587 г. пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор II разрушава Соломоновия храм. Този храм, известен още като Първия храм, е първият еврейски храм в Йерусалим. Той представлявал главната фокусна точка на юдаизма и място за извършване на жертвоприношения.
Соломоновият храм бил завършен през 10 в. пр.Хр. и разрушен от вавилонците през 586 г.пр.Хр. Преди смъртта си цар Давид, баща на Соломон, бил събрал голямо количество материали за построяването на Храма на хълма Мория, където бил закупил земя и бил извършил жертвоприношения.
В Библията се разказва за това как Соломон, цар на тогава единственото Израелско царство, в началото на царуването си подготвил материали за строежа на храма, с цел да изпълни идеите на баща си. Накарал да се извадят големи каменни блокове от една кариера в Йерусалим, които трябвало да послужат за основите и стените на Храма. Тези каменни блокове били подготвени и занесени до мястото под надзора на опитните строители от град Тир.
Соломон сключил дори договор с тирския цар Хирам I за доставката на необходимите материали, и в частност на кедров дървен материал от ливанските гори, който бил доставен по море до Яфо, откъдето бил транспортиран до Йерусалим.
Следвайки традицията, Соломон се погрижил и за постояването на подходяща водоснабдителна система, чрез издълбаване в скалите на големи цистерни, където се стичала вода, идваща по канали от „резервоарите”, разположени близо до Витлеем.
Според библейския разказ, подготовката за строежа продължила три години; след изтичането им, през четвъртата година от царуването на Соломон, започнало и самото строителство под ръководството на финикийците.
Строежът се извършвал по финикийски модел. Давид оставил на Соломон достатъчно злато и сребро, с които да бъде построен Храмът. Огромни камъни, доставяни от кариерите под града били постепенно поставени върху масивните стени, един върху друг, без помежду им да бъде поставян хоросан, и така докато цялата конструкция не била завършена.
На 11 година от царуването на Соломон, седем години и половина след започване на строителството, Храмът бил завършен. 11 месеца по-късно, през месец Тишри, се състояла церемонията за освещаване и така Храмът бил осветен по време на празниците за настъпването на новата година.
Ковчегът на завета (Арон хаКодеш) бил преместен тържествено от завесите, в които Давид го бил поставил (известни като Завесите на завета), на специално предназначено място в Храма - в Светая Светих. Разказва се как Соломон се качил на специално създадена за него платформа и вдигнал ръце към небето и сърцето си към Господ.
Продължилият седем дни празник за освещаване, заедно с последвалият го празник на шатрите, отбелязва началото на нова ера в историята на Израел. На осмия ден от празника на шатрите, Соломон позволил на събралите се там хора да си тръгнат.
След превземането на Йерусалим и сриването на храма от Навуходоносор II кивотът изчезва. Оттогава за неговото местонахождение в продължение на повече от 2500 години се носят неизброими легенди.
Кивотът, според преданието, бил поставен в Соломоновия храм заедно с други съкровища. В него се съхранявали каменните Скрижали на завета с Десетте заповеди, както и стомната с манната и Аароновият жезъл.
През 2014 г. се появиха информации, че може би е възможно да се изясни къде се намират съкровищата от храма на цар Соломон. Според превода от иврит на текста „Трактат на корабите” съкровището се съхранява в недостъпно място и „няма да се покаже до деня на пришествието на Месията, сина на Давид”. Документът обаче всъщност не сочи точното местоположение на кивота.
70 г. император Тит разрушава Втория храм. След вавилонския плен, юдеите построили отново Йерусалимския храм, който е известен като Втория храм.
Той е построен през 515 г.пр.Хр., след завръщането на евреите от вавилонския плен, и е разрушен през 70 г.сл.Хр. от римския император Тит. През този период Храмът е културен и духовен център на юдаизма и място за извършване на ритуалните жертвоприношения.
Веднага след завръщането си от Вавилонския плен, юдеите, под ръководството на назначения за управник на Юдея Зоровавел, се залавят с възстановяването на разрушените и опустели 70 години по-рано Йерусалим и Юдея.
Завърналите се в Юдея изгнаници били движени от силни религиозни чувства и желаели да възстановят възможно най-скоро мястото за преклонение, възстановявайки по този начин и традицията на жертвените ритуали.
Вторият храм не e можело да бъде построен със същия разкош както предишния - Соломоновия храм. Освен това някои от елементите на Соломоновия храм били загубени или разрушени и тяхната замяна била невъзможна - Ковчегът на завета, Урим и Тумим, свещеното олио, свещения огън, скрижалите с Десетте Божи заповеди, манната небесна и др.
