1147 г. е основан град Москва. С население над 11 милиона души настоящата столица на Русия е най-големият град в Европа и пети в света и едно от основните политически, икономически, културни и научни средища на континента.
Москва се намира в централната част на Европейска Русия, на двата бряга на река Москва в Източноевропейската равнина. Около 40 моста пресичат реката и свързващия с Волга канал Москва. Освен тях през града протичат няколко десетки канали и притоци на река Москва, най-големият от които е река Яуза, а повечето от малките са затворени в тръби под улиците.
Първото споменаване на Москва датира от 1147 г., когато според хрониките там се срещат князете Юрий Долгорукий и Светослав Олгович. Тази година условно се приема за година на основаване на града. По това време Москва е незначително градче в отдалечена област с преобладаващо угро-финско население. През 1156 г. Юрий Долгорукий, вече велик княз на Киев, построява около Москва дървени стени и ров, заради което по-късно е приеман за основател на Москва.
След оплячкосването през 1237-1238, когато монголците изгарят града до основи и избиват жителите му, Москва се възстановява и става столица на полунезависимо княжество. Макар че градът е отново разграбен от монголците през 1293 г., поради изолираното си местоположение той остава встрани от основните направления на техните походи. Възползвайки се от това, поредица амбициозни владетели, започнала с Даниил, най-малкия син на великия княз Александър Невски от династията Рюрикови, превръщат Москва в един от главните политически центрове в руския североизток, наред с Твер и Нижни Новгород.
Хегемонията на Москва е окончателно утвърдена през 1327 г., когато княз Иван Калита нанася поражение на Твер и пренася столицата на великите князе на Владимир-Суздал в Москва. Заедно с това Иван Калита се превръща в главен наместник на владетелите на Златната орда сред съседните руски княжества и получава правото да събира изплащаните на Златната орда данъци.
Прекъсвайки руската традиция за подялба на княжествата между наследниците на владетеля, Иван Калита оставя владенията си на своя най-голям син. Наследниците на Иван Калита продължават де се разчитат на подкрепата на монголите и активно се намесват в нейните вътрешни междуособици, което през 1382 г. довежда до опожаряването на Москва от Тохтамъш, един от претендентите за престола на Златната орда.
През 15 в. Златната орда се разпада на няколко враждуващи помежду си държави и през 1480 г. московският княз Иван III окончателно отхвърля зависимостта си от тях. Въпреки това той успява да запази властта си в руските земи и Москва се превръща в столица на обширна държава. През 1571 г., при управлението на Иван Грозни, градът е превзет от войски на Кримското ханство, които го изгарят напълно, с изключение на Кремъл.
През 1703 г. цар Петър Велики, поставил си за цел модернизацията и отварянето на страната към Европа, започва изграждането на град Санкт Петербург на брега на Балтийско море. През 1712 г. столицата на Русия официално е преместена от Москва в Санкт Петербург.
След успеха на Октомврийската революция през 1917 г. нейният водач Владимир Ленин, боейки се от чужда интервенция, премества обратно столицата в Москва на 5 март 1918 г.
1720 г. се води морската битка при Гренгам, след която се преустановява се доминацията на Швеция в Балтийско море. Сражението е част от Великата северна война, която се води между Швеция и коалиция от Дания, Русия и Жечпосполита, подкрепена по-късно и от Прусия.
Шведският адмирал Шеблад с пет кораба изненадва руския галерен флот и с масиран огън го разпръсква, но увлечен в преследването засяда в плитчините, след което корабите му са пленени. След този епизод Швеция се съгласява на мирни преговори.
Причините за Великата северна война се състоят в стремежа на Русия, Дания и Полша да отнемат част от шведските владения. През 16 и 17 в. шведската корона съумява да постави под свой контрол по-голямата част от бреговете на Балтийско море - Естония през 1581 г., Ингрия и Карелия през 1617 г., Ливония през 1621 г., островите Готланд и Йозел през 1645 г., Западна Померания през 1648 г., и накрая Скания през 1658-1660 г. По този начин Швеция изолира от достъп до морето Русия (мирният договор от Столбово, 1617 г.), орязва драстично обхвата на датското кралство (договорите от Брьомсебру, 1645 г., и Роскилде, 1658 г.) и парира всички опити за реванш от страна на Полша (договора от Олива, 1660) и Русия (договора от Кардис, 1661 г.).
