шувалов) Елисавета Петровна влиза в казармите на Преображенския полк и убеждава гвардейците да я последват. Така с помощта на войската тя сваля от престола на Русия малолетния Иван VI и става императрица.
Елисавета е най-малката дъщеря на Петър I Велики и неграмотната полякиня Екатерина I. Родена е в Коломенское, близо до Москва. Тъй като нейните родители по това време още не са женени, тя се явява незаконородена и по-късно това се използва от противниците й, за да оспорват нейните права върху трона. В детството си не получава особено добро образование, но по-късно научава италиански, немски и шведски.
След смъртта на баща й (1725) и майка й (1727) и заминаването на по-голямата й сестра Анна Петровна за Холщайн, Елисавета Петровна остава единственият член на семейството на Петър Велики в Русия. В началото на управлението на малолетния Петър II тя се ползва със значително влияние, но след свалянето на Александър Меншиков в края на 1727 г. е практически отстранена от двора. Това положение се запазва и при управлението на императрица Анна и регентството на Анна Леополдовна.
Елисавета Петровна остава сред най-популярните руски монарси, тъй като отстранява кликата от чужденци, управлявала през предходните години, и отменя широко практикуваното смъртно наказание.
1795 г. последният полски крал Станислав Понятовски абдикира след падането на Полша под руско робство. Той получава добро образование и пътешества из Западна Европа. Прекарва няколко години в Англия, където подробно изучава парламентаризма. В периода 1757-1762 г. живее в Русия, акредитиран към двора като посланик на Саксония.
След смъртта на крал Август III е издигнат от партията на Чарторисците като кандидат за трона на Жечпосполита и през 1764 г. при малобройно участие на шляхтата и решителната поддръжка на Екатерина II е избран за крал. В първите години на управлението си Станислав Август Понятовски започва преобразования в бюджетната сфера и сеченето на пари, в армията въвежда нови видове оръжие и заменя кавалерията с пехота, опитва се да отмени „liberum veto”, позволяващо всеки член на Сейма да наложи възбрана на всяко решение.
От 1767 г. недоволните от политиката на Понятовски групировки на шляхтата (полските благородници) се обединяват в конфедерация. Т.нар. „Репнински Сейм” в края на 1767 г. и началото на 1768 г. (наречен така по името на представителя на Екатерина II Репнин и на практика диктуващ решенията), потвърждава „кардиналните права”, гарантиращи на шляхтата свобода и привилегии и провъзгласява равенство в правата на православните и протестантите с католиците.
Консервативната шляхта, недоволна от тези закони и проруската ориентация на Понятовски, се обединява във въоръжен съюз - Барската конфедерация. Започналата гражданска война предизвиква намесата на съседните страни и довежда до разделянето на Жечпосполита през 1772 г.
След приемането на 3 май 1791 г. на новата конституция, започва руско-полската война от 1792 г. С приключването й през 1793 г. настъпва второто разделяне на Жечпосполита (между Прусия и Русия). След потушаването на въстанието на Тадеуш Костюшко през 1795 г. Станислав Август Понятовски напуска Варшава и конвоиран от 120 руски драгуни е отведен в Гродно под опеката и надзора на руския наместник. Там той подписва акта за отказ от престола на Жечпосполита 25 ноември 1795 г.
Последните години от живота си прекарва в Петербург. Умира на 12 февруари 1798 г. и е погребан във Варшава.
1905 г. датският принц Карл пристига в Норвегия, за да стане Хокон VII. 52-годишното управление на Хокон VII приключва със смъртта му на 21 септември 1957 г.
Хокон VII е роден на 3 август 1872 г. в двореца Карлотенлунд, близо до Копенхаген, като Кристиан Фредерик Карл Георг Валдемар Аксел, принц на Дания и Исландия. До възкачването си на норвежкия престол е известен като принц Карл Датски. Той е втори син на датския крал Фредерик VIII и на кралица Луиза (принцеса Ловиса Шведска). По-малък брат брат е на датския крал Кристиан X.