Божият храм бива издигнат точно на мястото на предишния храм. През 535 г.пр.Хр. сазавършени основите на Храма, но целия строеж приключва през пролетта на 515 г.пр.Хр., повече от 20 години след завръщането от Вавилония.
Към 19 г.пр.Хр. Ирод Велики дал началото на работи по възобновяване и разширяване на Втория храм. След това обновление, Храмът често бива наричан Храма на Ирод. Окончателно работата по Храма приключила едва през 64 г. пр.Хр.
През 66 г. Пр.Хр. юдейското население въстава срещу Римската империя. Четири години по-късно, през 70 г. пр.Хр., римските легиони, под командването на Тит, завладяват и разрушават Йерусалим.
1698 г. руският цар Петър I издава забрана за носене на бради и предписание руснаците да се обличат с европейски дрехи. Забраната на знаменития указ „О ношении немецкого платья, о бритии бород и усов, о хождении раскольникам в указанном для них одеянии” (За носенето на немски дрехи, за бръснене на брадите и мустаците, за ходене на разколниците в указаните им одеяния) влиза в сила от 1 септември.
Същият месец 26-годишният Петър І се е завърнал от продължителна обиколка из Западна Европа и още на следващият ден събрал болярите в Преображенския дворец. Заповядал да му донесат ножица и веднага започнал собственоръчно да реже брадите на велможи от знатни родове. Болярите били така шокирани от постъпката на царя. После Петър повтаря процедурата с думите „Сега брадите, после и главите!”.
Новите порядки се налагат трудно. Някои от болярите слагат край на живота си, защото не приемат позора. Цяла Русия роптае, тъй като се счита, че бръсненето на брадите е грях, и свещениците отказват да благословят действията на царя. Той дори е отъждествяван с Антихриста. В действията на Петър болярите виждат покушение на самите устои на руския живот и упорстват в бръсненето на брадите.
За страха от западната мода допринася и фактът, че на иконите и фреските бесовете са изобразявани бръснати и западно облекло, патриарсите през 17 в. заплашват с анатема мъжете, които бръснат „Божия атрибут” - брадата.
Петър все пак си дал сметка, че мерките му са прекалено сурови и на 5 септември 1698 г. разрешил носенето на брадите и мустаците, но срещу заплащането на определен данък. За контрол бил въведен специален металически жетон - „бородовой знак”, с големината на една копейка, представляващ своеобразна квитанция за платения данък.
1825 г. кралят на Португалия признава независимостта на бившата колония Бразилия. Още през 1808 г. португалското кралско семейство, бягащо от войските на френския император Наполеон Бонапарт, се заселва в град Рио де Жанейро, като по този начин градът става седалище на Португалската империя. През 1815 г. португалският крал Жуау VI, тогава регент в името на болната си майка, превръща Бразилия от колония в Обединено суверенно кралство с Португалия.
Жуау VI се връща в Европа на 26 април 1821 г., оставяйки най-големия си син Педру де Алкантара като регент, да управлява Бразилия. Португалското правителство се опитало отново да превърне Бразилия в колония, лишавайки я от достигнатите постижения от 1808 г. Бразилците отказали да отстъпят и Педру застанал на тяхна страна, обявявайки независимостта на страната от Португалия на 7 септември 1822 г. На 12 октомври, Педру е обявен за първия император на Бразилия и коронован като Педру I на 1 декември с.г.
По това време почти всички бразилци са били на страната на монархията и републиканците се радвали на сравнително малка подкрепа. Последвалата Война за независимост на Бразилия се разпространява в почти всички региони, с битки на север, североизток и юг. Последните португалски войски се предават на 8 март 1824 г. и независимостта е призната от Португалия на 29 август 1825 г.
Първата бразилска конституция е приета на 25 март 1824 г., след ратифицирането й от общинските съвети в цялата страна. Педру I абдикира на 7 април 1831 г. и отива в Европа, за да възвърне короната на дъщеря си, оставяйки петгодишен син и наследник, бъдещия Педру II. Тъй като новият император не е могъл да упражни конституционното си право до достигането на пълнолетие, е създаден регентски съвет.