Войната започва през 1699 г. и завършва през 1721 г. с руско-шведския договор от Нюстад. Тя довежда до значителни териториални промени и до решителен поврат в равновесието на силите в Балтийския регион, като Русия успява да измести Швеция като водеща балтийска сила.
1794 г. заради призивите му да бъдат екзекутирани 17 000 „врагове на Революцията” е арестуван Максимилиан Робеспиер.
През 1789 г. Робеспиер започва политическа борба във връзка с изборите за Генералните щати. Той обнародва две брошури, в които доказва неправомерността на абсолютната монархия като форма на управление и отхвърля цялата система на стария режим. Третото съсловие в Арас го избира за депутат на Генералните щати, с дълбокото убеждение, че той ще отстоява последователно неговите интереси. Действително той често взима думата за най-важните политически въпроси - за характера на властта, за дворянските привилегии, за народните права. Появата му на трибуната винаги се предшества от грижлива подготовка: както неговата външност, така и словото му са безупречни.
Заедно с неколцина депутати като Сен Жюст, Кутон, Льо Ба той образува крайната левица на Събранието. Благодарение на постоянството и последователността си се налага като водач на тази малка групичка. Араският юрист има ясна безкомпромисна позиция по големия въпрос за прерогативите на кралската власт, което се обсъжда дълго в Събранието във връзка с подготовката на Конституцията. За него суверенитетът на нацията е суверенитет на народа.
Робеспиер е между депутатите, които отказват да признаят правото на краля на вето. При разглеждане на „Декларацията за права на човека и гражданина” той отстоява принципите на буржоазната демокрация, противопоставя се на делението на гражданите на „активни” и „пасивни” според имотното състояние, застъпва се за всемирното разширяване на политическите свободи за въвеждане на всеобщо избирателно право.
Две години след началото на революцията Робеспиер е вече всепризнат лидер на революционно-демократично крило на буржоазията.
През 1792 г. след събарянето на монархията, в центъра на вниманието на Робеспиер застава опасната за бъдещето на революцията съглашателска политика на жирондистите, които се стремят да разгромят левите сили. Непримиримият революционер разобличава намерението им чрез разпалването на революционна война против европейските феодално-монархически държави. Той предупреждава, че ще бъде предателство, ако се тръгне по пътя на военна колизия с другите държави преди да се укрепи революцията. Заедно с Марат и други революционери от „Планината”
Робеспиер води борба срещу жирондинците по въпроса за съдбата на краля и макар да се отнася отрицателно към социалните идеи на „бесните” през 1793 г. той се сближава с тях в името на разгрома на вътрешната контрареволюция.
След народните въстания от 31 май и 2 юни 1793 г., които слагат край на властта на жиродинската буржоазия, във Франция се установява якобинската диктатура с това настъпва и часът на Максимилиян Робеспиер за осъществяване на неговите политически и социални идеали. Заставайки начело на Комитета за обществено спасение и приемайки ръководството на страната той блясва като теоретик, но и като безспорен вожд на революцията.
Дребнобуржоазната идеология на Робеспиер обаче е причина той да се лиши от подкрепата на народните маси, а това се оказва фатално за якобинците и техният водач. Той се оказва неспособен да разбере, че като премахне “бесните” се лишава от най-масовата опора на якобинската власт. В тази обстановка става заговор на реакционната десница и на крайната левица в Конвента против Робеспиер и неговите привърженици, който завършва с арестуването му на 27 юни 1794 г. Гилотиниран е на Площада на Революцията в Париж на 28 юли 1794 г.
1858 г. в криминалистиката за пръв път са използвани пръстови отпечатъци. Този вид идентификацията днес е най-разпространената биометрична технология.
Според историческите източници в Древен Вавилон и Китай отпечатъци са били оставяни върху глинени плочки и печати, а през 14 в. в Персия с отпечатъци са „подписвани” различни държавни документи. Още тогава те са служели за уникална характеристика на човека, по която той е можел да бъде идентифициран.
