19 ноември: С „Аполо 12” още двама астронавти стъпват на Луната

1703 г. поставено е началото на мистерията за Желязната маска със смъртта на един затворник в Бастилията, чието име и престой в тъмницата са пазени в строга тайна. Историята постепенно се раздухва, добавят се различни детайли, докато накрая изпод перото на Волтер се превръща в истинска легенда.

На 4 септември 1687 г. (по време на управлението на Луи XIV) едно апокрифно ръкописно издание оповестява, че офицерът дьо Сен-Мар е отвел по заповед на краля един затворник в укреплението на остров Света Маргарита в Прованс.

Тайнственият затворник се споменава за втори път в книгата „Тайните мемоари за историята на Персия” (издадена в Амстердам през 1745 г. от анонимен автор), в която се описват политически интриги и реални личности от двора на Луи XIV като действието е пренесено в Персия и имената на героите са скрити зад персийски псевдоними. В „Мемоарите” се посочва, че този затворник е не друг, а самият граф дьо Вермандоа, синът на Луи XIV и мадмоазел Дьо Ла Валиер. Принцът официално е обявен за мъртъв, покосен от чума, но истината е, твърди книгата, че той е хвърлен в затвора за това, че е ударил плесница на дофина Луи.

Волтер превръща историята в легенда посвещавайки на Човека с желязната маска една част от глава XXV на „Векът на Луи XIV”, публикуван през 1751 г. Твърдейки, че той е затворен през 1661 г., когато умира Мазарини, Волтер пръв споменава една подробност, способна да разбуди въображението на читателя - долната част на маската на затворника била снабдена със стоманени пружини, които му позволявали да се храни без да я сваля, и добавя също, че на тъмничарите им било наредено да го убият, ако разкрие самоличността си. Добавя също, че към затворника се отнасяли с изключителен респект, свирели му в килията и му доставяли бельо от най-фина дантела.

Известно е, че затворникът е пристигнал в Бастилията през 1698 г. с надзирателя си Бенин Доверн дьо Сен-Мар, бивш мускетар, един от верните хора на Франсоа Мишел Льо Телие дьо Лувоа, министър на Луи XIV. Това също е потвърдено от запис в регистъра на Бастилията, направен с мастило на 18 септември 1698 г.

1831 г. Велика Колумбия окончателно се разпада на Нова Гранада, Венецуела и Еквадор. Историческата държава в Южна Америка съществувала от 17 декември 1819 г. Тя е създадена като начален етап от неуспешния опит на Симон Боливар да образува държава, обхващаща цяла Латинска Америка, и включва територията на днешните Колумбия, Венецуела, Еквадор и Панама, както и части от Коста Рика, Перу, Бразилия и Гвиана.

Симон Боливар се връща във Венецуела през 1807 г. След като Наполеон Бонапарт поставя на испанския трон брат си Жозеф Бонапарт през 1808 г., латиноамериканските колонии отказват да го признаят и властта в тях е поета от местни правителства, независими от Мадрид. Хунтата в Каракас обявява независимостта си през 1810 г. и Боливар, който участва в нея, е изпратен на дипломатическа мисия във Великобритания, за да иска поддръжка от британското правителство, което обаче предпочита да запази неутралитет.

През 1811 г. Боливар отново е във Венецуела, където войната е придобила жесток характер - испанците се обръщат за помощ към полудивите обитатели на венецуелските степи (лянеросите), на което Боливар отговоря със заповед да се избият всички пленници. На следващата година, водачът на хунтата Франсиско де Миранда предава страната на испанците и Боливар заминава за Картахена, където пише своя „Картахенски манифест”.

През 1813 г. Конгресът от Тунха му поверява командването на войските на Нова Гранада и на 14 май той започва настъпление към Венецуела, станало известно като „Възхитителната кампания”. На 23 май влиза в Мерида, където получава прозвището „Освободителя”, а на 9 юни превзема и Трухильо. На 15 юни издава известния „Декрет за война до смърт”, на 6 август превзема Каракас, с което е обявена Втората венецуелска република, начело на която застава Боливар.