Спорове между политическите фракции обаче довеждат до бунтове и едно нестабилно, почти анархическо регентство. Бунтовническите групировки не се надигнали в бунт срещу монархията, въпреки че някои от тях обявили отделянето на провинциите като независими републики, но само докато Педру II е бил непълнолетен. Поради това, Педру II е преждевременно обявен за император и „в Бразилия настъпил половин век на вътрешен мир и бърз материален прогрес”.
1831 г. Майкъл Фарадей открива електромагнитната индукция. Фарадей изучава магнитното поле около проводник, по който тече прав ток и формулира понятието електромагнитно поле във физиката. Той открива електромагнитната индукция, диамагнетизма и закона на електролизата.
Той изобретява първия, макар и примитивен електромотор, което слага основите на производсвената технология.
На 29 август 1831 г. открива явлението електромагнитна индукция. Фарадей открива, че електродвижещото напрежение по затворен контур е пропорционално на степента на промяна на магнитния поток (промяната може да бъде както по големина, така и по посока) през произволна повърхност, заградена от контура. На практика това означава, че електрически ток ще протича във всеки затворен проводник, когато магнитният поток, минаващ през оградената от проводника повърхност, се променя.
В периода 1833-1834 г. изучава протичането на електрически токове през разтвори на киселини и соли, което води до откриването на законите на електролизата. До края на 30-те годни той извършва обширни изследвания на електрическите явления в диелектрици.
През 1832 г. Оксфордският университет го удостоява с почетна докторска степен. Избран е за член на Шведската кралска академия на науките през 1838 г. и на Френската академия на науките през 1844 г.
1842 г. Цински Китай и Великобритания подписват Нанкинския договор. Документът слага край на Първата опиумна война.
Първата опиумна война се провела между Британската източноиндийска компания и династията Инг от 1839 до 1842 г. с цел принуждаване на Китай да разреши на Великобритания да внася опиум.
През 19 в. търгуването със стока от Китай към Европа е много доходно, както за европейските, така и за китайските търговци. Но заради забрани от страна на династията Инг, съгласно които международната търговия е разрешена само в Кантон, продиктувано от императорската жажда за монопол заради евтината стока, която Британия внася и всеки китаец можел да си купува на ниска цена, както правели и индийците.
Преди 1821 г. Англия е главен вносител на сребро. Обаче след 1821 г., когато тя открива опиума, намалява вноса на сребро и увеличава производството на опиум основно в Британска Индия. Между 1821 и 1837 г. вносът на наркотици в Китай се увеличава пет пъти, не зачитайки забраната за използване на наркотици, датираща още от 1729 г.
Алармирани за намаляването на вноса на сребро и за повече от два милиона зависими, правителството на Инг се опитва да прекрати търговията с опиум, но усилията са напразни заради корупцията на местните власти, включително и на вицекраля на Кантон.
Подготвяйки се за война, през 1839 г. Великоритания се насочва първо към Хонконг и след бързото му превземане го използва като база. През октомври с.г. Томас Коутс пристига в Гуангджоу с кораб на квакери, които отказват да търгуват с опиум. Техният капитан Смит се договаря с правителството на Кантон, като се надява всички кораби да могат да изпразнят товара си с опиум и търговията с Китай да продължи. Обаче Елиът, командващ на Британската армия, нарежда да се блокира Пърл Ривър.
Войната започва на 3 ноември 1839 г., когато втори британски кораб се опитва да си пробие път към Гуанджоу. Китайските кораби откриват предупредителен огън. Официалният доклад на армията на Инг твърди, че китайските войски се опитали за защитят британския кораб и това било голяма победа. Елиът защитава всичките си 29 кораба в Чуенпех и, знаейки, че ако открие огън, те ще бъдат атакувани, нарежда всички кораби да напуснат Чуенпех и да се насочат към Тунг Ло Ван.
През юни 1840 г. група от 15 кораба, пълни с войници, 4 военни кораба и 25 по-малки съда с почти 4000 души войска, достигат Гуангдонг от Сингапур. Войниците са водени от Джеймс Бремър. Той поискал от правителството на Инг компенсация за Великобритания заради причинените загуби от прекъснатата търговия. Правителството отказва и тогава британците атакуват. Устието на Пърл Ривър е силно защитавано от комисаря Линк, затова британците се спускат на север до Хиамен.
През следващата 1841 г. британците окупират Боуг фортс, който пази устието на Пърл ривър - водния път между Хонконг и Гуангджоу. През януари 1841 г. британските сили разбиват китайците край Нингбо и военната им база в Чингкай. В средата на 1842 г. британците печелят победа над китайците и край устието на тяхна друга голяма търговска столица - Йангтзе, и окупират Шанхай.