Британецът Уилям Хершел, служител в Индийска компания през 1853-1878 г., бил първият европеец, решил да използва пръстови отпечатъци за идентификация. С тяхна помощ той изплащал възнагражденията на местните жители. Индусите, които за европейците били напълно еднакви, често се възползвали от това и се редели за пари по няколко пъти.
За да предотврати порочната практика Хершел ги карал да поставят отпечатъците си върху платежните квитанции и в специална регистрационна книга за сравнения, което му позволявало безгрешно да разпознава личността на получателя.
На 28 юли 1858 г. Хършел предложил системата си на местен затвор - така започва използването на отпечатъците в криминалистиката.
По същото време шотландският лекар Хенри Фолдс, работещ в болница в Япония, изучава отпечатъците и през октомври 1880 г. негова статия по темата е публикувана в научното списание „Нейчър”. Освен това д-р Фолдс разработва система за класификация на отпечатъците и пръв прави подобен опит от следи, оставени върху стъклена бутилка. Той съставя и ръководство за сваляне на отпечатъци.
1903 г. осветена е църквата „Свети Седмочисленици” в София. Сградата е построена през 1528 г. от Синан като джамия по заповед на султан Сюлейман Великолепни върху имот на Рилския манастир с метох. При разкопки през 1901 г. са открити останки от стар християнски храм от 5-6 в. и още по-старо светилище на Асклепий.
Джамията е кръстена Коджа дервиш Мехмед паша на името на великия везир Соколлу Мехмед паша. Смята се, че архитект на джамията е прочутият Синан (архитектът на Сюлейман джамия в Константинопол). Храмът става известен с името Черната джамия, заради тъмния гранит, от който е направено минарето му. При земетресение през 19 в. минарето на джамията пада и тя е изоставена.
След Освобождението на България през 1878 г. сградата е превърната във военен склад, а по-късно в затвор. Между 1901 и 1903 г. сградата е преустроена в църква, която е осветена на 27 юли 1903 г., определен от Българската православна църква като Ден на успението на Свети Климент Охридски и Ден на Светите Седмочисленици - Светите светии Кирил и Методий и техните ученици и последователи Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Този ден се чества и като храмов празник.
При преустройството са съборени минарето от черен гранит и медресето, намиращо се на мястото на днешната градинка пред църквата и са достроени ъгловите куполи, камбанарията и нартекса. Проектът за преустройството е на архитектите Йордан Миланов и Петко Момчилов. Иконостасът в църквата е дело на дебърски майстори от рода Филипови.
В двора на църквата, редом до неговата жена е погребан Петко Каравелов - един от водачите на Либералната партия, а по-късно на Демократичната партия. Той е брат на писателя Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова - съпруга на поета Яворов. Гробът им се намира зад църквата.
1921 г. научен екип от Университета в Торонто, ръководен от биохимика Фредерик Бантинг, доказва, че хормонът инсулин регулира кръвната захар.
Още през 1901 г. руският учен Леонид Соболев за първи път експериментално установява, че островните клетки на панкреаса освобождават хормон, който регулира нивата на кръвната захар и посочва начина, по който тя е била получена. 20 години по-късно младият канадски изследовател Фредерик Бантинг и студентът по медицина Чарлз Бест след тримесечни експерименти успяват да получат инсулин от тъканта на панкреаса на кучета.
Инсулинът е хормон, който се произвежда от панкреаса (задстомашната жлеза) и има хипогликемично действие. Това е единственият хормон в организма, който понижава нивото на кръвната захар.
Добитият инсулин Бантинг инжектира под кожата на кучето, страдащо от диабет. Кучето оздравява, като нивата на кръвната захар спадат до нормалното, а в анализите на урината нямало и следа от нея.
В края на 1921 г. Бантинг усъвършенства технологията и започнал да прави инсулин от екстракт от панкреаса на неродени телета. През януари 1922 г. (11 януари) в Детската болница в Торонто за първи път в клиничната практика е успешно лекувано с инсулин 14-годишно момче, което страда от тежка форма на диабет. Живота на пациента е спасен.