Той обаче не се решава да проведе реформи в интерес на по-бедните прослойки, не успява да спечели тяхната поддръжка и претърпява поражение - след въстанието на Хосе Томас Бовес през 1814 г. и падането на Венецуелската република, Боливар се връща в Нова Гранада, където оглавява колумбийските националисти и превзема Богота. Той има намерение да се отправи към Картахена и с помощта на местни сили да превземе Санта Марта, но се отказва и заминава за Ямайка. Оттам отправя искане за помощ до хаитянския лидер Александър Петион. През септември 1815 г. Боливар публикува открито писмо, в което изразява увереността си в скорошното освобождение на Америка от испанците.

През декември 1816 г. с хаитянска помощ, получена срещу обещанието за освобождаване на робите, Боливар дебаркира във Венецуела. Отмяната на робството (1816) и издадения през 1817 г. декрет за раздаване на земя на войниците от освободителната армия му позволяват да спечели помощта на населението. След неуспешен опит да събере около себе си всички предводители на революцията, за да действат по общ план, през май 1817 г.

Боливар овладява Ангостура и вдига против Испания цяла Гвиана. През февруари 1818 г., благодарение на пристигнали от Лондон войници, Боливар сформира нова армия. След редица успешни действия във Венецуела, през 1819 г. войските му освобождават и Нова Гранада, след победата в битката при Бояка.

На 7 септември 1821 г. е създадена република Велика Колумбия, федерация, в която първоначално влизат Венецуела и Нова Гранада. През декември 1819 г. Боливар е избран за президент от Националния конгрес в Ангостура, а Франсиско де Паула Сантандер - за вицепрезидент. През 1822 г. колумбийците прогонват испанските сили от провинция Кито (дн. Еквадор), която се присъединява към Колумбия.

Победите при Карабобо през 1821 г. и Пичинча през 1822 г. затвърждават властта на Боливар във Венецуела и Еквадор. През юли 1822 г. той се среща в Гуаякил с аржентинския генерал Хосе де Сан Мартин, „защитник на перуанската свобода”, и поема ангажимент да го подпомогне за окончателното изтласкване на роялистите от Перу. На 10 февруари 1824 г. перуанският парламент назначава Боливар за диктатор. На 6 август, подпомаган от Антонио Хосе де Сукре, той нанася решително поражение на испанците в битката при Хунин, а на 9 декември испанските войски са окончателно разгромени от Сукре при Аякучо.

На 6 август 1825 г. е обявено създаването на Боливия, като Боливар става един от малкото хора, на които е наречена цяла държава. В същото време той среща трудности да задържи контрола върху обширната Велика Колумбия. Във Венецуела започват местни въстания и федерацията се оказва на ръба на разпадането. Макар че е постигнато споразумение с венецуелските бунтовници, то предизвиква недоволство в Нова Гранада.

Опитвайки се да спаси разпадащата се държава, Боливар свиква конституционно събрание в Оканя през април 1828 г. Намерението му е да въведе силно централизирано управление с пожизнен президент, подобно на установеното в Боливия. Тези планове срещат силна съпротива в събранието и Боливар оттегля от него своите привърженици, след което се обявява за диктатор. Това още повече изостря напрежението и на 25 септември 1828 г. е направен опит за убийството му, а през следващите месеци започват бунтове в Нова Гранада, Венецуела и Еквадор.

1863 г. президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн изнася известното си Гетисбъргско обръщение. Речта той произнася по случай посвещаването на Националното войнишко гробище в Гетисбърг, Пенсилвания, по време на Американската гражданска война, четири месеца и половина след решителната битка при Гетисбърг.

Макар и кратка - 272 думи, събрани в 10 изречения, и второстепенна в сравнение с други речи от деня (Едуард Евърет изнася двучасово слово преди обръщението на Линкълн), речта на Линкълн придобива известност като една от най-великите речи в американската история. Линкълн се позовава на принципите на човешкото равенство, възприети в Декларацията за независимост и преопределя смисъла на Гражданската война, като борба не просто за запазване на Съюза, а като „ново раждане на свобода”, което ще донесе истинско равенство за всичките граждани на републиката и по този начин ще създаде обединена нация, в която правата на щатите вече не са доминиращи.