Правителството на Инг показва безсилие да се справи със Западните сили нито политически, нито с военна артилерия. Войната завършва през август 1842 г. с подписването от Китай на първия „неравен договор” - Договора на Нинджи.
По силата на клауза от договора на Великобритания е отстъпен Хонконг. На Китай е наложена огромна контрибуция (около 21 млн. долара), и му се налага да отвори пет пристанища за международна търговия (Кантон, Амой, Фучжоу, Нинбо и Шанхай). Най-унизителното условие от договора обаче е това, Китай да изплати 6 млн. долара обезщетение за конфискувания от китайските власти в Кантон контрабанден опиум на протежираните от британската власт контрабандисти.
Успехът от войната на практика позволил на Великобритания да продължи трафика на опиум в Китай и отворил пътищата към изгодния китайски пазар.
1885 г. германският конструктор Готлиб Даймлер получава патент за конструирания от него мотоциклет. Той е един от първите, които работят върху двигателите с вътрешно горене. Син на хлебар, завършил Политехниката в Щутгарт.
На 3 април 1885 г. в Канщат Даймлер заедно с Вилхелм Майбах патентова собствен четиритактов двигател. Двигателят е изключително високооборотен за времето си - двигателят на Отто развива максимално 140 оборота, докато техният има вече фантастичните 900. За пръв път е използван и собствен карбуратор, който позволява като гориво да се използва бензин.
Същата година Готлиб Даймлер създава и първия мотоциклет в света, за който получава патент DRP № 36423 за „превозно средство за езда с керосинов двигател”. Документът за „дървен велосипед с монтиран на него двигател с вътрешно греене” е издаден на 11 август 1886 г.
Мотоциклетът е бил разработен заедно с и е имал керосинен двигател с вътрешно горене. Рамата на мотоциклета е направена от дърво, а облицовката на колелата била стоманена. Колелата са четири - две големи и две малки, като помощни, за по-голяма стабилност.
Двигателят е имал мощност половин конска сила и е бил монтиран под рамата. Мотоциклетът е бил невероятно бърз за онова време - развивал е 12 км/ч.
На улицата за първото си демонстрационно пътуване мотоциклетът Daimler Reitwagen е изкаран на 10 ноември с.г. То е било извършено от сина на Готлиб - 3 км от Бад Канщат до Унтертюрхайм, близо до Щутгарт.
През следващата година заедно с Майбах адаптира едноцилиндровия двигател към четириколесен файтон, с който постигнат скорост от 18 км/ч, а после успяват да го монтират още на лодка, дрезина и дирижабъл.
1897 г. в Базел е създадена Световна ционистка организация на Първия ционистки конгрес. Форумът е създаден по инициатива на Теодор Херцел на първият Световен ционистки конгрес, провел се с цел създаване на организация за връщане на евреите в историческата им родина - Израел.
Първият ционистки конгрес се провежда в Базел, Швейцария, и формулира фундамента на ционистката платформа, станала известна и като Базелска програма, след като основава ционистката организация. Също така е приет химн на Израел, който през 1948 г. става химна на възстановената модерна израелска държава на античният Израил.
Първият ционистки конгрес символизира и имитира израилският самоуправляващ се орган, т.е. съвременен парламент. Това символично действие предизвиква много външни и вътрешни критики. Остри критики идват и от консервативни и реформаторски еврейски общности, които считат, че доктрината на ционизма не може да разреши еврейския въпрос и само ще навреди на положението на еврейските работници и труженици социално и най-вече сред руското еврейство.
На Конгреса присъстват около 200 участници от 17 страни, 69 от които били делегати на различни ционистки групи.
1904 г. в Сейнт Луис в САЩ за открити Третите олимпийски игри. Олимпийското движение взима решението с идеята да разшири своите граници и да стъпи на нови континенти. Спортните резултати на американските спортисти в Атина и Париж са достатъчно сериозна причина, за да бъдат организирани игри в Америка. Два града кандидатстват за домакини на олимпиадата - Чикаго и Сейнт Луис.
Международният олимпийски комитет (МОК) е заинтригуван от офертата на първия град, който е представил грандиозен план за инвестиция в организацията на игрите, възлизаща на огромната за онези години сума от 200 000 долара. Без съмнение Сейнт Луис не би могъл да се пребори с предложението на кметската управа на Чикаго. За да спечелят домакинството на олимпиадата, в Луизиана взимат решение да организират световно изложение по примера на Париж четири години по-рано.