На 18 ноември 1905 г. парламентът на Норвегия избира принц Карл за нов крал на страната, която по-рано с.г. излиза от персоналната си уния с Швеция. След като на специално организиран за целта референдум мнозинството от норвежците се произнася в полза на монархията, норвежкото правителство решава да избере за крал на страната принц Карл Датски заради роднинските му връзки с повечето кралски фамилии в Европа. Карл приема предложението на норвежците и поставя символично начало на връзката си с норвежците, приемайки старото норвежкото име Хокон, носено от редица норвежки крале през средновековието.
В новата си родина Хокон VII е почитан като един от най-великите норвежци на 20 в. и е известен най-вече със съпротивата си срещу германските окупатори по време на Втората световна война, когато заплашва правителството с абдикацията си, ако то съдейства на нацистите. По време на немската инвазия в Норвегия през пролетта на 1940 г.
Хокон VII откзва да назначи прогерманско правителство и заедно със семейството си и правителството се евакуира във Великобритания, оставайки до края на войната символ на норвежката съпротива срещу окупаторите. Връща се в Норвегия на 7 юни 1945 г., точно пет години след като я напуска на борда на британския крайцер Девоншър.
1917 г. по време на първите и единствени демократични избори в историята на СССР болшевиките печелят 175 места, а есерите - 410 места. Парламентът обаче се събира само веднъж - на 5 януари 1918 г., след което е разпуснат.
Русия посреща 20-ти век като абсолютна монархия. В нея няма избираем законодателен орган - парламент, а само дворянски събрания. През 1905 г. се извършва т.нар. „Първа руска революция”, след която Николай II създава Държавна дума и въвежда всеобщо избирателно право. Още при влизането на Русия в Първата световна война като част от Антантата, Ленин - водач на Болшевишката партия издава декрет за превръщане на войната от „империалистическа” в гражданска, на базата на съществуващите социални и политически конфликти в руското общество.
През февруари 1917 г. страната изпада в безвластие. След редица неадекватни политически ходове избухват бунтове, социално недоволство, политически стачки, които прерастват в революция. В началото на март Николай II абдикира, отказва се от престолонаследието на сина си и предава престола на брат си Великия княз Михаил Александрович. Той обаче, виждайки че няма подкрепа отказва короната и обявява, че ще приеме престола само след одобрени на Учредително събрание.
Създава се временното правителство на левия интелектуалец, Керенски (дворянин по произход), което насрочва избори за Учредително събрание.
Болшевиките използват хаоса и практически създават двувластие - паралелно с Временното правителство на Керенски действат т.нар. „съвети”. Керенски се опитва да овладее ситуацията по пътя на компромиси и отстъпки, при което болшевиките печелят позиции, а държавността се разпада. През август главнокомандващият Руската Армия ген. Лавр Корнилов в официална нота поисква от Керенски да се спре разрухата и да се възстанови реда.
Керенски не приема нотата на Корнилов и го обявява за матежник. Болшевиките се възползват от хаоса. В това време около Петроград се намират хиляди мобилизирани селяни и работници, които не искат да ходят на фронта. Ленин им обещава, че болшевиките незабавно ще прекратят войната и ще сключат сепаративен мир с Германия.
На 7 ноември болшевиките вдигат бунт, превземат без бой Зимния дворец и арестуват временното правителство. Керенски успява да избяга от столицата и издава заповед за потушаване на бунта. Към Петроград тръгва казашка конна част от 700 души под командването на ген. Краснов. В града избухва въстание на юнкерите от военните училища, но то бързо е удавено в кръв от литовците и болшевиките. Краснов вижда, че не може да превземе града и се оттегля.
Ленин преценява, че идеята за Учредително събрание е много популярна и не се осмелява да отмени насрочените за след няколко дни избори. Те са проведени. Болшевиките печелят едва 175 от 715 места. След свикване на събранието Ленин се опитва да прокарва болшевишка политика, която е блокирани от мнозинството депутати. След редица неуспешни политически маневри през януари 1918 г. болшевиките без правно основание разпускат Учредителното събрание, използвайки сила.