Линкълн изразява надеждата, че това общо наследство, както и жертвата на основоположниците на новата нация не са били напразни. Той призовава новата нация, под божия поглед, да преживее възраждането на свободата, за да може управлението на народа, извършвано от народа и в името на народа да не бъде заличено от лицето на земята.

Битката при Гетисбърг е първата голяма офанзива на територията на северняците по време на Гражданската война в САЩ. В продължение на три дни, от 1 до 3 юли 1863 г., в сраженията се противопоставят 75 000 военнослужещи от армията на Конфедерацията на генерал Робърт Лий и 97 000 души от армията на Съюза на генерал Джордж Мийд.

1889 г. създаден е гербът на Бразилия. Решението е взето само четири дни след като Бразилия става република.

Гербът се състои в центъра от емблема, заобиколена от клонки кафе и тютюн, съответно отляво и отдясно - култури, важни по това време за Бразилия. В синия кръг в центъра може да се види Южният кръст. Пръстенът от 27 звезди, който го обгражда, представлява 26-те щата и федералният окръг.

Синята лента отдолу съдържа на първия ред официалното име на Бразилия - Федеративна република Бразилия. На втория ред е изписана датата, на която е създадена федеративната република - 15 ноември 1889 г.

1942 г. в битка при Сталинград силите на Съветския съюз, командвани от генерал Георгий Жуков, преминават в контранастъпление, като обръщат хода на сражението в полза на Съветския съюз.

Битката при Сталинград, водена до февруари 1943 г., е повратен момент в хода на Втората световна война. Това е един от най-кръвопролитните сблъсъци в човешката история, белязан с жестокост и от двете воюващи страни - СССР и Хитлерова Германия. Макар и да е предшествана от друга голяма съветска победа - в битката при Москва, Сталинградската битка е тази, която дава началото на постепенното изтласкване на Вермахта от съветските територии, окупирани през 1941-1942 г.

На разсъмване на 22 юни 1941 г. 4,3 млн. войници на Германия и съюзниците й нахлуват в СССР на фронт, който се простира от Баренцево до Черно море. В хода на сраженията на съветското командване става ясно, че евентуална загуба на Сталинград ще доведе до прекъсване на преките комуникации на Москва с Кавказ и на достъпа до каспийския нефт. С приближаването на немските войски към Сталинград, е създаден Сталинградският фронт с цел по-добро оперативно управление на армиите, а два дни по-късно на територията на цялата област е обявено военно положение.

Смятайки, че главните сили на съветските войски са унищожени в операциите западно и северно от Дон, на 23 юли германското главно командване (ОКВ) издава нова директива до войските на южния участък на Източния фронт. Първоначалната идея за последователно настъпление - първо към Сталинград, а после към Кавказ, е видоизменена. По нареждане на Хитлер войските са разделени на две части за едновременни удари към двете цели.

Задачата за завземане на Сталинград е поставена на група армии „Б” в състав 6-та армия на Фридрих Паулус и съюзнически сили. Само две седмици след като е изпратена на запад, в края на юли 4-та танкова армия е обърната отново на североизток срещу Сталинград, а 6-а армия е значително подсилена. За кратко време немците създават тук най-плътната групировка войски по целия Източен фронт.

Съветското командване взема мерки за засилване на отбраната. С Указ №227 на Сталин от 28 юли 1942 г. се нарежда всички „страхливци”, отстъпили или напуснали позициите си без изрична заповед, да бъдат „изтребвани на място”. Създадени са специални подразделения за разстрелване на войниците, които се опитват да отстъпят от позициите си, и наказателни роти, в които провинилите се получават възможност да изкупят с кръв вината си (предполагаема или действителна).

В хода на настъплението си в периода юли - октомври германските сили се струпват все повече и повече към Сталинград. Битката за самия Сталинград започва на 23 август, когато германските танкове достигат десния бряг на Волга северно от града, а Луфтвафе извършва масирани бомбардировки на промишлените съоръжения и жилищните квартали. Голяма част от града е опожарена или разрушена.