От МОК обаче ясно показват своето пристрастие към Чикаго, тъй като все още е пресен споменът от провала на френската столица, където състезанията се провеждат на територията на световен панаир. В Сейнт Луис решават да използват друг метод за убеждение.
Поради проблеми в организацията Чикаго моли за отсрочка до 1905 г. за провеждането на игрите, което противоречи на олимпийската харта. Поради този факт и заради изключителната подкрепа на американския президент Теодор Рузвелт МОК избира Сейнт Луис за домакин на олимпиадата.
На олимпийските съоръжения като допълнение към програмата се провежда серия от паралелни състезания. В града пристигат голям брой американци, както и представители на различни екзотични етноси като например пигмеите. Те участват в игрите от името на своите страни. Това е един от най-тъжните моменти в историята на игрите, тъй като самият Кубертен квалифицира състезанията като „позорен спектакъл”.
1944 г. приключва „Операция Багратион” на Червената армия, която има за цел освобождаването на Беларус от германска окупация. Белоруската стратегическа настъпателна операция, проведена от Червената армия в периода 22 юни - 19 август 1944 г. Това е една от най-големите военни операции в историята на човечеството. Наречена е в чест на руския принц и пълководец от Френско-руската война генерал Пьотр Багратион, който е смъртно ранен в битката при Бородино.
Предварителният етап на операцията символично започва на третата годишнина от германското нападение над СССР. През следващите пет седмици Червената армия напредва с 450 км на запад, преминава през Минск, достига до покрайнините на Варшава и разгромява армията на Хитлер по пътя. Почти 20 немски дивизии са напълно унищожени, а други 50 са понесли сериозни щети - катастрофата е по-голяма и от тази при Сталинград.
От страна на Вермахта са пожертвани цели армии, тъй като Хитлер забранява всякакво отстъпление. Това са най-големите загуби на Германия в една операция за цялата Втора световна война и тя не успява да ги компенсира. Към края на операцията германските войски са изтласкани напълно от довоенната съветска територия и Червената армия овладява плацдарми в Полша, Източна Прусия и Чехословакия.
Стратегическите цели на операцията, заедно със започналата малко по-късно в Украйна Лвовско-Сандомирска настъпателна операция, включват разгром на немските войски на централното направление, дълбок пробив в оперативната и стратегическата зона на отбраната на Вермахта и заемане на предмостия по река Висла в Полша, поставяйки по този начин Берлин в обсега на ударите на Червената армия при следващото голямо настъпление (Висло-Одерската операция).
1949 г. на полигона в Семипалатинск (Казахстан) СССР тества първата си атомна бомба - РДС-1. Информация за опита обаче се появява едва на 22 септември, когато САЩ, Англия и Канада съобщават, че са засекли ядрен взрив.
В началото на Студената война Сталин избра едно от най-отдалечените кътчета на империята си, където да експериментира с първите ядрени бомби на Съветския съюз. Наблюдавана от опакования с олово бункер на страховития шеф на сталинската тайна полиция Лаврентий Берия, първата експлозия се състояла точно в 7.00 ч. на 29 август, изхвърляйки огромна ядрена гъба, която се понася над степта и - без знанието на местните хора - освобождава огромно количество радиоактивен материал върху хората, къщите и полетата им.
Кодовото й название е „Първата светкавица”, а американците я наричат „Джо-1”. Бомбата е реплика на американската „Дебелак”, чийто дизайн е откраднат от шпиони. Официалното обявяване на успеха обаче е отложено „от съображения за сигурност” и е направено повече от половин година по-късно - чак на 8 март 1950 г. Административен ръководител на ядрената програма е шефът на тайната полиция Лаврентий Берия, а научен ръководител става физикът Игор Курчатов.
Когато Берия определя далечното източно кътче на Казахстан за таен ядрен полигон на Съветския съюз, описва мястото като „необитаемо”. За една нощ регионът е изтрит от картата за следващите 40 години.
Съветските учени детонират 615 ядрени устройства на тайния полигон Семипалатинск. През първите 13 години тестовете на полигона с площ от 80 000 кв.км са извършвани над земята, изхвърляйки в атмосферата огромни количества ядрен отпадък. Те са последвани от подземни, които замърсяват огромни пространства земя с радиоактивни препарати, които ще продължат да тровят почвата в продължение на хиляди години.