Десетки хиляди излизат на протест в защита на Учредителното събрание и законовия ред. Протестите са удавени в кръв. По улиците на Петербург лежат хиляди трупове. Ленин обявява диктатура на пролетариата и курс към унищожение на буржоазията. Започва гражданска война. Болшевиките започват да установяват власт над много градове и военни части.
1936 г. в Берлин Нацистка Германия и Япония подписват Антикоминтерновски пакт, с който се договарят да съгласуват действията си, „за да предпазят общите си интереси” при неочаквано нападение от страна на Съветски съюз срещу някоя от тях.
Целта на пакта била да се бори срещу Коминтерна, но в действителност целял установяването на световно господство. На 6 ноември 1937 г. се присъединява Италия. Основното съдържание на пакта е формулирано като съглашение, с което се задължават участниците в случай на конфликт със СССР „незабавно да се обсъдят мерки, необходими за защита на общите интереси”. Участниците се задължават „без взаимно съгласие да не сключват със СССР каквито и да било политически договори, които биха противоречали на духа на настоящето съглашение”. Към него се присъединяват европейските съюзници на Германия Унгария (24 февруари 1939 г.) и Испания (27 март 1939), както и Манджурия.
След подписването на съветско-германския пакт за ненападение през август 1939 г., Антикоминтерновият пакт се преустройва в Тристранен пакт - нов военен съюз между Германия, Италия и Япония. Към него се присъединяват европейските съюзници на Германия - Румъния на 23 ноември 1940 и България на 1 март 1941 г.
1940 г. Уди Кълвача се появява за пръв път във филма „Чук-чук”. Филмите с анимационния герой са продуцирани от „Юнивърсъл пикчърс”. През годините множество герои озвучават птичето, което се характеризира с буен и шантав нрав, заради който винаги му се случват забавни приключения.
Уди е измислен и създаден в студиото на Уолтър Ланц. Автор на рисувания герой е Бен Хардауей, който е баща и на други два много популярни анимационни образа - Бъкс Бъни и Дафи Дък. Спонтанното хрумване за създаването на Уди се заражда съвсем случайно - по време на екскурзия, на която Уолтър и съпругата му били тормозени от неуморен кълвач.
1942 г. подписано е споразумение в Москва за френската ескадрила „Нормандия”. Преговорите със Съветския съюз започват през февруари 1942 г., но възникват известни спънки от страна на Великобритания, която не харесва идеята за изпращането на френска бойна част при руснаците. В крайна сметка французите надделяват и на 26 ноември 1942 г. в Москва е подписан окончателния вариант на споразумението за изпращането на френската авиогрупа.
Всъщност официалната дата на създаването й е 1 септември 1942 г., но реално формирането на групата започва още в началото на лятото на същата година. Тя се формира в Раяк (Ливан), като в нея се включват доброволци от френските летци намиращи се във Великобритания и Близкия Изток. Новосформираната част, състояща се от 14 пилоти и 41 авиотехници, пристига на летище Иваново край Москва на 2 декември 1942 г.
Първоначално групата, получила статут на ескадрила, се приучва на съветската бойна техника: учат руски език и летят на съветски самолети - първоначално У-2 и Як-7, накрая на изтребителя Як-1, с който ще бъдат въоръжени. На 21 март 1943 г. ескадрила „Нормандия” е призната за боеготова и е взето решение за изпращането й на фронта.
1965 г. в Конго е извършен военен преврат и цялата власт е поета от Джоузеф Мобуту. Мобуту Сесе Секо Нкуку Нгбенду ва За Банга е един от най-дълго управлявалите африкански диктатори. Управлението му остава в историята като най-чист пример за клептокрация.