После Бантинг решил да помогне на бившия си ученик и колега д-р Джо Джилкрайст, който бил болен от тежка форма на диабет и сам е пожелал да се подложи на експеримент. След няколко дози подкожни инжекции инсулин пациентът се е почувствал по-добре, изпълнил се с енергия, а анализите показали намаляване на кръвната захар. По този начин, хормона на инсулин открит от Бантинг, се превърнал в ефективно оръжие срещу диабета.
В края на 1922 г. лекарството се появява на фармацевтичния пазар. Патентът за инсулин е бил продаден в Университета на Торонто за един долар и скоро започва да се произвежда в промишлени мащаби.
През 1923 г. Фредерик Бантинг и Джон Маклауд, в чиято лаборатория се провеждали изследванията, получават Нобелова награда. Бантинг, възмутен от факта, че сред наградените не е асистентът му Чарлз Бест, който по време на експериментите е все още студент, заплашил да се откажете от премията. Независимо от това го убеждават да приеме наградата, но половината от сумата, той честно дава на своя помощник. По същия начин постъпва и Маклауд, който споделя наградата си с биохимика Джеймс Колип, който разработва технология за инсулиново лечение.
Любопитен факт е, че това не е единствената Нобелова награда, присъдена за инсулин. През 1958 г. най-високата научна Наградата бе връчена на британския молекулярен биолог Фредерик Сангър за определяне на последователността на аминокиселините, от които се състои инсулина.
1942 г. приключва първата битка при Ел Аламейн. Сражението, което започва на 1 юли, е между силите на Оста командвани от Ервин Ромел и Съюзниците, командвани от Клод Окинлек. Тази битка спира най-далечното (и последно) настъпление на силите на Оста в Египет.
Като се има в предвид, че Ел Аламейн е само на 50 мили от Александрия, всъщност това е битка за Египет и Суецкия канал, битка за комуникациите на Великобритания с нейните колонии.
Битката довежда до патово положение. В първата битка няма победител, но загубите на двете страни са значителни. Това практически е война с танкове и артилерия, в редки случаи пряко сблъскване на живата им сила. Настъплението на Оста към Александрия (а след това и към Кайро) е спряно.
1949 г. реактивният пътнически самолет „Де Хавиланд Комет” извършва първия си полет. Самолетът бил предназначен за полети по маршрути с малка и средна далечина.
През 1942 г. в Англия по настояване на министър-председателя Уинстън Чърчил е създадена комисия начело с лорд Брабазон, чиято задача е определи бъдещите перспективи на британската гражданска авиация. Собственикът на самолетостроителната фирма „Де Хавиланд” Джефри де Хавиланд успява да склони тази комисия да му възложи разработката на „пощенски” реактивен самолет.
Разработката върви бавно, предложени са много и различни проекти. През 1944 г. е прието обозначението DH.106; през 1945 г. е предложена безопашата схема на самолета с крило със стреловидност 40°, но катастрофата с построения по подобна схема DH.108, при която загива Джефри де Хавиланд-младши, довежда до утвърждаването през септември 1946 г. на проект по нормална схема и с крило със стреловидност 20°.
През ноември 1946 г. от фирмата са оповестени основните характеристики и на машината е дадено името „Комет” в чест на самолета DH.88 Comet, победител в състезанието Лондон-Мелбърн (т.нар. Макробъртсън рейс) през 1934 г. През с.г. са поръчани и първите прототипи от новия пътнически самолет.
Самолетът е разработван за двигателите „Де Хавиланд Гоуст”, но предвид, че тези двигатели вече остаряват, са разработени и варианти за двигатели на „Ролс-Ройс”. Първият прототип на „Комет” излиза от завода на 2 април 1949 г., а първият му полет е на 27 юли 1949 г. Първият сериен самолет излита на 9 януари 1951 г.
1953 г. приключва тригодишната Корейска война. Подписаното примирие между Северна и Южна Корея слага край на войната, започнала на 25 юни 1950 г.