Казахстан закри тестовата площадка почти веднага след като получи независимостта си през 1991 г. и така стана първата страна в света, отказала се доброволно от ядреното си оръжие.
1966 г. в Сан Франциско се състои последният концерт на Бийтълс. Последната им публична изява е на стадиона „Кендълстик парк” (дн. „Монстър парк”).
Групата обявява, че иска да се съсредоточи на писането и записа на песни. През 1967 г. излиза албума Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band. През 1968 г. издават двойния албум The White Album.
През 1969 г. обаче напрежението и неразбирателствата в групата се засилват. Все по-ясно започват са се открояват индивидуалните вкусове и стилове на отделните членове. През септември с.г. Джон заявява на групата, че напуска.
Разпадането на „Бийтълс” е обявявено през април 1970 г., само месец преди да излезе последният им албум - Let It Be, и документалният филм със същото заглавие.
1982 г. в Германия е синтезиран за първи път новият химичен елемент майтнерий. Наименован е на Лизе Майтнер - ядрен физик от еврейски произход, член на Обществото на кайзер Вилхелм.
Майтнерият, наричан още ека-иридий, е синтезиран за първи път от немски изследователски екип, ръководен от Петер Армбрустер и Готфрид Мюнценберг в Института за изследване на тежки йони в Дармщат. Елементът е получен при бомбардиране на мишена от Бисмут-209 с ядра на Желязо-58.
1988 г. излита първият афганистански космонавт Абдул Ахад Мохманд. Мохманд лети заедно с Владимир Ляхов и Валери Поляков.
През септември 1987 г. правителството на Афганистан и Главкосмос на СССР подписват споразумение за полет на афганистански космонавт на орбиталната станция „Мир”, планиран за началото на 1989 г.
Мохманд е сред 457-те кандидати, чието пресяване започва през ноември. На втория етап медицинската комисия избира 40 летци и инженери, а след третия етап остават едва осем. Сред тях са полковник Мухамад Дауран и капитан Абдул Ахад Мохманд, които явно превъзхождат останалите. И двамата са били военни пилоти, учили в Съветския съюз и говорят руски, имат и висше военно образование в академия „Ю. Гагарин”, запознати са с авиационната терминология.
Окончателното съветско-афганистанско споразумение е подписано на 11 февруари 1988 г. Още на следващия ден е обявено, че за полета до станцията „Мир” ще се подготвят 34-годишният Мухамад Дауран и 29-годишният Абдул Мохманд. На 25 февруари те пристигат в Звездното градче и веднага започват интензивни тренировки.
За основен състав са назначени Ляхов, Поляков и Дауран, а резервният е с командир Анатолий Березовой, лекар Герман Арзамазов и Мохманд. Скоро обаче Дауран претърпява операция от апандисит и става дубльор, а Мохманд преминава в основния екипаж.
При старта на 29 август 1988 г. афганистанският космонавт взема със себе си два екземпляра на Корана и националния флаг. След две денонощия се скачват с „Мир”, където работят в продължение на шест дни заедно с основния екипаж. Мохманд като космонавт-изследовател влага основните си усилия във фотографирането на Афганистан, благодарение на което впоследствие е съставен пълен картографски атлас на страната.
На 7 септември Ляхов и Мохманд се връщат, като оставят лекаря Поляков да наблюдава Владимир Титов и Муса Манаров, които са в орбита от една година със станцията „Мир”.
1999 г. в Донецк е открита статуя на 6-кратния световен шампион по овчарски скок Сергей Бубка. Статуята, висока 3,5 м, е един от символите на родния му град.
Сергей Бубка влиза в международната лека атлетика през 1981 г., като на Европейското първенство за младежи завършва седми. Световното първенство през 1983 г., провело се в Хелзинки, се оказва повратната точка за младият Бубка, като той печели златния медал след скок на 5,70 м.
Първият нов световен рекорд е 5,85 м от 26 май 1984 г., който издържа само седмица, с нов резултат от 5,88 м. Месец по-късно Бубка скача 5,90 м. Първото преодоляване на 6-метровата бариера е направено в Париж на 13 юли 1985 г.
Връх в кариерата му на открито е 6,14 м, постигнати през 1994 г. Той прескача шестте метра цели 45 пъти в различни състояния, като едва ли в близкото бъдеще някой ще успее да постигне близки до тези резултати. Сергей Бубка е олимпийски шампион от Сеул 1988, с шест поредни титли от световни първенства. В сметката си има 35 световни рекорда.