Сталин забранява на цивилните да напускат града. Той смята, че тяхното присъствие ще мотивира бойците да оказват по-голяма съпротива при отбраната на Сталинград. През първата седмица от немските бомбардировки загиват, по някои данни, 40 000 цивилни. Първоначално за отбраната на града отговаря 1077-ми противовъздушен полк, съставен главно от жени-доброволци без никаква подготовка за борба с наземни цели. Немската 16-та танкова дивизия елиминира всичките 37 противовъздушни батареи.

Немците разчитат силно на подкрепата от артилерията и авиацията си. Съветските командири противодействат, държейки фронтовата линия колкото се може по-близо физически до врага. Това повишава риска за немската пехота от приятелски огън. Немците докарват едрокалибрени оръдия, включително и 800-милиметрово, но не правят опит да елиминират съветската артилерия на срещуположния, източен бряг на Волга. Бранителите на града използват разрушените сгради за прикритие, от което обстрелват нападащите танкове.

В средата на октомври войските на Чуйков са силно притиснати. За да облекчи положението им, съветското командване нарежда контраатаки северно и южно от Сталинград. Между 19 и 26 октомври в пространството между Дон и Волга настъпват войските на Донския фронт (образуван в края на септември), а от 22 октомври до 1 ноември 64-та армия от Сталинградския фронт настъпва от юг. Нападащите успяват да се придвижат само 3-4 км напред и търпят тежки загуби, но натискът срещу Чуйков отслабва. До 18 ноември немците успяват да завземат между 80 и 90% от разрушения град. Съветски войски продължават да бранят два тесни, изолирани един от друг участъка.

Съветските планове се оформят през септември на съвещания в Москва между главнокомандващия Сталин, заместника му Георгий Жуков и началника на генералния щаб Александър Василевски. В края на месеца Сталин дава заповед за подготовка на Операция „Уран”, която предвижда удари с превъзхождащи сили по фланговете, обкръжаване и унищожаване на германската сталинградска групировка.
През октомври и първата половина на ноември в районите, набелязани за изходни точки на контранастъплението, са съсредоточени значителни сили, разпределени между Югозападния, Донския и Сталинградския фронт. Паралелно с подготовката на „Уран” тече и подготовка за голямо настъпление на съветската армия срещу германската 9-та армия в района на Ржев и Сичевка (операция „Марс”). С провеждането му се заема Жуков, а с координацията на операциите при Сталинград е натоварен Василевски.

Разузнавателният отдел от германския генерален щаб „Чуждестранни армии Изток“, оглавяван от генерал Райнхард Гелен, знае за придвижването на съветски части, но не оценява правилно размера на подготвяната операция. Германското командване в този период смята, че съветската страна не е способна да проведе повече от една голяма офанзива по едно и също време и че тази офанзива ще бъде на фронта при Москва, далеч на север от Сталинград.

Рано сутринта на 19 ноември 1942 г. съветският Югозападен фронт започва настъпление от плацдармите на десния бряг на Дон. 3-та румънска армия е атакувана отляво от 5-та танкова (при Серафимович) и отдясно от 21-ва армия (при Клетская), отбранителните й линии са разкъсани и ден по-късно тя прекратява организираната съпротива. Мобилните части на съветската 5-та танкова армия се насочват на югоизток, преодолявайки съпротивата на германско-румънските резерви (48-ми танков корпус).

На 22 ноември съветските танкове овладяват моста на Дон край Калач, а на следващия ден и самия град. Действията на Югозападния фронт са подпомагани от войските на Донския фронт, които нападат от север по двата бряга на Дон. Вторият основен удар е нанесен от участъка южно от Сталинград на 20 ноември. Три армии от Сталинградския фронт (64-та, 57-ма и 51-ва) разбиват левия фланг на 4-та румънска армия (6-ти армейски корпус) и я отхвърлят на запад. Скоро след това железопътната линия от Абганерово е прекъсната, а на 23 ноември части на Сталинградския фронт се съединяват с Югозападния край Советски, източно от Калач, затваряйки обръча около германските войски край Сталинград.