Това е първият горещ конфликт в рамките на Студената война, като фактическият сблъсък е между САЩ и техните съюзници от ООН от една страна и комунистическите сили Китай и СССР от друга. Основните съюзници на Южна Корея са САЩ, Канада, Австралия и Великобритания, въпреки че още 12 други държави изпращат свои войски под знамето на ООН. Съюзници на Северна Корея са Китай, който предоставя военни сили, и Съветският съюз, който изпраща военни съветници и пилоти, както и оръжие за китайските и севернокорейски войски.
В края на Втората световна война Съветската армия изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната част, а за САЩ остава южната част. През 1948 г. са създадени две отделни държави. Както севернокорейското, така и южнокорейското правителство обаче желаят властта над цяла Корея и затова още през есента и зимата на 1949 г. стават сериозни гранични инциденти, които се повтарят и през пролетта на 1950 г.
Войната започва с изпреварващо нападение на севернокорейската армия. Ким Ир Сен смята, че само с война може да наложи комунистическа диктатура и двете Кореи да се обединят. ООН, с решаващото участие на САЩ, оказва помощ на Южна Корея, като отблъсква Северна Корея до границите на Китай. Следва няколкократна промяна на преимуществото на двете страни, като през 1952 г. дори се разглежда възможността САЩ да използват ядрено оръжие.
Първите мирни преговори започват на 10 юли в Кесон, а след това се пренасят в Пханмунджом. Накрая се стига до съгласие за установяване на неутрална територия и наказания в случай на нарушения. Отчетена е необходимостта от подготвяне на споразумение за изграждане на демаркационна линия и демилитаризирана зона от воюващите страни.
Започва обсъждането на проблема по инспекцията на демаркационната линия. Страните стигат до компромис: провеждането на инспекцията е възложено на наблюдатели от неутрални страни. На 2 януари 1952 г. представителите на ООН в Пханмунджом предлагат мирните преговори да се извършат на доброволни начала и да бъдат освободени военнопленниците. Комунистическа Корея отхвърля това предложение и на 8 октомври 1952 г. ООН прекратява мирните преговори.
Надеждата за примирие се подновява на 28 март 1953 г. В ситуацията вече е настъпила кардинална промяна - на 5 март е умрял неотстъпчивият Сталин. След възобновените преговори на 26 април конструктивните разговори потръгват и на 27 юли 1953 г. е подписано примирието. Създадената 4-километрова буферна зона между двете страни увеличава територията на Южна Корея с 3900 кв.км.
1955 г. два бойни МиГ-15 на българските ВВС свалят израелски пътнически самолет. Всички 51 пътници и 7 души екипаж загиват. Полетът е от Ню Йорк-Лондон-Париж-Виена-Истанбул до Тел Авив. Самолетът е трябвало да мине над Белград, Ниш, Скопие, Солун и без да навлиза в българското въздушно пространство да кацне в Истанбул.
Самолетът е свален минута преди да напусне българското въздушно пространство, където навлиза без никакво разрешение. Командир на полета е 35-годишният капитан Реджиналд Стенли Хинкс, израелски гражданин, прелетял 3200 часа само на такъв тип самолет, с общо 9400 летателни часа опит.
Според последващото разследване на израелската комисия самолетът каца извънредно на летище Белград, без да има технически проблеми и след близо два часа престой излита пак. Когато навлиза над наша територия е прихванат от двата изтребителя и е приканен с поклащане на крилата да кацне на определеното от тях място. След като заблудил българските военни авиатори със спускане на колесника и намаление на скоростта обаче израелският пилот решил да се измъкне.
След падането на самолета около единия двигател било разхвърляно и после събрано половин тон сребро на топчета. Това дало основание на две комисии - българска и израелска, да приемат версията, че причина за неподчинението най-вероятно е превозването на контрабандно сребро.
1972 г. прототип на реактивният изтребител F-15 полита за първи път. „F-15 Eagle” е създаден от Макдоналд Дъглас по поръчка на военновъздушните сили на САЩ в началото на 70-те години. През 1974 г. постъпва на въоръжение.