През 1908 г. белгийският крал е принуден да се откаже от частното си владение в полза на белгийската държава. През 1960 г. избухват безредици, вследствие на които на 30 юни 1960 г. Белгия дава независимост на Конго. Бързото оттегляне на колониалната администрация и капитал обаче се отразява изключително негативно на новата република.
След обявяването на независимостта президент става Жозеф Касавубу (1910-1969), а министър-председател - Патрис Лумумба (1925-1964). След множество военни преврати през 1965 г. начело на държавата застава Жозеф Дезире Мобуту.
Смятан за гарант на стабилността, той получава подкрепата и на европейските държави. Мобуту преименува държавата и реката на Заир, осъществява частично одържавяване в чуждестранните компании и експлоатира държавата с цел лично забогатяване. По време на неговия режим страната изпада в тежка икономическа криза и участва в няколко войни, в резултат на което държавната структура е съсипана.
1973 г. група офицери в Гърция извършва преврат, сваляйки от власт диктатора на страната Георгиос Пападопулос. Режимът на полковниците е установен през 1967 г., когато на 21 април група офицери извършват държавен преврат, узурпират властта и сформират свое правителство.
Полковниците обаче нямат ясна програма за по-нататъшното развитие на Гърция. Те прокламират, че спасяват „елино-християнската цивилизация” от комунизма и подготвят народа за нов тип демокрация. Въведено е военно положение, създадена е тайна полиция, разпуснат е парламента, преустановена е дейността на политическите партии и профсъюзите, въведена е строга цензура и дори забрана на миниполи за жените и дълги коси за мъжете.
В началото на 1973 г. напрежението сред гръцкото население нараства. Много известни политически личности и интелектуалци не одобряват военната хунта и й се противопоставят. През февруари и март на протест излизат студентите, през май се разбунтува и военната флота.
Кулминацията на народното недоволство е на 14 ноември с.г., когато голяма група студенти се барикадират в Политехническия университет в Атина, подкрепяни от събралата се на улицата многолюдна тълпа. Те искат възстановяване на свободата и демокрацията. Бунтът на студентите е потушен на 17 ноември с помощта на бронирана техника и армейски подразделения. Убити са 34 души, а ранените са стотици.
Нарастват противоречията и в самата хунта. На 25 ноември в резултат на нов военен преврат, режимът на Пападопулос е свален. За президент е назначен ген. Феедон Гизикис (до 11 декември 1974 г.).
През 1974 г., след провала на преврата в Кипър, хунтата е отстранена от власт на съвещание от най-старите политици на Гърция под формалното председателство на президента Гизикис. Той събира политиците от старата гвардия Панайотис Канелопулос, Спирос Маркезинис, Стефанос Стефанопулос, Евангелос Аверов.
1975 г. в Португалия е направен неуспешен опит за комунистически преврат. Всъщност „Революцията на карамфилите” от 25 април 1974 г. е най-значимото явление в португалската история през 20 в., тъй като с нея започна преходът от авторитарното управление към представителна демокрация.
Революцията поставя началото на демократичните промени в Португалия след четири десетилетия режим на т.нар. Нова държава, т.е. диктатурата на Антониу де Оливейра Салазар. Тогава Движението на въоръжените сили сваля правителството на Каетану с безкръвен преврат, познат като „бунта на капитаните”, и обявява поредица от мерки за всеобща демократизация на държавата.
Когато се заражда Движението на въоръжените сили няма ясно изразена идеология. То изразява предимно острото недоволство на средния ешелон от състоянието на армията, от обезкървяващата я дълга война за запазване на португалските колонии в Африка и от неспособността на режима да постигне политически договорености с местните движения за независимост. Непосредствено след преврата Движението обнародва в програмата си редица мерки, които са горещо приветствани от широки слоеве на населението.
Първото временно правителство е сформирано през май 1974 г. и е оглавено от юриста либерал Аделину да Палма Карлуш. То обединява комунисти, социалисти, социалдемократи, либералдемократи и дори монархисти, но основните лостове са в ръцете на социалистите. За Президент на Републиката е избран генерал Антониу Шпинола.