В обкръжение попадат между 250 000 и 290 000 войници на Оста. Това включва четиринадесет пехотни, три танкови, три моторизирани, една противовъздушна и две румънски дивизии, както и хърватски полк. Срещу тях са насочени седем съветски армии, а други части на Червената армия формират външната страна на обръча срещу евентуални опити на германците за пробив отвън. На 24 ноември съветските войски предприемат концентрично настъпление, което завършва с неуспех в първите дни на декември.

На 25 ноември Червената армия започва голяма офанзива и срещу група армии „Център” при Ржев. Операция „Марс” продължава 25 дни и принуждава германското командване да насочи голяма част от резервите си към Ржев, вместо към Сталинград.

1969 г. „Аполо 12” каца на Луната. Чарлс Конрад и Алън Бийн стават третия и четвъртия човек стъпили на лунната повърхност. Това е шестата пилотирана мисия по Програма „Аполо” на НАСА и втората, която каца на Луната.

За старта е използвана ракета „Сатурн-5”. След извеждането на околоземна орбита на последната степен от ракетата-носител с кораба на нея, екипажът провежда около два часа проверка на бордовите системи. На третия час от полета двигателят на последната степен е включен вторично и извежда степента и кораба на траектория за полет към Луната.

След маневра за пренареждане отсеците на кораба той е отведен на безопасно разстояние от последната степен на ракетата-носител и започва самостоятелния си полет към Луната.

Компютрите приземяват лунния модул в „Океана на бурите”, на около 1540 км западно от мястото на прилуняване на „Аполо-11”. Астронавтите Чарлс Конрад и Алън Бийн преминават в лунния модул около четири часа преди разстиковката му с командния. Отделянето става на 108-ия час на полета.

На 109-ия час от полета е включен двигателят на прилуняващата степен на лунния модул. На височина 162 м над повърхността на Луната е включена полуавтоматичната система за кацане.

Конрад решава да прелети край апарата „Сървейър-3” (кацнал през април 1967 г.) и да приземи лунния модул в противоположния край на кратера, в който е апаратът. Конрад наблюдавал местността през илюминатора, а Бийн в това време следи показанията на приборите. На височина около 90 м реактивната струя на двигателя вдига облаци прах от повърхността на Луната. Вдигнатият прах почти скрива повърхността и Конрад прилунява кабината по-близо до ръба на кратера, отколкото е искал.

Кацането на Луната е извършено в 6.54:43 ч. (по Гринуич). Бордово време на кацането - 110 часа 32 минути 43 секунди. Лунният модул се спуска на 45 м от края на кратера, на разстояние около 200 м от апарата „Сървейър-3”.

След кацането астронавтите в продължение на няколко минути са в готовност за авариен старт от Луната. Понеже такъв не се налага от обстановката, астронавтите получават разрешение от Центъра за управление и започват подготовка за своето първо излизане на Луната. Пръв на повърхността на Луната в бордово време 115 часа 23 минути 10 секунди се спуска Конрад.

Конрад събира първите образци лунен грунт. Краката му затъват дълбоко в лунния прах и се налага да ги вдига високо при ходене. Прахът покрил скафандрите и всички предмети, които използват астронавтите. По тяхна оценка, дълбочината на слоя прах била значително по-голяма от тая на мястото на кацане на кораба „Аполо 11”.

Бийн се спуска на повърхността на Луната половин час след Конрад и пренася камерата за цветна телевизия за да я закрепи на статива. При това камерата излиза от строя (работи преди това около половин час). Всички опити да бъде поправена камерата завършват с неуспех. Един от астронавтите даже леко я удря с чук, което предизвиква поява върху екрана на цветни ивици, но след това изображението отново изчезва.

Ричард Гордън остава в командния модул на орбита около Луната. Бийн и Конрад разполагат на лунната повърхност научна апаратура и събират допълнителен комплект образци лунен грунт, Бийн подхвърля пластмасовия капак на един от уредите, който по неговите думи се издига на височина 100 м.

Първото излизане на астронавтите на повърхността на Луната продължава около четири часа. При това част от запасите на автономните ранични системи за жизнеобезпечаване остават неизразходвани. След хранене и сън, астронавтите се подготвят за второ излизане на лунната повърхност. Люкът е отворен в 131 часа 32 минути 00 секунди бордно време.