F-15 се отличава с подчертано аеродинамичната си форма, ниското относително натоварване на крилете и високото съотношение тяга-тегло. Тези характеристики позволяват на изтребителя да маневрира и прави остри завои без да губи скорост. Авиониката включва индикатор за пряка видимост, системи за инерционна навигация, комуникационно оборудване на ултрависоки честоти, дигитален навигационен компютър, система за идентификация „приятел-враг” и др.
Освен за ВВС на САЩ, F-15 е изнасян и за Израел, Япония и Саудитска Арабия. През 1997 г. „Макдоналд Дъглас” се слива с „Боинг”, който е официалният производител към 2011 г.
1974 г. Конгресът на САЩ открива процедура по импийчмънт на президента Ричард Никсън заради аферата „Уотъргейт”. Скандалът е свързан с незаконни действия на Комитета на Републиканската партия по време на избирателната президентска кампания през 1972 г. в САЩ.
Обществено достояние става фактът, че представители на щаба на кандидата за президент и действащ към същия период президент на САЩ Ричард Никсън се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел Уотъргейт във Вашингтон.
На 27 юли Конгресът на САЩ открива процедура на импийчмънт на избрания за втори мандат президент Ричард Никсън във връзка с тази афера. Никсън не успява да докаже убедително, че няма нищо общо с аферата, и подава оставка като президент (август 1974 г.), което е прецедент в американската политическа история. Тогава Конгресът на САЩ приема закон, с който се прекратява разследването на делото и се забранява Ричард Никсън да бъде обект на разследване.
2012 г. открити са 30-те Летни олимпийски игри в Лондон. Игрите продължават до 12 август. Избирането на Лондон за град домакин се осъществява на сесията на Международния олимпийски комитет на 5 юли 2005 г. в Сингапур. Кандидатурата на Лондон побеждава Париж, Мадрид, Ню Йорк и Москва. Една година преди сесията МОК отхвърля кандидатурите на Лайпциг, Рио де Жанейро, Истанбул, Хавана като неспособни да организират олимпиада.
Церемонията по откриването започва в 20.12 ч. и се провежда на лондонския олимпийски стадион. Дадено й е наименованието „Остров на чудесата” и включва сцени от Средновековието в Англия, индустриалната революция и цитати от Уилям Шекспир. Сред героите на действието са Питър Пан, Мери Попинс, Волдемор и Джеймс Бонд. Участват Лондонският симфоничен оркестър, Роуън Аткинсън в ролята на Мистър Бийн, авторката на Хари Потър Джоан Роулинг и създателят на World Wide Web Тим Бърнърс-Лий. Кралица Елизабет II участва в кратък филм с Джеймс Бонд. Художествен директор е Дани Бойл. Продължава три часа и в нея участват 15 000 доброволци и е наблюдавана от около 4 млрд. души. Организирането й струва 36 млн. евро.
Факелът с огъня е донесен с лодка по река Темза от Дейвид Бекъм и внесен от бившия състезател по гребане сър Стийв Редгрейв, който го носи в последната част от 70-дневното му пътуване с дължина около 13 000 км. Олимпийският огън е запален от седем младежа на възраст между 16 и 19 години. Церемонията е закрита с изпълнение на песента на Бийтълс „Hey Jude” от Пол Маккартни.
Любопитен факт е, че организаторите на игрите отказват да включат в програмата на церемонията минута мълчание за жертвите на атентата по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., въпреки силния международен натиск.
По време на Игрите са подобрени 27 световни рекорда в седем спорта - плуване (8), вдигане на тежести (5), колоездене и лека атлетика (по 4), спортна стрелба (3), стрелба с лък (2) и гребане (1).
Състезанията се провеждат на 31 спортни съоръжения, които са разделени на пет зони. Олимпийска зона, простираща се в Олимпийския парк Кралица Виктория в Стратфорд, Зона около река Темза, Централна зона, Извън Голям Лондон, и футболни стадиони
За церемониите по откриването и закриването първоначално са предвидени 40 млн. лири, а в края на 2011 г. сумата е увеличена на 81 млн. лири, като разликата от 41 млн. лири е покрита с пари от бюджета на Великобритания.