Година след революцията, на 25 април 1975 г., се провеждат първите за предходните 50 години свободни парламентарни избори за Учредително народно събрание. В резултат на мащабната пропаганда, провеждана от всички партии през изтеклата година, и осъзнавайки ясно своите политически и икономически въжделения, португалският народ, сред който преобладават дребните собственици, избира със 72,5% от гласовете си коалицията, съставена от Социалистическата партия, Народната демократическа партия, Социалдемократическия център и Монархическата народна партия. Португалската комунистическа партия получава 12,5% от вота.
След обявяването на изборните резултати победителите правят опит да вземат управлението от военните, но комунистическата партия организира масови протести. Вълна от безредие и насилие залива Лисабон и Порту. Комунистическата партия и съюзниците ѝ отправят към другите политически партии обвинения, че възраждат фашизма и реакцията от епохата на Салазар. Организирани групи на десницата пък опожаряват седалища на партии и профсъюзи.
В тази атмосфера на колективна истерия социалистите и социалдемократите са принудени да напуснат правителството през юли 1975 г. и да преминат в опозиция. С подкрепата на комунистическата партия Вашку Гонсалвеш съставя своето последно Пето временно правителство, което обявява за „правителство на прехода”.
Година и половина след революцията обстановката в страната се усложнява, опозицията на правителството и на Движението на въоръжените сили става всеобща. Засилва се международният натиск, както от Запад, така и от Изток, особено по отвъдморския въпрос. В резултат идеята за незабавно обявяване на независимост на колониите намира силни поддръжници в лицето на комунистическата и социалистическата партии и се налага.
Противоречията сред военните ескалират. През август 1975 г. предприетите от сухопътните сили и авиацията дислокации в страната застрашават стабилността на овладяното от Португалската комунистическа партия правителство. Президентът Коща Гомеш принуждава Гонсалвеш да подаде оставка и възлага съставянето на ново правителство на адмирал Пинейру де Азеведу, симпатизант на социалистите.
Процесът на стабилизация протича бавно и трудно. На 25 ноември 1975 г. крайната левица направи неуспешен опит да завземе властта с преврат, предприет от специализираните армейски части под командването на майор Отелу Сарайва де Карвалю, който е арестуван.
1982 г. служителят на БГА „Балкан” в Рим - Сергей Антонов, е арестуван от италианските власти по обвинение за участие в подготовката на атентата срещу Йоан Павел II. Антонов прекарва в ареста над четири години.
Покушението срещу Йоан Павел II е извършено от турския гражданин Мехмед Али Агджа на 13 май 1981 г. на площад „Св. Петър” във Ватикана. Докато излиза на площада папата е прострелян четири пъти и претърпява загуба на голямо количество кръв. Агджа е задържан незабавно и по-късно осъден на доживотен затвор от италианския съд.
По това време Сергей Антонов е служител в бюрото на Българска гражданска авиация „Балкан” в Рим. Той е задържан от италианската полиция по обвинение в съучастие на атентатора Агджа, който посочва като свои съучастници още двама българи - Желю Василев и Тодор Айвазов, които са служители на посолството на България в Италия, но към този момент се намират в София.
Следствието, към което той е привлечен, продължава две години и половина. Процесът започва през май 1985 г. и завършва през март 1986 г. На него Сергей Антонов отрича да е познавал Агджа и да е участвал в предполагаемия заговор. Освободен е поради липса на доказателства. Завръща се в България на 1 април 1986 г. Здравето му обаче е съсипано. Известно време продължава да работи на куриерска длъжност в авиокомпания „Балкан”, след което е пенсиониран по болест.
Любопитен факт е, че по молба на папата Агджа е помилван от италианския президент Карло Чампи през юни 2000 г., но е репатриран в турски затвор, където да лежи за извършеното от него убийство на турски журналист за което е осъден в родината си. Впоследствие е освободен.