Астронавтите поправят един от научните уреди (падналият йонизационен манометър) и започват да събират образци грунт, едновременно коментирайки характера на местността. Конрад хвърля два пъти в кратерите неголеми камъни, което е регистрирано от сеизмографите, монтирани от астронавтите при първото им излизане. При второто излизане дължината на изминатия маршрут е 1,5 км, а продължителността на излизането - 3 часа 54 минути.

Час след края на второто излизане астронавтите отново разхерметизират кабината на лунния модул и отварят люка, за да изхвърлят станалите ненужни предмети. При което погрешно е изхвърлена една фотолента. Отначало предполагали, че е лента със снимки. Но по-късно се изяснило, че това е неизползвана лента.

Стартът от Луната е в 142 часа 03 минути 47 секунди от полетното време. Стиковката на излитащата степен на лунния модул и командния модул е осъществена на сто четиридесет и шестия час на полета. Сближаването, снимано в командния модул от Ричард Гордън, се предава по телевизията. Кабината с екипажа се приводнява в 244 часа 25 минути 46 секунди на полетното време на 4,5 километра от самолетоносача „Хорнет”.

1977 г. египетският президент Ануар Садат става първият арабски държавен глава, направил официално посещение в Израел. Той поема поста след смъртта на Насър през 1970 г., първоначално като компромисна фигура за различните групи в управляващия Арабски социалистически съюз.

В началото на 1971 г. обаче Мохамед Ануар Садат обявява Поправителна революция и прочиства от управлението повечето лидери от времето на Насър, като си осигурява пълен контрол над властта. Стремейки се да засили позициите си в преговорите за евентуален мирен договор с Израел, Садат изгонва от страната намиращите се там няколко хиляди съветски военни съветници и се опитва да реорганизира армията, която се намира в криза след поражението в Шестдневната война.

През 1973 г. съвместно със сирийския лидер Хафез Асад Садат започва Войната от Йом Кипур. Въпреки първоначалните успехи на съюзниците, Израел постига обрат и две седмици след началото на войната войските на генерал Ариел Шарон пресичат Суецкия канал и обкръжават египетската Трета армия.

На 19 ноември 1977 г. Ануар Садат става първият арабски лидер, направил официално посещение в Израел. Той се среща с министър-председателя Менахем Бегин и говори пред Кнесета в Йерусалим. През 1978 г. с посредничеството на американския президент Джими Картър е сключено Кемпдейвидското споразумение, за което Садат и Бегин получават Нобелова награда за мир.

Споразумението предизвиква отрицателни реакции в арабския свят, където то се разглежда като предателство на каузата за унищожаване на Израел от страна на най-голямата арабска държава.

Последните години от управлението на Ануар Садат са свързани със засилваща се опозиция, най-вече от страна на ислямистки групи, и опити на режима да се задържи на власт със силови мерки. През септември 1981 г. са арестувани около 1600 души от различни кръгове - комунисти, насъристи, феминистки, ислямисти, хомосексуалисти, коптски духовници, университетски професори. Месец по-късно, на 6 октомври, Ануар Садат е застрелян, докато приема военен парад в Кайро.

1985 г. за първи път е осъществена среща между президента на САЩ Роналд Рейгън и генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов. Когато поема властта, Рейгън предприема курс на сблъсък със Съветския съюз, като рязко изоставя политиката на сближаване, която са водили неговите предшественици - Ричард Никсън, Джералд Форд и Джими Картър.

Поставя се нова рамка за отношенията с руснаците, която има за цел спечелването на Студената война посредством три основни момента, изложени в секретна директива. Тя посочва трите фронта за действие - икономически, военен, и тайния фронт.

Рейгън предлага Инициативата за стратегическа отбрана, известна като „Междузвездни войни”, която представлява базиран в околоземна орбита ракетен щит, който се счита от руснаците като нападателна, а не отбранителна инициатива. През октомври 1986 г. Рейгън се среща с Михаил Горбачов в Исландия, при която среща руският лидер остро се противопоставя на ракетния щит.

1990 г. 22 държави от НАТО и Варшавския договор подписват в Париж Договор за ограничаване на конвенционалните оръжия в Европа. Първоначалният Договор за обикновените въоръжени сили в Европа e уговорен и приет през последните години на Студената война, като залага основни ограничения на ключови категории конвенционално военно оборудване в Европа (от Атлантическия океан до Урал) и налага унищожаването на излишното въоръжение.

През 1972 г. американският президент Ричард Никсън и съветският генерaлен секретар Леонид Брежнев постигат компромисно споразумение да проведат отделни политически и военни преговори. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа се занимава с политическите въпроси, а Взаимните и Балансирани намаления на силите, с военните въпроси. През 1986 г. Горбачов предлага да се намалят наземните и въздушни сили и да се включат обикновените и ядрените оръжия от Атлантическия океан до Урал.

Това предложение е направено официално по-късно същата година по време на срещата на Варшавския договор. Северно-атлантическия съвет на външните министри издава Брюкселската декларация за контрол на конвенционалните оръжия, която призовава за провеждането на отделни преговори: едни за постигане на резултатите от Стокхолмската конференция и едни, които да осигурят стабилност в Европа чрез преговори за контрола върху конвенционалните оръжия от Атлантическия океан до Урал.

Неформални разговори между 16-те страни членки на НАТО и седемте страни членки на Варшавския договор за конвенционалните преговори в Европа започват на 17 февруари 1987 г., като очертават насоките на преговорите. Няколко месеца по-късно НАТО представя чернова на указ, който призовава към премахване на неравенството на силите, способността за изненадваща атака и широкомащабни офанзивни операции.

През януари 1989 г. НАТО и членовете на Варшавския договор създават мандат за преговорите по Договора за обикновените въоръжени сили в Европа. Мандатът залага целите на Договора и създава процедури за договарянето. Официалните преговори започват на 9 март 1989 г. във Виена.

През ноември пада Берлинската стена и в следващите месеци избухват революции в Унгария, Чехословакия, Румъния и България. Буш и Горбачов се съгласяват да ускорят както икономическите, така и преговорите за въоръжение.

Договорът е подписан на 19 ноември 1990 г. от 22 страни в Париж. Разделени са на две основни групи - тогавашните 16 страни членки на НАТО (Белгия, Канада, Дания, Франция, Германия, Гърция, Исландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Португалия, Испания, Турция, Великобритания и САЩ) и тогавашните шест страни членки на Варшавския договор (България, Чехословакия, Унгария, Полша, Румъния и Съветския съюз). Документът влиза в сила на 17 юли 1992 г.

1999 г. Китай успешно изстрелва своя първи експериментален космически кораб „Шънджоу 1”. След като обикаля Земята 14 пъти, апаратът се приземява успешно на 415 км източно от стартовата площадка и на 110 км северно от град Уахай във Вътрешна Монголия.

„Шънджоу 1” е проектиран за тестове на ракетата Чан Джън 2Ф. Корабът тества единствено системите за разделяне на модулите, контрол на ориентацията, аеропланиране при навлизане в атмосферата, топлинния щит и прибиране на капсулата след кацане.

„Шънджоу 1” няма сгъваеми слънчеви панели, а само слънчеви клетки, които са монтирани на корпуса на апарата. Не е извършил и промени на орбитата си. Според Ки Фарен, главен дизайнер на кораба, само 8 от 13 подсистеми на борда на кораба са били действащи по време на полета.

На борда на космическия кораб има 100 кг семена, за изследване на ефектите на средата върху тях. Смята се, че на орбиталния модул е имало монтирано пробно разузнавателно устройство, което става пълнофункционално и задължително за всички мисии от „Шънджоу 2” нататък.

2003 г. официално е открит португалският футболен стадион „Ещадио Д-р Магаляеш Песоа”. Спортното съоръжение се намира в покрайниниет на град Лейрия, разположен в Централна Португалия. На него играе домакинските си мачове Униао Лейра.

Стадионът е реконструиран в периода ноември 2001 - октомври 2003 г. специално за Евро 2004 по проект на португалския архитект Томаш Тавейра. Капацитетът му е от 30 000 седящи места.